53-годишният Николай Галев от Радомир прекарва 14 години от живота си в затвора за антидържавна дейност. Политзатворникът първи у нас поиска разсекретяване на досиетата на Държавна сигурност. В Старозагорския затвор лежи с Емил Кошлуков.
– Първата си присъда получавате 16-годишен. За какво ви осъдиха толкова млад?
– Осъждан съм два пъти. Първата присъда е от 25 май 1973 година. Тогава завършвах 10-ти клас. Арестуваха ме за разпространяване на фашистка литература и подготовка на атентат срещу длъжностно лице с цел отслабване на социалистическата власт.
– Колко ви лепнаха?
– Получих осем години при усилено строг режим, но ефективно лежах шест години и четири месеца. Пуснаха слух за мен, че първата ми присъда е за изнасилване на собствената ми дъщеря, която била на 12 години. А аз влязох в затвора 18-годишен!
– Имаше ли много политзатворници с инсценирани присъди?
– Да. Всички за фашистка литература. В мен изобщо не хванаха никакви фашистки книги. Но нека да бъда фашист, нека да бъда и националист, само да не ме наричат комунист. Имаше парадоксален случай. Човекът беше турчин, казваше се Мехмед. Неграмотен пастир в ТКЗС-то. Но партийният секретар му поискал едно агне и той му отказал.
И го изкараха шпионин. Викат го в следствието и го питат: ”Гледаш ли самолетите като летят?” Мехмед казал: ”Ами гледам ги”, “А броиш ли ги?”, Турчинът отговорил: ”Броя ги, ама аз
мога само до 20 да броя”. И му дават 20 години за шпионаж.
Даже началникът на затвора псуваше кой го бил набедил за шпионин! На никого не потърсиха отговорност за съдбата на този човек. Съсипаха не само него, а и семейството му. Децата му не можаха да се образоват, защото са синове на враг на народа.
– Как не ви изпратиха в някой от лагерите?
– Тогава не можеха да ме пратят в концлагери, защото през 1961 г. ги закриха под натиска на Никита Хрущов. На връщане от среща с Де Гол във Франция той нарежда на Тодор Живков лагерите да бъдат закрити, защото световната общественост била разтърсена от зверствата на комунистите. Аз бях изпратен в смъртното отделение на Софийския централен затвор. Там вкарваха всички политзатворници до потвърждаването на смъртната им присъда.
– Как се изпълняваха смъртните присъди по тоталитарно време?
– Тогава имаше само смърт чрез разстрел, но никой не може да каже как точно изпълняваха смъртното наказание. Разговарял съм със старшини, които по ирония на съдбата попаднаха в затвора за криминални престъпления. Те ми казаха, че имало специално пригоден джип със свредло. С него копаели цилиндричен отвор 2 метра на 50 сантиметра. Осъденият на смърт заставал до него и му стреляли в тила с един куршум. После лекарят, шефът на затвора и заместник окръжният прокурор установявали смъртта и го погребвали.
– Във всеки затвор ли е ставало това?
– Всеки затвор имаше тайно гробище, което може да се установи само ако се разтворят документите на Държавна сигурност и БКП. Аз бях първият политзатворник, който още през 1990 година поиска
отварянето на досиетата. Нека да не е селективно!
– Вашата съдба след смъртното отделение на Софийския затвор?
– След това веднага ни конвойираха в единствения политически затвор в Стара Загора.
– Там сте лежали с Емил Кошлуков?
– Един от първите, които скочиха да се закрият досиетата, беше Емил Кошлуков.
– Говори се, че тогава той е вербуван за агент на ДС?
– Той винаги избягва този въпрос. В директен наш сблъсък по телевизията каза, че имало много по-важни неща от тези клюки. Той е осъден като войник. Твърди, че бил приет да следва и затова не дослужил. E, как така осъден като враг на народа, политически затворник, а го приемат да следва висше образование, и то по тоталитарно време?
На мен след затвора не ми разрешиха дори да завърша средното си образование, а на него му разрешават да следва по времето на другаря Живков! Бившият военен министър преди 10 ноември Добри Джуров лично го освобождава от военна служба и написва в досието му “Да не се вика”.
– Обща съдба ли имахте с Емил?
– Всъщност Кошлуков започва казармата и оттам влиза в затвора, където беше библиотекар. После, когато излиза през лятото на 1989 година, веднага е записан за студент в специалността “Английска филология” на Софийския университет. В досието на Кошлуков е пълно с награди, а в моето има 169 заповеди за наказания. В затвора Емил нито веднъж не участва в бунт или гладна стачка.
– Можете ли да докажете агентурното му минало?
– Какво значи да го докажа? Само човек, сблъскал се със системата, може да го разбере. Защо на лявата си ръка си слагаше червена лента, на която пишеше “председател”, и стоеше до старшината? И как така тази администрация на затвора, извършила десетки престъпления срещу български политзатворници, го предложи за частен указ за помилване? За какво, ако не е извършил нещо в тяхна полза? Че
той бе ухото на администрацията
и беше лоялен към нея. Знаете ли как му беше прякорът в затвора? Сузи дългото бедро.
– Малтретираха ли ви в затвора?
– Бит съм много жестоко. В устата съм като автобусен перфоратор. Изгубих 16 зъба, които ми избиха. Не казвам това, за да се оплаквам, защото има хора, които пострадаха десет пъти повече от мен.
– Срещахте ли надзирателите си на свобода?
– Някои ги срещнах и не ме познаха. Други ме познават и много бързо бягат. Мислят, че ще тръгна да си отмъщавам на всеки поотделно. А аз искам справедливост. Не може да си избил десетки хиляди и накрая да няма нито един осъден. Някои от методите им, но не така садистични, продължават и до днес. Аз се възмущавам от онези, които прескачаха закона, а искаха ние да го спазваме.
– Нито един ли не е наказан за извращенията?
– Имаше един капитан, който каза: ”Два живота да имам и двата ще ги дам за партията, един, защото тя ми изучи децата”. На другия ден политзатворниците, въоръжени само с по едно ножче, се хвърляха срещу автоматите и превзеха затвора. Така се случи, че точно капитанът беше дежурен. И щом започна бунтът и тръгнаха срещу него, взе да крещи: ”Не ме убивайте, аз съм тук за голямата заплата, да живее вашият преврат”. И естествено, после го уволниха!
– А за какво получихте втората присъда?
– Втората беше през 1979 година за опит за бягство зад граница и престрелка с тогавашната милиция. Два месеца след излизането ми аз подготвях бягство от България през българо-югославската граница. Работех в Перник и дойдоха моите приятели, които искаха да бягат. Още не бях готов, не бях проверил граничните постове и не се бях оборудвал с нищо. Нямах друг изход и тръгнах неподготвен.
– Защо?
– Другият вариант беше да отида в ДС и да ги предам. Ако си замълчиш и след това се разкрие, съдят те наравно с извършителите. Тръгнах с един пистолет и 22 патрона. Не се усетих, че един от нас е станал предател. На границата ни очакваха.
Искаха да се предадем. Бяхме десет мъже и две жени, всички до един пострадали от възродителния процес. Въоръжен бях само аз. Гръмнахме си по няколко пъти с другарите и успяхме да се измъкнем.
Върнахме се в страната. След това три дни не можеха да ни открият. Накрая ни обкръжиха и ни хванаха. По-късно предателят получи награда от партията и разбрахме кой е. Така влязох в затвора за още осем години.
Ивайла Иванова
Получавайте първи ЧУДЕСА.НЕТ безплатно на мейла!
Публикуваме доста рядко! Въведете своя Email адрес ТУК: