Възкръсването от света на мъртвите е хилядолетна мечта на човечеството. Иисус възкресил Лазар и сам възкръснал. Орфей получил разрешение да отведе любимата си жена Евридика от Царството на мъртвите. Виктор Франкенщайн съживил чудовище, създадено от части от телата на покойници.
Съвременните учени не престават да експериментират в тази област, Така например сътрудници от Центъра за изследване на реанимацията към Медицинския факултет на Питсбъргския университет в САЩ успели да постигнат обратимо преминаване на куче в състояние на клинична смърт. В съдовете на животното те заменили кръвта със силно охладен специално подбран разтвор. Температурата на тялото на кучето паднала до 7 градуса по Целзий, дишането и сърдечната дейност престанали. На пръв поглед, нищо забележително, та нали всички знаят, как свършва продължителното пребиваване в ледена вода. Но сега учените усвоили и най-сложния етап – връщането на „охладеното“ куче към живот, след като то е прекарало три часа в състояние на клинична смърт. Кръвта се връща в съдовете, на кучето се дава да диша 100% кислород, сърцето се „включва“ отново с електрошок. Тестовете показали, че такива „размразени“ кучета са съвършено нормални, в техния мозък не се откриват никакви нарушения.
Ако този метод се окаже ефективен и при хората, то това откритие ще може да намери практическо приложение. На писателите фантасти отдавна им харесва идеята за дългосрочно замразяване на неизлечимо болни до настъпването на „по-добри времена“. От изследванията се заинтересували военни медици, които се надяват, че в близко бъдеще с помощта на тази методика тежко ранените на бойното поле ще бъдат бързо охлаждани до състояние на клинична смърт. Охладените бойци ще бъдат незабавно доставяни в болницата, където ще изчакат реда си, за да бъдат върнати към живот. Впрочем при този вариант отпада необходимостта и от наркоза.
В действителност възкръсването от мъртвите е все още недостижима мечта. В мъртвото тяло скоро започват необратими процеси на разпадане, така че то не може да бъде върнато към живот. Става дума за така наречената биологическа, или мозъчна, смърт. Клиничната смърт е състояние, при което
дишането и кръвообращението на човека спират,
но за него все още има шанс.
В продължение на много векове хората са наблюдавали случаи на завръщане към живота на този, който току-що е умрял. Още по-често такива епизоди се срещат в киното. Във филма „Далече, далече“ душата се връща в мускулестото тяло на героя Том Круз, след като се е отделила на метър-два от него. Децата, преживели клинична смърт, упорито се опитват да предадат съобщение от покойната жена на героя на Кевин Костнър във филма „Водно конче“. Даже огромната космата маймуна, разстреляна и паднала от небостъргача, е реанимирана във филма „Кинг-Конг е жив“.
Биологическата, или мозъчна, смърт е необратимо прекратяване на всички физически и химически процеси, което задължително настъпва във всички живи организми. Смъртта на мозъка се констатира по отсъствието на всякакви реакции на външни дразнители, прекратяване на дишането, липса на рефлекси на главния мозък. Зениците при това се разширяват и не реагират на светлина. А какво представлява клиничната смърт? Прекратяване на дишането и сърдечните съкращения. Само по себе си това още не води до необратими изменения. Даже най-капризните клетки в главния мозък могат да „изкарат“ няколко минути без кислород, но обикновено не повече от пет. Клиничната смърт е само едно състояние, което води до смърт, ако навреме не бъде оказана медицинска помощ. Допреди половин век клиничната смърт почти винаги завършвала с биологическа смърт, поради което станало така, че спирането на сърцето и дишането – най-очевидните признаци на смъртта – са започнали да се смятат за самата смърт.
