Чудеса.net
Неслучайно от деня на Свети Мина, 11 ноември, започват “Вълчите празници”
И 11.11., като Св. Мина, ще премине през вечността на настоящето
Минавайки през трите порти на тази дата, можем или да се открием,
или да се разминем със себе си
Светецът бил господар на вълците, които трябвало да пуска и да прибира.
Празникът на Свети Мина бележи средата на така наречените Вълчи празници – от Архангеловден до Коледни Заговезни, времето в което вълците бесуват.
Вълчите празници водят след себе си най-дългите нощи и според поверията, хората трябвало да избягват да излизат по късна доба, да играят хоро по тъмно и да се срещат с любимите си след залеза на слънцето.
По това време се поправяли оградите, запушвали се процепите, през които можели да се промъкнат тенци, караконджули и други зли сили.
Тогава дебнели и най-страховитите болести. Десетте нощи от 11-и до 21-и народът наричал „мратински“.
А Мрата била едра черна кокошка с големи очи и криле. Тя обикаляла села и паланки да търси обречените, чиито души трябвало да отнесе в отвъдното.
За да се спасят от нея, на 11 ноември хората правели „мратиняк“ – принасяли в жертва пиле, за да пренесат болестта върху животното и опазят своите близки.
Нанизвали главата и краката на птицата на червен конец и ги връзвали на портата, за да плашат демоните.
На следващия ден -12-и ноември, правели магически ритуали с перушината и жлъчката на жертвеното пиле, а свещеникът прекадявал къщите.
За най-страшен се смятал деня 21-и ноември, наречен от народа „Куцуклан“.
Според една легенда глутница вълци тръгнала да ловува и всеки звяр си хванал плячка.
Само един от тях, понеже бил куц, не можал да се нахрани.
Облегнал се на едно дърво, зад което се криел човек.
Хищникът го видял и го изял.
В някои райони се вярвало че този вълк носи късмет.
Децата, момчета и момичета се наричали Вълчо, Вълкана, Вълко, за да бъдат здрави и силни.
Струва си да видите и:
На някои места се вярвало, че ако вълк влезе в стадото и открадне овца, без да бъде забелязан от овчаря, това предвещавало много агнета напролет и много мляко през лятото.
По това време на годината хищниците са много агресивни, защото започва техният размножителен период и продължава около седмица.
За да избегнат челюстите им, хората не се докосвали до куки, ножове и вили.
Всички остри предмети се криели, за да не посяга никой към тях.
Собственото име на светеца в превод от гръцки език означава “откривам”, “извещавам” (от глагола μηνώ).
Така по пътя на народната етимология сред гърците и българите се налага убеждението, че Свети Мина е онзи светец, който им помага да намерят загубени или откраднати вещи или заблудили се в гората домашни животни.
По традиция двата народа палят свещи пред иконата на светеца и горещо му се молят, да им покаже пътя, по който ще си възвърнат загубеното.
В Средните Родопи и в Странджа обредността на празника на Св. Мина е свързана с асоциациите, които създава името му – а именно “минавам”, “разминавам”.
Поради това се обособява езиково клише “Свети/Света Мина размина”.
Но за прадедите ни това означавало в неговия ден да не се работи нищо вкъщи и на полето, за да се разминат всички болести.
Жените посещават едноименните параклиси на светеца, палят свещи и раздават хляб помежду си за здраве, защото народният култ го свързвал с господството му над болестите.
Според предание от Хасковско “някога Бог наредил на Св. Мина да праща белите (лошотиите, болестите), а на Св. Архангел – да взима душите”.
Според народните възгледи на гърците, истинската зима “предупреждава” земеделците за своето наближаване в деня на Св. Мина, а “пристига на самия Андреевден”.
В този смисъл е и народната поговорка, според която зимата рекла: “Пращам ви думата си на Св. Мина, а идвам – на Св. Андрей”.
И тъй като от митологична гледна точка зимата е своеобразно съответствие на “вълчето време” през годината, то съвсем естествено е светците-господари на зимата начело със Св. Димитър да бъдат натоварени с функцията на “вълчи” покровители.
Към тези “вълчи пастири” от този календарен отрязък на годишното време принадлежат:
Св. Текла (24.ІХ. – при румънците),
Св. Петка (14.Х. – при българи, сърби и румънци),
братята Козма и Дамян (1.ХІ. – при румънци и власите в Сърбия),
Архангел Михаил (8. ХІ – при сърби, македонци и албански католици),
Св. Филип (14. ХІ. – при българи и румънци)
и Зимната или Вълчата Св. Богородица (21.ХІ. – при българи, македонци, гърци и румънци).
Особено място във “вълчия” цикъл от празници заемат и светците Мина (при православните християни) и Мартин (при католиците), чиито паметни дни се отбелязват в един и същи ден – на 11 ноември.
Периодът на “вълчите дни” е с различна продължителност – той трае 3, 5, 7, 9 или 12 дни.
В един обширен ареал, включващ западните български земи, Македония и Източна Сърбия, “Вълчите празници” започват с деня на Св. Мина, наричан по тези земи Мрата или Мартиния. Известни са и като Мратинци, Вучляци, Влъчнаци, Зверини празници.
Митът за господството на Св. Мина над вълците е представен най-ярко и експресивно в една легенда от с. Доспей, Самоковско:
“Една нощ всички вълци се събрали край кладенец под едно дърво. На дървото се качил намиращ се наблизо мъж – хем да види какво ще се случи, пък и да се спаси от зверовете.
Точно в полунощ пристигнал Св. Мина и започнал да раздава плячката на всеки вълк поотделно, която му се полагала за цялата година.
След като си свършил работата, светецът видял, че към него приближава куцукайки последен кривият вълк.
“За тебе остана само онзи мъж, който се е качил на дървото” – рекъл му Св. Мина и си отишъл.
Зачакал вълкът под дървото, за да вземе плячката си.
Съмнало се и наоколо дошли хора.
Вълкът се скрил в гората, а уплашеният мъж слязъл от дървото и радостен си тръгнал за дома.
Но точно пред къщи, срещу му излязъл кривият вълк и го изял.
Затова овчарите не жалят за отвлечена от вълк овца или коза, защото тя е неговият пай, отреден му от Св. Мина.
По тази причина често в иконографията, типична за Самоковската школа, Св. Мина се изобразява на бял кон: в едната си ръка дължи копие, а в другата – два вързани вълка.
А в македонските земи той е наричан старейшина на вълците и мечките.
Св. Мина е раздавал, според някои легенди, дължимия пай дори на осмисляните като демонични животни вълците, но не само, за да ги умилостиви.
Покровителството му над тях сякаш признава правото им на живот в нашата дуалистичната реалност, изкушенията и изпитанията на която засилват вярата ни в доброто.
Пък и нали във всички живи същества, колкото и да са зли и агресивни (може би по принуда) трепети мъничко пламъче от Божията искра, дори в т.н. о-треп-ки.
А да усмириш дивото в нашия свят можеш само като го „опитомиш”, като го нахраниш.
Т.е. надделяваш над т.н. зло, като не го отричаш, а го приемаш като част от общата „картина”.
Поне в света на дуалността, колкото и привидна да е тя.
Лияна Фероли
