Чудеса.net
Илко Казанджиев е пловдивският феномен и биоенерготерапевт, чието име и днес се търси най-често заедно с една къща в град Пордим. Той почива на 30 юли 2003 г. и от тогава няма кабинет, телефон и приемни часове — хората, които го търсят, търсят спомена за него.
А споменът е силен по една конкретна причина. През есента на 1989 г. Казанджиев и Вера Кочовска влизат в дома на вдовицата Лазаринка Симеонова в Пордим и заявяват нещо, което целият град ще преразказва десетилетия наред.
Кой е феноменът Илко Казанджиев от Пловдив?
Потвърдените сведения за живота му са малко, но идват от хора, които са го познавали лично. Лилия Старева, която пише за него в книгата си „Феномени“, разказва без заобикалки: той ѝ е бил приятел, познавала го е добре, виждала е какво може и какво не, седяла е в кабинета му дни наред, за да разбере повече за него и за хората, които идваха там. Тя посочва и датата на смъртта му — 30 юли 2003 г.
Казанджиев е работил като биоенерготерапевт в Пловдив и е приемал хора, за които официалната медицина е вдигнала ръце. Един такъв случай стига до пресата години по-късно. Пенка Кацарска от Пазарджик се разболява тежко, лекарите не успяват да ѝ помогнат, а помощта идва от него. В знак на благодарност тя основава фондация „Хефест“ за хора с увреждания — според „Марица“ това става на 3 март 2003 г., на рождения ден на лечителя.
Същата публикация съобщава, че месеци по-късно той загива при катастрофа. Тоест двете сведения не си противоречат: фондацията е учредена през март, а Казанджиев си отива в края на юли същата година.
Обстоятелствата около смъртта му потвърждава и проф. Връбка Орбецова. В разговор за „Ретро“ тя нарежда Казанджиев сред феномените, които не са били толкова известни на широката публика, и казва, че той за нещастие е загинал при катастрофа. Добавя и че е бил изследван в московска лаборатория по няколко физически показателя, а резултатите смаяли всички. Това е нейно свидетелство — конкретни данни за такова изследване няма публикувани.
Името му попада и в книгите. Още през 1991 г. журналистът Велко Милоев издава „Седем български екстрасенси“ — сборник с интервюта, в който Казанджиев стои редом с Вера Кочовска, Стела Димитрова, Роберт Йовчев, Красимира Димова, Йорданка Минева и Лиляна Занкина. Книгата отдавна е изчерпана и се намира само по антикварни сайтове, но за онези години това е бил кратък списък на най-силните имена в страната. Казанджиев е в него.
Рождената му година, семейството и образованието му не са документирани в достъпните източници. По-добре да кажем това честно, отколкото да съчиняваме биография.
Илко Казанджиев: телефон, адрес и приемни часове
Отговорът е кратък и не е приятен: няма актуален телефон, адрес и приемно време. Казанджиев е починал през 2003 г. Не е останал кабинет, не е останал център, който да приема хора от негово име, и не сме открили правоприемник или организация, която да пази архива му.
В стари, непочистени онлайн справочници все още се среща запис на името му с адрес в пловдивския жк „Тракия“ и три телефона. Нито един от тях не води до него. Единият номер е с префикс 048 — това е старата аналогова мрежа „Мобиком“, прекратена преди години, и такъв номер просто не съществува в днешната номерация. Другите два са с кода на Пловдив, но не са потвърдени от никакъв независим източник и след преномерациите най-вероятно принадлежат на съвсем други хора.
Затова няма да ги публикуваме. Ако някъде видите тези цифри, спестете си обаждането — в най-добрия случай ще чуете „грешка“, в най-лошия ще обезпокоите непознато семейство.
Дали адресът в „Тракия“ е бил кабинет или жилище, също не е установено. Кабинет е имало, това го знаем от Старева. Че е бил точно там — никой източник не го твърди.
Ако търсите човек с подобна дарба днес, по-добре започнете от прегледа на имената в нашия раздел Ясновидци, където пишем кой какво работи и какво казват хората, които са ходили при него.
Как започва мистерията в Пордим през 1989 г.
Есента на 1989-а. Лазаринка Симеонова, вдовица, готви вкъщи, защото ѝ гостува племенникът. В един момент сякаш става течение, вратата хлопва и стъклото ѝ се пуква. Гостите идват, обядват, тръгват си. Тя отива на работа.
