Сестрата на Августин Пейчинов: ПОБЪРКАХА МАЙКА НИ ОТ РАЗПИТИ

Сестрата на милионера емигрант Августин Пейчинов – Оливера Арнаудова-Попова, е очарователна дама в разцвета на силите си, една от известните столични „независими” /тя много държи на това определение!/ майсторки на художествения грим. Майка е на две дъщери, зад гърба й има два брака – включително и с чужденец, в момента е омъжена за трети път. Издала е няколко учебника, има тапия от „Ревлон”, получена в САЩ. Преди да отвори собствено студио, е сменила доста професии – специалист по офсетов печат, служител в голяма шивашка фирма, административен секретар в здравната каса, консултант в „Орифлейм”… Известно време даже е учила „занаята” в ресторанта на Августин Пейчинов в Ню Йорк, но бързо разбрала, че този бизнес не е за нея, и се преориентирала към козметиката. Не може да се каже, че прочутият й брат, с когото, между другото, си приличат много – и по външност, и по характер, и по нестандартното си чувство за хумор, е бил очарован от идеята й, но в крайна сметка всеки решава сам какво да направи с живота си и с „птичето на късмета”, кацнало на рамото му.

Навръх рождения ден на милионера емигрант неговата сестра покани репортер на народното издание в дома си, за да сподели за пръв път неизвестни подробности от „семейната кухня” на прочутия и заможен род.

„Както обичам често да казвам, независимостта се постига с много проклетия. Трябва да си много проклет, за да си независим. В момента се занимавам с гримьорство, но рисувам от малка и навремето много исках да вляза в Художествената гимназия. Майка ми не беше на това мнение, защото тя беше преподавателка в Полиграфическия техникум и искаше да съм плътно до нея, за да се осъществи съответният родителски контрол. Аз бях много независимо хлапе, от тези, които имат нестандартно и нешаблонно мислене. Имам си генетична обусловеност за това. Смятах, че ако взимам уроци, това е достатъчно. Мислех, че се влиза от осми клас, на тази възраст човек е неориентиран, но майка ми не ми каза, че се кандидатства от седми. И когато в осми клас бях на някаква почивка, майка ми каза: „О, аз съм се заблудила, трябвало е да кандидатстваш миналата година. Но нищо, ще дойдеш в Полиграфическия, там също се учи рисуване”. Бях много разочарована от този факт, но се съгласих. Нали все пак ще има рисуване. Специалността ми беше много ползотворна – офсетов печат.

След като завърших, исках да отида да следвам полиграфия в Лайпциг или Москва, тогава висше полиграфско образование се получаваше само там. Но трябваше да съм си изкарала разпределението. Аз кандидатствам, три години ми бавят решението, вече бях с малко дете. Оказа се, че за да заминеш, задължително трябва да си минал и през рабфак, който е към ХТИ. Една година отидох във Видин. Изкарах там рабфак, но се случи един инцидент. От баба ми, тя беше много вярваща и жена на царски офицер, имах едно кръстче.

И какво става. На всички от моята група ни дават тема по литература. Падна ни се Ботев. Аз бях разработила темите на целия курс. Всички изкараха, а мене… ме скъсаха?! Ректорът на видинския рабфак към ХТИ, Костов се казваше, вече е покойник, ме беше взел на мушка. Докато пишех, той се навежда и вика: „А сега – какво е това?” – „Ами, кръстче, казвам, подарък ми е от баба ми”. – „Това ще ти изиграе много лоша шега в живота!”, закани ми се той. И аз направо паднах, като видях, че всички от групата са изкарали, само аз – не. Разбрах, че е нарочно. Един месец стоях като пребита. Накрая ми казаха, че тези, които са били скъсани по нещо, не могат да заминат за чужбина. А, имаше и още едно обяснение, което ми изпратиха с писмо от Министерството на културата – „…и поради неустановено семейно положение”, защото аз вече бях в процес на развод. На моето място замина човек, който изобщо не беше ходил на рабфак. Естествено, знаех, че родителите ти трябва да са партийци, за да те изпратят в чужбина, затова ни изпратиха мои връстници от села и паланки предимно. Все пак ме допуснаха да уча органична химия в ХТИ, не бяха чак такива главорези.

Междувременно имах една голяма любов, един „крилат” човек, работеше на летището. Винаги съм си била лудичка и ми е харесвало да летя със самолет. И си казах – не ме щат полиграфистите, не ме щат химиците, тогава ще отида на летището. Нали знаете – всеки луд с номера си, а някои – с пълна програма.