Завръщане към живота
Днес всеки телевизионен зрител знае как действат професионалистите при клинична смърт: непряк масаж на сърцето, изкуствено дишане „уста в уста“, стимулация с електрически разряд и възгласи: „Бързо, губим го!“ При това тези методи за реанимация могат да се прилагат не само на хората. Във вестник Daily news е описан епизод с клинична смърт на куче. През 1997 г. в Лос Анджелис далматинецът Аби се задавил с топка за тенис, което довело до спиране на дишането и сърцето. За повечето кучета това би завършило със смърт. Но на Аби му провървяло със стопаните: Алън Коуен бил пожарникар с тридесетгодишен стаж, а неговият 19-годишен син Роби неотдавна бил завършил курс по оказване на първа помощ. Изпълнените с решимост мъже изобщо не се суетили около неподвижното животно: Алън извлякъл топката от гърлото с помощта на метода на Хаймлих. При хората този метод изглежда така: спасителят се намира зад гърба на пострадалия, обхваща с ръце долната част на гръдния кош и рязко натиска. Нещо подобно при желание може да се направи и на куче. Топката била изкарана, но дишането и пулсът не се възстановявали, тялото на кучето било отпуснато и Роби пристъпил към изкуствено дишане „уста в уста“. След 10 минути кучето започнало да диша и се свестило. Алън, който виждал какво ли не по време на своята работа като пожарникар, по-късно признал, че преживяното през тези няколко минути не може да се сравни с нищо друго.
Поздрав от отвъдното
В състояние на клинична смърт електроенцефалограмата показва отсъствие на активност на по-голямата част от мозъка. Това състояние се съпровожда със загуба на съзнанието и не оставя след себе си никакви спомени. Но от 4 до 12 процента от хората, преживели клинична смърт, са изпитали и могат да опишат нещо, наречено от учените околосмъртен опит. След клинична смърт хората си спомнят, че се общували с техни починали роднини, видели са тунел, ярка светлина, мистични същества, преживели са кратък обзор на изминатия от тях живот. Някои наблюдават собственото си тяло и медицинския персонал някъде отгоре и дори могат да опишат такива детайли, сякаш наистина са видели случващото се, при това в редица случаи докторите и медицинските сестри потвърждавали тези детайли. Понякога се съобщава и за неприятни преживявания, приличащи на кошмари, но обикновено впечатленията са приятни, няма нито болка, нито страх от смъртта.
Британските учени Сам Парниа от болницата към Саутхямптънския университет и Питър Фенуик от Института по психиатрия към Лондонския кралски колеж провели редица изследвания, за да изяснят с какво са свързани „околосмъртните впечатления“. Те напълно биха могли да бъдат резултат от самовнушения на „подготвения“ мозък. Например при вярващите хора, при психически неуравновесените или при тези, които много размишляват за смъртта и за това, което ги очаква После.
Оказало се, че не всичко е толкова просто: подобни усещания при клинична смърт понякога изпитват и деца, които са твърде млади, за да имат предварително формирани представи за задгробния живот. Професор Брус Грейсън от Медицинския център при Вирджинския университет и група учени под ръководството на Пим ван Помел от холандската болница Рейнстат провели редица статистически изследвания на стотици пациенти, преживели клинична смърт. Изяснило се, че „околосмъртните впечатления“ не са свързани с религиозността, страха от смъртта, етническата принадлежност, пола, социалното положение, медицинските показатели, продължителността на клиничната смърт и умствените способности.
Сравнявайки показанията на хората, преживели клинична смърт без „околосмъртни впечатления“, и тези, които имали такива, изследователите открили, че „виденията“ се срещат по-често при определени групи хора. В частност, при пациенти на възраст до 60 години; при тези, при които за първи път се регистрирало спиране на сърцето; при пациенти, които и по-рано са имали „околосмъртни впечатления“; а така също и при пациенти, които са починали в следващите тридесет дни след клинична смърт. Сред пациентите, при които след клиничната смърт настъпили нарушения в паметта, „околосмъртни впечатления“ се срещали по-рядко. Възможно е тези пациенти просто да са забравяли за тях. Засега учените не са в състояние да направят някакви определени изводи от тези изследвания.
Има ли научни обяснения?
Всичко е много просто, ако се приеме концепцията за душата, която се отделя от тялото. Много по-интересни са опитите за обяснение от строго материалистична позиция. Първата загадка за неврофизиолозите е какви впечатления и преживявания са възможни, ако електроенцефалограмата е равна като при покойник? По време на сън електрическата активност на мозъка се регистрира много лесно. Съществува версия, че на практика човек преживява „околосмъртни впечатления“ не по време на клиничната смърт, а после, когато активността на мозъка вече се възстановява. Но остават необяснени случаите, когато „клиничният покойник“ правилно описва събития, които са се случили по време на неговата клинична смърт.
