Чудеса.net
Някога на това място по река Въча над Кричим имало село. Имало манастир “Св. Богородица” и топли минерални извори. От селото Банково не е останало нищо.
Земя и храсти са погълнали къщите. Манастирът и изворите са опазили човешкото присъствие.
След Априлското въстание башибозуците го изгорили, а свещеник Тодор Трифонов обесили на моста на река Марица в Пловдив.
Половин век след това в манастирското място се явил свещеник Стефан Цанков, родом от Ловеч.
Той възстановил манастира в памет на починалата си съпруга. През годините на “народната власт” черквицата служила за склад на вар и цимент, а по едно време тук се явил и Рафаил и превърнал манастира в цветущо стопанство.
Над олтара той окачил портретите на Бенковски и на някакъв военен министър от Рафаиловата младост.
През 1977 г. във вестник “Поглед” написах очерк за Рафаил, но сега вече мога да допълня, че в младостта си той е бил върл търговец и дори замесен в някакви престъпления като служител от народната милиция.
Истинската причина обаче да дойде в манастира и да го възстанови е замърсяването от целулозния завод в град Стамболийски, дето тогава живеел старецът. Жена му починала, пчелите му умирали и той тръгнал с магарето си да търси чисто място.
Магарето свърнало от шосето по една пътека, минало през храсти и пущинак и спряло в двора на манастира.
След повече от 130 години от последното опожаряване в светата обител дойде първият монах и игумен.
Антим с мирско име Ангел е от село Черна могила, близо до легендарната Бисерча, възпята на Петко Славейков в поемата”Гергана”.
Родил се на полето под един дъб
Докато майка му копаела нивата, един смок се надвесил над малкия Ангел и се свил на гърдите му. Тя го отпъдила но оттогава момчето усещало слънце, жар и нещо тежко в гърдите.
“Като ученик бях много слаб, казва Антим, влечаха ме земята, гората, водата, реката, обичах да ловя риба с ръце, обичах черните биволи, а вкъщи гледах как майка ми се моли на Света Богородица. Сетне влизах смирено в черквата. Но черквата я разрушиха атеистите. Аз я възстанових”.
Майката се молела, а бащата говорел само за работа, не говорел за пари, а за работа, и непрекъснато давал примери.
Като поотраснал, Ангел завършил механотехникум и заживял в град Хасково. “Вътре в мене вреше и кипеше, спомня си той, намисля нещо, нещо ми щукне в главата и трябва непременно да го направя .
Заредили се години на трескава работа в материалния свят.
Ако се захващал с дърво, дървото трябвало да се докаже, ако е желязо, трябва да се очука и извие, докато е червено, и “тъй като – казва – мисълта винаги е била в небесата, аз ходех по земята, обработвах, трупах земно богатство”.
Станал миньор, слязъл в земята да види как е и там. Обикнал Ангел труда, но често си повтарял мъдростта от Библията, че всичко е суета. Захванал се с пчелите, а в същото време си казвал:” Боже, може ли и като риба да се появя на земята?” И тутакси направил езеро и го населил с риби. Ловил ги с ръце, както правил това в детството. Хората викали: “Той не е добре, оставил си семейството, децата, града и дошъл тука при рибите”.
Бил женен вече, с деца, жена, ала природата го карала да работи все нещо ново и ново.
В родното си село направил градина, отглеждал всякакви дръвчета, добивал всякакви плодове. И все тая мисъл: всичко е суета… Но продължил да се въплъщава в природните неща, създадени от Бога. Един ден всичко му писнало.
Намислил да се спасява от света
А то – спасението – дошло от образа на майка му: представил си я как в най-трудните моменти заставала на колене пред образа на Богородица и се молела. И решил да отиде в някой манастир, там да се смири, па ако не успее, ще му търси другаде колая.
Така се озовал монах в Кукленския манастир.