Обаче откъде да знам, че на летище не може да се отиде току-така. Млада, хубава, с два езика – немски и английски, изкарах си изпитите, мислех, че ще ме вземат. Даже и стюардеса не исках да ставам. А, помня, че първо ги попитах дали мога да работя на летището като чистачка. „Ааа, викат ми, за чистачка трябват най-големи връзки, защото се минава гранична зона”. Откъде аз през 1988 г. да ги знам тези неща? Бях на 25 години, много чистосърдечна, четях си още приказки…

6 месеца след изпитите не ме назначават. Ходя аз, питам, те ровят в документите, казват: „Ами, ще ги видим тези неща”, и ме отпращат. Аз обаче откъде да знам, че имам баща невъзвращенец, че съм осиновена после от пастрока си, втория съпруг на майка ми? Истинският ми баща се казва Виктор Пейчинов. През 1967 г. той заминава в чужбина, не се връща, майка ми я подюрват по милициите да дава обяснения, после даже се лекуваше психически, защото са й правили разни постановки по време на разпитите – да й се клатят картини и какво ли не, изобщо – много страшни са били нещата. Изписва кофи с мастило.

Баща ми е бил женен няколко пъти, ние сме три деца от три различни майки. Майката на Августин беше аптекарка, много свестен човек, тя почина.

Явно в „Балкан” са ме проучили, защото си видях в община „Красно село” оригиналния картон за раждане, след това вече са прибавени документите за осиновяването, но в архивите всичко се пази. Не ми казват обаче за какво става въпрос. Един ден аз седнах на един стол с цялото си нахалство пред „Личен състав”. Тогава цялото летище се беше преместило в Пловдив, защото строяха пистите. Беше лятото на 1988 -а. Спомням си, че бях само аз и три шляещи се кучета. Идва милиционерът и ме пита: „Ти защо седиш тук?” – „Ами, викам, докато не разбера какво е положението, няма да стана от този стол”. Ако щете ми вярвайте, четири-пет часа съм седяла. Най-накрая ме извикаха при партийния секретар, Димитров май се казваше. И той ми вика: „Момиче, ти не разбираш ли, че не можеш да започнеш работа на летището, защото тук е гранична зона?” Е, казвам си, ще трябва да пускаме връзки. Питам този-онзи, честно си го казвам – с цветя, с букети, една служителка ме уреди от „Личен състав” да ми минат по-напред документите. Но и тя ме предупреди: „Ти на летището работа не можеш да започнеш. Отиваш в хотел „Плиска”. Викам: „Браво, свалям картечниците, обезоръжихте ме, отивам в хотел „Плиска” на рецепцията”. За мен беше важно да вляза в системата, бях се заиграла с тях като коте с кълбенце. А там араби – а аз една пухкава, русичка, то бяха букети, то бяха чудеса… Мен постоянно ме привикват служби „РОС”, имаше такива цивилни, които не ги знаеш кой какъв е, да ме предупреждават да не приемам букети, защото ще ме уволнят.

Какво обаче се получава? През 1989 г. пристига моят баща в България, за пръв път, откакто е емигрирал. Когато се омъжих през 1985 г. , не го пуснаха да влезе в България. Но когато започна перестройката, нещата малко се отвориха. Той пристигна и ми предложи да замина за един месец в Щатите. Заминавам, а когато се върнах, разбрах, че тук вече са ми вдигнали мерника. Защото аз нося на колеги подаръци, показвам снимки на хотела и ресторанта, които притежава семейството ми… Пак ме привикат службите, предупреждават ме да не говоря нищо, да не показвам никакви снимки, ако искам да имам работа. Ако ме уволнели дисциплинарно, никога повече съм нямало да намеря работа и т. н.

Аз си заключих устата, но като е имало нещо да става, то ще стане. Ползвахме безплатни билети и аз с една моя приятелка заминахме за Кипър за десетина дни. През това време те се чудят как да ме уволнят. Не съм им удобна, виждат в мен една независимост… От Ларнака аз не мога да се прибера с колежката, защото имаше повреда в самолета, а трябваше да съм на работа. Ето, удобен случай! Неспазване на трудовата дисциплина. Връщам се, а те ме чакат с два листа – единият за доброволно напускане, другият – за дисциплинарно уволнение. В същото време те се посъветвали с колеги подкупници да напишат нещо против мен. Примерно, че си говориш с чужденците, че това, че онова, че пътуваш до Америка, че приказваш, че коментираш, че провокираш и прочие. Аз обаче, глупачката, взимам онзи за доброволното напускане и питам: „Мога ли след два часа да го донеса?” – „Не, остави го, ела след два-три часа да разпишеш”. И аз веднага тичам при партийния секретар Димитров, който ми каза, че не може да ме назначи и който след това в „Плиска” го прикривах по нощите с уискитата и гаджетата. Отивам и му казвам: „Моля те, помогни ми!” Той ми обеща, че ще види какво може да се направи. Междувременно от хотел „Плиска” ми се обаждат и казват: „Разбрахме, че си разписала за доброволно напускане”. – „Как ще съм подписвала? Няма такова нещо!” А то нали гарван гарвану око не вади. Поисках да видя листа, за да разбера как са ми фалшифицирали подписа. Не ми го показаха. Веднага отивам в „Балкан”, пак в гнездото на осите, при юрисконсултите. Разбрах, че щяло да има арбитражен съд.

