Дилян Вълев: Особености на пиенето в махалата

Незнайно защо родените в някой по-голям град си мислят, че след като в селата или малките градчета хората се познават и живеят ограда до ограда, от това автоматично следва, че много се обичат.

Затова и когато седне човек в някое капанче, в случая в Добринище, и още на петата минута от престоя му двама от съседната маса се сбият, това донякъде представлява културен шок.

Всъщност в малките населени места поради ограничения контингент, с който да общуваш, се оказва, че междуличностните драми могат да бъдат много по-силно изразени, а дори безобидните обиди да се помнят цял живот.

Така и става, когато съседът ми по маса решава, че не иска друг от компанията да му стои на масата.

„Ти какво ми каза тогава, бе,“ крещи той с прегракнал не от настинка глас. „Каза ми, че не било моя работа. Хайде сега като не е моя работа, ходи си … …!“

„И ТИ …. ….. ….. ….!“,

отговаря опонентът му и двамата се хващат за гушите.

Другите от компанията скачат да ги разтървават. Всичко изглежда доста отработено и никой от участниците не се напъва прекалено.

Кръчмарката, която гледа „Сделка или не“ през цялото време е с гръб към компанията. Само веднъж, когато децибелите се увеличават и й пречат да чуе залаганите суми, тя се обръща отегчено и с изражението си дава да се разбере, че няма да толерира кръчмарски сбивания, които излизат от границите на приличието.

Всичко приключва за секунди, набеденият за гонене сяда на съседната маса с гръб към досегашната си компания и от време на време подмята през рамо по някое: „….!“

От подочутите коментари впоследствие разбирам, че става въпрос за спор, който двамата водели преди петнайсетина години.

Както повечето подобни заведения, и това е ситуирано в махалата, далеч от атракциите и е сред малкото в региона, които не са предназначени за туристи, а за местните. Съответно тука няма препарирани глигани по стените, а покривките по масите не са с национални шевици. Всъщност покривки няма.

Освен споменатата компания, в заведението има още две групи.

На едната маса са необичайно тихи и пият бира, въпреки че навярно все се е намерил някой да им каже, че хората в Банско вече повръщат, а в Симитли бият жените си.

Истината обаче излиза наяве, когато след закупуването на поредните бири успявам да забележа как след изпиването на пивото до половината на бутилката, тя се долива с нещо от пластмасово шише, което със сигурност не е пълно с вода.

Те водят тих в сравнение със съседите разговор на образователни теми. Известно време се обсъжда някоя от многото битки между България и Византия, а след това започва пак тих и културен спор откъде извира река Волга – от Черно или от Балтийско море.

Междувременно „Сделка или не“ свършва и кръчмарката отива да си върши някаква друга работа.

На бара я замества синът й – в пубертетска възраст и с отегчен вид.

В курортните селища децата се учат да помагат в семейния бизнес от малки.

Авторът на тези редове е бил свидетел как в родопско село десетгодишно момиченце обслужваше съвсем професионално клиентите след като първо дядо му, а после и баща му заспаха от умора и пиене на масата.

ДРУГАТА КОМПАНИЯ В ЗАВЕДЕНИЕТО

са трима четиридесет-петдесет годишни мъже с работни куртки. Явно са дошли тука направо от работа. Четвъртият е възрастен мъж на близо осемдесет години и тримата се обръщат към него с уважителното „Дяд Динко“.

Дяд Динко пие от популярния местен коктейл, наречен „бъркоч“. Той представлява смес от мастика и малина (при липса на малина може и лимонада, сайдер, ябълка) във водна чаша в съотношение 198 на 2.

Маслинка, чадърче и сламка не се предвиждат. Тримата разговарят на професионални теми – за наливане на плочи, вар, бетон и прочее и от време на време от уважение се обръщат към Дяд Динко да си каже мнението.

Той самият след изпитите пет-шест коктейла вече е доста отстранен от текущите събития, така че в отговор само примижава благо с очи.

След това темата се сменя и заговарят за семейните проблеми на свой колега. Жена му искала да ходи да работи в Гърция, пък той не я пускал, защото знаел какво става с жените, които отиват да работят в Гърция.

Помолен да коментира сложния семеен казус, Дяд Динко изненадващо проговаря. Всички напрегнато очакват какво ще каже, защото знаят, че в това състояние не може да говори друго, освен мъдрости. И той казва: „Любовта и ебаньта са едно цяло!“

След което пак се привежда в състоянието на

ТОЗИ КОЙТО Е БИЛ ТУК И СИ Е ОТИШЪЛ.

На подобни места няма как да останеш дълго време незабелязан. Всъщност ти си бил забелязан още от влизането си и от самото начало знаеш, че сега всички си задават въпроса какъв си, откъде си, по каква работа си в градчето им, как така си решил точно тука да влезнеш.

Трябва само да мине малко време, преди някой да дойде на масата ти с чашата си. Този някой се представя като Любо. Живял в София, но се развел и се върнал в родния край. Още повече че родителите му и двамата се разболели нещо.

И той работел в строителството, въпреки че е агроном.

Просто по строежите в момента давали най-много пари. За сметка на това обаче им скъсявали живота, тъй като гонели срокове. Любо знае, че това ще е до време и мисли след това да се върне към агрономството.

Слава богу, и за него има мегдан тука. Животът му горе-долу се изчерпва с това, той самият не си го намира за кой знае колко необикновен и съответно пие бъркоч. Всяка вечер идва тука.

В Добринище има много механи, той може да си ги позволи, но не си и помисля да го стори. Разделението между кръчми за местни и за туристи е желязно.

РАЗБИРА СЕ, ТОЙ ТИ КУПУВА ПИТИЕ,

задължително е жестът да се върне. След това пък той го връща, след това ти…

Кръгът се затваря със страшна сила и се разплита чак с края на работното време. Някъде по това време Дяд Динко, който е изпил навярно шестия си бъркоч изведнъж се изръсва от стола си на земята. Компанията му скача и бързо го връща обратно на стола.

Дядото е излязъл от унеса си, твърде е объркан и постоянно повтаря: „Защо паднах?“

В друга една ситуация очебийният отговор би бил: „Защото се насвятка като прасе!“, но никой от сътрапезниците му не казва нищо подобно. Те много добре знаят, че по това време на денонощието нищо не е така, както изглежда, а и добре усещат екзистенциалната нотка във въпроса.

Време е кръчмата да затваря, почват задължителните пазарлъци за едно последно. След това присъстващите един по един се изнизват. Утре ги чака същото.

Автор: Дилян ВЪЛЕВ