Ако се приеме, че „околосмъртните впечатления“ са резултат от някакви особени процеси в умиращия мозък, то непонятно е защо за тези усещания след клиничната смърт си спомнят само 4-12% от хората. Досега не са открити никакви физиологически или медицински особености, които да отличават тази група от останалите „завърнали“ се от оня свят. По време на съновидения например електроенцефалограмата при всички хора се променя по определен начин.
Без отговор остава и въпросът за природата на зарегистрираните от мозъка преживявания. Най-простото обяснение се състои в това, че „околосмъртните впечатления“ представляват самовнушение и лъжливи човешки спомени. Мозъкът се опитва да „запълни“ със спомени „празния“ промеждутък от време. В полза на лъжливите спомени говори, например, следното наблюдение на Пим ван Ломел: някои пациенти, които по време на първия разговор след клинична смърт твърдели, че нищо не помнят, при повторен разговор след 2 години си „спомнили“ своите впечатления.
Най-загадъчният компонент в „околосмъртните впечатления“ е усещането за пребиваване извън пределите на физическото тяло, наблюдаването някъде от високо на собственото тяло и медицинския персонал.
Описаните случаи предизвикват доста съмнения у лекарите: пациентите биха могли да видят нещо преди и след клиничната смърт, да научат някои неща от медицинския персонал или просто да се досетят какво се е случило, още повече, че действията на лекарите са винаги почти еднакви. За да получат достоверни доказателства за пребиваване извън тялото, доктор Сам Парниа и неговите колеги решили да окачат специална платформа под тавана и да сложат върху нея различни предмети. Ако съзнанието по време на клинична смърт наистина „вижда“ нещо, намирайки се отгоре, то след това човек ще може да каже какви предмети е имало върху платформата. Но досега на учените не им е провървяло: всички пациенти, които били реанимирани в помещението с платформата, не чувствали, че се намират извън собственото си тяло.
Любопитни експерименти направили британски и швейцарски учени, които се опитали да пресъздадат у доброволци състояние на „излизане от тялото“, което често е описвано от хора, преживели клинична смърт. За да измамят мозъка и да го накарат да мисли, че тялото на участниците в експеримента се намира на друго място, учените използвали виртуални очила. Резултатите от това изследване позволяват да се предположи, че в основата на феномена „излизане от тялото“ лежи нарушаване на нормалното визуално възприятие на собственото тяло и неговата замяна с нова перспектива, например отгоре или отзад.
Замразеното се запазва по-дълго
През 2000 година в Северна Норвегия се случило нещо, което доказва, че не само „охладените“ кучета, но и хората могат да се „съживяват“ след клинична смърт, продължила няколко часа. Карайки ски извън пределите на пистата, Анна Багенхолм паднала в река и течението я отнесло под леда. Тя прекарала в ледената вода повече от час, докато спасителите успели да я достигнат. Когато скиорката била докарана в местната болница, температурата на тялото й била само 14,4 градуса по Целзий -като студена вода от чешмата през зимата. Без дишане, без сърдечна дейност, зениците разширени и не реагиращи на светлина – това бил пълен набор от стандартни признаци. Но спасителите, а след това и лекарите в болницата не губели надежда, упорито се опитвали да съживят измръзналата скиорка. И след девет часа клинична смърт тя оживяла! Макар че след клинична смърт доста често се появяват някакви нарушения в работата на мозъка, за Анна всичко минало без последствия. След два месеца в болницата тя се възстановила напълно, а впоследствие дори отново започнала да кара ски. Коментирайки този случай в медицинското списание The Lancet, експертите подчертали колко важно е да не се прекратява реанимацията твърде рано: вероятно много хора, които са били счетени за измръзнали до смърт, би могло да бъдат спасени.
Излиза, че клиничната смърт съвсем не е смърт, а едно от състоянията на организма, не по-малко интересно, отколкото съня, смеха или общата наркоза. За учените това е най-адекватният модел на процеса на умиране. Независимо от причините за смъртта, спирането на сърцето е една от последните стъпки по пътя към отвъдния свят. Учените се надяват, че изучаването на клиничната смърт ще им позволи да се доближат до разбирането на това какво представлява съзнанието и как то е свързано с конкретните физиологически процеси в мозъка.