Ботев беше генерален директор. А точно тогава, през 1989-а, се сключваха договорите за боингите. Какво се оказва? Че Ботев е напълно в час. Защото докато тук са ме уволнявали, той е разписвал в ресторанта на брат ми, на „Бокстрийт”, договорите за боингите. А Димитров му е докладвал всичко – за уволнението, за арбитражния съд, че едва ли не съм враг на народа, в смисъл – роднините ми, и че този човек трябва да бъде административно уволнен. Димитров обаче е пропуснал факта, пък и едва ли го е знаел, че през това време Ботев е ял, пил и разписвал договорите точно в ресторанта на брат ми. Най-изненадващо Ботев ме попита: „Извинете, аз не разбрах, вие къде всъщност искате да работите? Какви са тези неща? Кандидатствате, работите в хотел „Плиска”, пътувате тука-там, закъснявате за работа, какви са тия неща…” Изобщо, прави се на сериозен. Обяснявам му, но много се уплаших, превивам се като тревичка. Викам си: „Като ще ме уволняват, да ме уволняват, ама поне да не е дисциплинарно”. И му казвам на Ботев: „Вижте, аз исках да работя на летището, но ми казаха, че не мога да работя там, и ме пратиха в хотел „Плиска” и тя стана една…” – „Значи, вика Ботев, вие искате да работите на летището?” – „О, казвам му, това винаги ми е било мечта, моята приятелка работи там…” – „Ами, пита ме той, щом като сте искали да работите на летището, защо работите в хотел „Плиска”?” – „Ама, нали ви казвам, не ми разрешиха. „ – „Добре, вика ми той и си поглежда часовника. – Сега е два и десет и вие сте закъснели с цели десет минути за вашата редовна смяна”. Никога няма да го забравя този момент. Стоя и го гледам учудено. Ботев вдига телефона на завеждащия трансфера и ми казва: „Досега вие работихте от хотел „Плиска” за летището, отсега ще работите от летището за хотел „Плиска”. Казва му: „Сега ще дойде вашата нова служителка” и затваря. Така си започнах работата на летището. Викам си – те вместо да ми извадят очи, ми изписаха вежди.

Струва си да видите и:

Пречистватели за въздух Xiaomi + Мнения. Най-добрите модели

09.08.2024

Сега ще върна лентата малко назад. Когато стана това нещо с фалшифицирането на подписа, аз отидох при Георги Йорданов, бившия министър на културата. Неговият син Калин тогава беше официално на издръжка на Августин Пейчинов в Ню Йорк, докато учеше. Качих се горе, секретарката си пие кафето, пили си ноктите, обясняваше как я пратили на някаква бригада за кайсии. „Боже, аз да бера кайсии! Ама трябваше да се отчетем за пред трудовото население за цели 48 часа. Слава Богу, приключи тази инициатива!” Георги Йорданов ми каза в типичния им стил: „Да, да, моето момиче, ще се опитаме да направим нещо по въпроса…” И ме потупа по рамото. Познайте дали си мръдна пръста? Колкото Рейгън е направил нещо за мен, толкова и Георги Йорданов направи…”, завършва изповедта си Оливера Аранудова-Попова, сестрата на нашенеца с американско тескере Августин Пейчинов.

Разговора записа Соня Лазарова

ДОСИЕ

– Градски легенди нашепват, че милионерът емигрант, който тия дни навърши 60 години, бил сериозно болен и бързал да уреди имуществени въпроси в България. След една операция в странство, при която бъбреците му отказват, лекарите го поставят на хемодиализа. Здравословната му кондиция и преди това не е розова, защото следствие на катастрофа остава без далак. „Перлата” в родната му корона от имоти е варненската вила „Аква”, където се устройват ВИП партита и даже официални бракосъчетания.

– Малцина знаят, че първите години на Августин Пейчинов са минали в дом за сираци. Когато плевенската му баба Олга отишла да го види, едва не припаднала – момченцето е слабо като скелет, рахитично, сополиво, гладно… Потресената жена веднага си го прибрала вкъщи, напук на законите и съпротивата на служителите. Де факто бъдещият милионер е израснал под нейните грижи. Тачил я до края на дните й, наричал я с нежност Ома. Въпреки че не се виждал често с майка си, той се проявил като благодарен син. Когато жената се разболяла от рак, Пейчинов поел лечението й в Париж и много тежко преживял смъртта й.

– Бащата на Августин Пейчинов – Виктор Пейчинов, гони 90-те и от няколко години живее в София. Навремето минавал за известен столичен денди. Такъв си е останал и досега. Пейчинов-старши продължавал да си пие кафето в хотел „България”, изтупан в снежнобял костюм с идеални ръбове на панталоните и с лъснати до немислим блясък обувки. Бил наясно с всички фамилни тайни, но поради напредналата си възраст можело да ги преиначи, затова от семейството не поощряват взимането на интервюта от него.