Връща се и заварва чиниите от масата преместени върху столовете, а калъфките преплетени една върху друга. Помисля си, че е влизал човек. Оглежда — нищо не липсва. На другия ден пак. И на по-другия.
Скоро се разчува. Из града се шушука, че на вдовицата ѝ се причува и привижда, че горката си е загубила ума. Но става нещо, което променя посоката на историята: от кметството издават протокол, че къщата е обитавана от полтъргайст. Официален документ, подпечатан, за нещо, което никой не може да обясни.
Идват изследователи. По думите на Лазаринка цял екип от Шумен работи на място около шест месеца. Сред тях е и доц. Йорданка Пенева, която нощува в къщата.
Лазаринка Симеонова и загадъчният Чудак
Името му го измисля самата тя. Когато чува почукване, пита в женски род — нищо. Обръща в мъжки род и почукването се връща. Разбира, че е нещо мъжко, и го кръщава Чудак.
Това, което описва, не е хаос. Масата в хола бива сваляна, чаршафът от спалнята — превръщан в нещо като чадър. Понякога заварва предметите сортирани. Телевизорът пада като преместен от човек, токът трепти, апаратът спира да работи както трябва. Масата се обръща, а покривката ѝ остава застлана. Печката „Раховец“ също се мести. И нищо не се чупи.
Един ден Чудак я събаря до портата, докато тръгва на работа с колелото — все едно мъж я сграбчва и я гътва. Вечерта разказва случката на доц. Пенева, смее се и внезапно се сгромолясва от стола, вцепенена. Викат лекар. Той я преглежда и казва: „Това е явлението.“ Тъкмо прекрачва прага на излизане, когато отгоре сякаш се срутват камъни. Докторът хуква.
И въпреки всичко тя не говори за него с омраза. Усещала го е на милиметри, когато минавала покрай него, а той внимавал да не я удари и да не я докосне. Разбрала, че по свой начин я пази.
Какво откриват Илко Казанджиев и Вера Кочовска
Двамата феномени пристигат заедно и обхождат стаите. Заявяват, че мястото излъчва силна биоенергия, и посочват един конкретен ъгъл като най-силната точка. Там, под плочата, според тях е заровена убита млада жена.
Лазаринка разказва, че учените, работили по случая, се съгласили с тях. Разкопки обаче не е имало и останки никой не е вадил. Това си остава прочит на двама души с дарба, не археологическа находка — и е добре да го държим в тази рамка.
Любопитното е друго: в кариерата на Кочовска, която също вече не е сред живите, това не е изолиран епизод. Тя е известна с точно този тип посочване — на място, на предмет, на човек, без предварителна информация. Силата на Казанджиев е била по-скоро в тялото и в лечението; тази вечер в Пордим двете дарби са работили заедно.
Легендата за момата под плочата
Историята, която пазарджишките и плевенските села разказват по свой вариант, тук звучи така. Мома се залюбва с турчин и забременява. Точно когато започва да ражда, баща ѝ научава. Отрязва главата ѝ и я хвърля по очи — тогава на онова място нямало къща, а бунище. Новороденото удавя в герана.
Лазаринка добавя подробност, от която тръпки полазват всекиго, който има малко дете. Синът ѝ, на две години, постоянно се въртял около онзи кладенец. Сякаш нещо го теглело да си играе с удавничето. Тя заринала кладенеца.
Дали е било убийство и кога — никой не е доказал. Легендата си е легенда. Но за хората в Пордим тя обяснява защо точно тази къща.
Документалният филм и екипът от Враца
През 1989 г. екип на ТВ студио Враца отива на място да снима документален филм. Един от участниците, Любомир Бенковски, тогава асистент-оператор, публикува години по-късно спомените си заедно с оригиналните снимки. Те са най-ценният документ по случая, защото идват от професионалист с камера, а не от развълнуван съсед.
Запечатаните стаи и преместените предмети
Вторият етаж се състоял от централна стая с малко антре и две спални отляво и отдясно. Екипът заключвал единствения вход собственоръчно и слагал лепки със свой печат на вратата и прозорците. На другата сутрин стаите били разместени.
Бенковски настоява върху един детайл: предметите не били разхвърляни хаотично. Изглеждали така, сякаш някой ги е повдигал и внимателно е поставял на други места — често закрепени на кантар, по ръбовете на леглата или на масата. Глинено мече с висящо във въздуха краче. Възглавница, която стои на ръба и не пада.
Чаша с вода, оставена предната вечер на масата, се озовавала на пода, без водата в нея да се е разляла. И още нещо, което той нарича странна логика: предметите от трите стаи били насочени лъчеобразно към изхода. Все едно искали да излязат през входната врата.
Честно казано, най-важното в неговия разказ е това, което той не твърди. Три-четири дни стояли и снимали, но нито веднъж нещо не се преместило пред очите им. Всичко се случвало, когато в помещенията няма никого.
Експериментът с магнетофона „Награ“
Решават да опитат със звук. Поставят микрофон с дълъг кабел на горния етаж, а професионалния магнетофон „Награ“ оставят долу. Бенковски стои до апарата на пауза, със слушалки, и следи стрелката на индикатора.
Дълго време — тишина. После стрелката леко се раздвижва. Той веднага превключва на запис. В слушалките не се чува нищо. Това продължава пет-десет минути, след което индикаторът се успокоява.
Пускат записа. Магнетофонът е записал част от програмата на Радио София. Никой от екипа не е чувал радио наоколо. Обяснение и до днес няма.
Светещият обект над Пордим през 1998 г.
Тук трябва едно уточнение. Из мрежата, включително в по-ранната версия на този материал, тази случка се датира 19 октомври 1989 г. В самото интервю на Лазаринка обаче ясно е посочена нощта на 19 октомври 1998 г. Придържаме се към нейната дума.
Звъннали ѝ по телефона: излизай да видиш, нещо идва у вас. Изскочила и видяла, че дворът свети. Завъртяла глава и разбрала — нещото било кацнало на комина и осветявало всичко наоколо. Нощта станала ден.
Стояло около десет минути. Насъбрали се много хора. Бучало като дрелка. Пордимци дотичали с касетофони и фотоапарати, но техниката отказала — нито един кадър.
Тогава обектът се спуснал и минал на пет-шест метра над нея. Сякаш ток я ударил. Вдигнал я внезапно на двайсетина сантиметра, после я пуснал и хванал посока към близкото Згалево. Хората тичали километри след светещото кълбо, за да го снимат, но то направило отклонение към Пелишат и му загубили дирите.
Какво е било — никой не знае. Светещи явления, които хората описват по сходен начин, се срещат в цялата фолклорна и съвременна хроника; писали сме за роднински случаи в материала за феномена на светещите хора. Но да го обявим за космически кораб на базата на едно свидетелство би било прибързано.
Какво остава от Чудак
След онази нощ къщата се успокоява. Не напълно. Остават почуквания, сваляне на табуретки, чешма, която сама пуска водата. Посещенията се разреждат — веднъж на четири-пет месеца или два пъти годишно.
Лазаринка разказва, че усеща приближаването му по тялото си: започва да я задушава и се обрива. Странна визитна картичка за нещо, което иначе внимавало да не я нарани.
Има и един детайл, който изследователите така и не забравят. Тя била сложила три изкуствени цветя във ваза на масата в хола. Вазата постоянно била сваляна, а клонките — кръстосвани. Това ставало, докато къщата била запечатана и вътре влизали само изследователите. Разчели кръстосаните цветя като римския знак за XXI век.
Дали това е послание или съвпадение, всеки решава сам. Хората у нас в такива случаи не сядат да чакат науката — палят свещ, викат свещеник или четат Киприяновата молитва, а ако усещат, че в дома има нещо, което не си отива, търсят човек с дарба. Точно затова Илко Казанджиев и Вера Кочовска са отишли в Пордим — не да обяснят явлението, а да го усетят. За повече по темата какво различава този вид възприятие от останалите, вижте и какво е медиум.
Единствената статия по случая е писана от кореспондентката на „24 часа“ в Плевен Буряна Божинова. Филмът на врачанския екип лежи някъде из архивите. Снимките на Бенковски са в интернет. А къщата в Пордим си стои — с онзи ъгъл, който двамата феномени посочиха, и с един заринат кладенец в двора.