Молел се нощно време, през деня работел и ходел до Араповския манастир при своя старец Киприян. От тишината на нощта дошло смирението, а с него той прозрял и истината за себе си. Покаял се за греховете си, благословил жена си и децата – те били вече големи и си хванали пътя в живота.
Новото време му се озъбило с настървени “мутри”, с измамени пенсионери и “цигански” кражби. “Във всичкото това време – казва Антим – в мене растеше празнотата на света”. Опитал всичко, само дето още не бил възстановявал манастир. Помолил дядо Арсений – Пловдивския митрополит, дали има и такава работа, и той му разказал за Кричимската обител, основана още в XIX век и изоставена на произвола.
И така Антим получил благословия и пристигнал миналата есен в манастира “Света Богородица”.
Още в първите дни, останал сам сред манастирската пустош, той се помолил на Бог и дал обет не само да го съгради материално, да укрепи зидовете и вратите, черквицата и другите сгради, ами да го превърне в място за духовна подкрепа и спасение на хората.
Отначало започнал сам. Сетне получил подкрепата на един бизнесмен, който имал фабрика за царевични пръчици и възстановил стария басейн и банята с минерална вода. Той подал и ток за манастирчето, направил и много други дарения.
Монахът разказва за един турчин
от Кричим. Той идвал да топи болната си жена в изворите и покрай това влязъл и в християнската обител. ” Идва един ден тука турчинът, обикновен човек, разтоварваме материал и го питам: “Какво става, бе?” “Абе-вика, – отче, като вляза през вратата, и всичко в мене играе. Викам му: ” Подай си ръката, аз ще съм дясната ръка, ти ще си лявата и така наедно ще свършим божия работа”.
Тези думи Антим изрекъл и тогава се захванали да работят – християнин и мюсюлманин. И тия дни пак идвал човекът, сядали надвечер на двора, пийвали нещо и си говорили за човешките работи, а Божията благодат се сипела от лятното небе и щурците огласяли душите им. И пак се намирало нещо да свършат, за да срещат богомолци и туристи.
Антим получил благословията и подкрепата на новия управител на Пловдивската епархия митрополит Николай. Той поискал манастирът да се укрепи с високи зидове, да се обновят черквата, жилищните сгради и дворът да се превърне в красиво и удобно място за проповеди и молитви. Има вече програма и начинанието върви по пътя си.
Тази година Антим канеше богомолци и гости на два празника на манастира – Успение Богородично и Рождество Богородично. Дойдоха и негови родственици от село Черна могила. И понеже на първия празник се разрешава само риба, чак от Слънчев бряг пристигна негов братовчед.
С 300 риби той нахрани народа
Сестрата се радваше на брат си Ангел, че най-сетне си е намерил мястото, дето да върши нещо с ръце и да проповядва словото Господне.
Антим разказваше на хората, наричаше, ръсеше със светена вода, благославяше. И през двата празника манастирското място беше пълно с живот. А в делничните дни след това отново се огласяше от теслата и триона и от наставленията на майсторите.
В един такъв ден го посетих отново. Почерпи ни с ракия, колкото да си отпуснем душите. И ми рече Антим: “Тук, в тая обител, са събрани болката и страданието на българи от много времена. Събирано е, без да се знае за монаха, който един ден ще дойде. А тоя монах дойде, срещна тук и турчина, и партизанина. И те се изповядаха и помогнаха на манастира да се изправи и оживее като място на помирението….”
На раздяла клекна при кучето и го погали. Погали и малкия Михаил, които беше дошъл с дядо си да се запознае с игумена на манастира. Антим не е завършил духовно училище, нито академия. Идва от мирската суета, за да открие истината за себе си и за хората.
Казали му, че по отсрещните скали имало пещера с хайдушко злато. Той отвърнал: “По-ценно злато от човешката съдба не зная и не съм намерил. Но още по-ценно е да откриваш Бога в човека и човека в Бога…”
