Безгрешие без знание е невъзможно – казват от обществото на Ваклуш Толев „Път на мъдростта“

Мъдростта освобождава Божествената същност на човека, разкрива най-великата тайна на живота за йерархията на човека.

Едни млади студенти от НАТФИЗ скоро сътвориха филм, повдигащ така важния въпрос в живота ни за вината. Той се казва “Какво стана, Сара?”.

Но макар и всеки ден да адресираме този въпрос към себе си, няма да можем да му дадем отговор, докато не се избавим от невежеството си, което ни носи съмнения, раздвоения, страх и малодушие – все чувства, водещи към вината, към т. н. “греховност”.

А духовната наука отдавна ни е дала начина за освобождаване от нея.

И това изчистване от собствените ни самовнушения и тези на заробващите ни мирогледни системи става с разбиране. С осъзнаване, че и доброто, и злото, са за добро, както казва Учителя Дънов, Те се допускат за самоизпитание и за поправление. Чрез доброто се посява разумността, а нейната продължителност засява Мъдростта, се казва в “Книга за доброто” на Петър Дънов. Но разумността се придобива чрез живот в Любовта, а Мъдростта чрез живот по Бога, чрез синхрон с Неговите закони.

Винаги се е говорило за мъдростта, тази която ни възрастява, обогатява и променя. Но макар че за нея са изписани хиляди страници и сентенции, още не можем да навлезем в нейната същност. Говори се често и за новата духовна вълна на Мъдростта, която идва след тази на Любовта.

Най-добре ни е обяснил нейната същност Ваклуш Толев, лидерът на “Движение Път на Мъдростта”, който изведе доктрината за седемте духовни вълни (на Сътворението, Митологията, Правдата, Любовта, Мъдростта, Истината и Свободата). А завещаното ни от него Учение на Мъдростта ще сменя мирогледи, ще прави нови епохи и бъднини.

Но Мъдростта в човека ще има само настояще, защото е живяна божественост, казва той, тя е осъзнаването на отговорността за собственото му развитие като неделима част от Цялото. Това развитие, обаче, е със Знание, а не с добродетели, които само подготвят за възпитание на поведение, докато Знанието е потреба за осъзнаване, извеждане и осъществяване на вложената с Диханието в човека Божествена същност.

Т.е., когато още нямаш тази потреба, можеш да изградиш култура на добродетелите, да си спомнящ, че си ги познавал в еволюционния си път, но това не е било достатъчно, защото те ще те връщат, ще те фиксират в предопределеността на съдбата, докато Знанието те освобождава от нея и те води към осъществяване на предназначението ти – да правиш себесъдба, а не съдбата да те влачи, без да можеш да реагираш.

Затова е много важно да знаем, че вътрешното знание на Мъдростта не е грамотност, информация или спомен, а духовно прозрение, поглед към бъдещето и идея за бъднина. Че Мъдростта гради култура и мироглед, които са на много по-високо от умственото ниво. Умът също има своя “мъдрост”, но тя е била нужна за оцеляването, свързана е с желанията.

Тя работи с полярностите добро-зло, теза-антитеза. А истинската Мъдрост ни освобождава от всичко старо, дори и от тава да проявим насилие над онова, което е изиграло своята роля и сега трябва да си отиде необезпокоявано. Тя се изразява и чрез благодарност към миналото, затова че ни е довело до тези нови брегове на знанието. Но чрез отговорната преценка на забравата.

Добродетелите са така замислени, че изискват безгрешие. Така е и с канона на християнската вяра – в него има толкова изисквания, че няма как да бъдат изпълнени.

Всички канони и закони са измислени за несъвършения човек и имат принудителен характер. А знаещият човек е повече от безгрешния, той знае, че може да премине през смъртта към истината и оттам към свободата, към живота в Бога.

И то не когато вече е отвъд, а още тук на Земята. Когато се учи да възкръсва всеки ден, всяка минута, да има дързостта да се променя и трансформира. Когато помни, че е вечен. Това е и всекидневното възкресение – памет, че сме вечно живи.

Но вместо това, ние ходим да търсим нашите заминали си сродници на гробищата в дните на Задушница и си мислим, че възпоменавайки душите им, ние ги тачим, а в същото време ги задържаме в нисшите близки полета. А тайната, казва Ваклуш, е да им отдаваме признание във и за вечността. В това да сме убедени, че набогатяването чрез многото превъплъщенски опитности води към еволюционно обновление.

Но вместо това разбиране, ни беше внушено, че дързостта за познание на Адам (Ума) и Ева (Желанието) е било греховно и ние сме унаследили техния грях. Така ни бе вменено съмнението и страха, за да бъдем държани в удобно неведение и подчинение. Но пък, преминавайки през илюзията за полярност, стигаме и до тайната на единството и Единосъщието с Бога.

Ние винаги сме били в Него, но без разграниченията на полярностите трудно можем да Го видим отстрани, да сравним и преценим, че разделението е мнимо и водещо само към още по-голямо обединяване и познание. И самото преминаване през тези еволюционни сенки ни прави още по-силни и уверени в изначалната Цялост.

Така че Мъдростта и познанието за нея са основата на еволюцията и на тяхната база се приема всичко за закономерно и необходимо. Духовната вълна на Мъдростта казва, че няма зло, а само нееволюирало добро.

Мъдростта разтълмява тайните дори в дуалистичната религиозна доктрина, в която има бог на доброто и на злото (Ормузд и Ариман), като казва, че на Ариман е дадено определено време на битие, а Ормузд е безвременен и вечен. Оттук идва и идеята за единобожието, дава се възможност за развитие на нееволюиралото добро, като не се характеризира за непоправимо.

Сегашната Шеста подкоренна на Петата коренна раса, която може да трае хиляди години, ще създаде новата Култура на Мъдростта.

Тя ще изпълни предназначението на човека да бъде, а не да има. Така, развивайки познанието, Мъдростта освобождава човека от властта на миналото, от неговите плашещи сенки, от ехото на Съдбата, не от нейния глас, който предрича бъдния Път. Дава му сили да се прости с миналото без сълзи.

Мъдростта изяснява и същността на Словото, за което знаем от Библията, че е било в основата на Сътворението, че всичко е станало чрез Него, след като е придобило плът. Но Учението на Мъдростта добавя, че в бъдеще ролята му ще бъде още по-голяма, защото сега предстои обратният Път – плътта да стане Слово.

Да се одухотвори и обожестви. И то няма да бъде само азбучно съчетание, а четене с духовно зрение в Книгата на Живота, понеже Словото вече се уплътнява и на квантово ниво, за да може при Възкресението плътта да се върне в Словото, в Бога.

Материята се осветява чрез Слово, за да може плътта да стане Дух. Първо се одухотворява чрез знание, но то после прераства от информация в прозрение, в откровение. Чрез тях човекът се осезава като един бог в развитие, който може да постигне божествеността – стълбът на моралните ценности, които също претърпяват йерархия и еволюция.

В еволюцията обаче има право на избор, докато Словото, Логосът, е приложната воля на Отеца, то е свободата, която дава живот. И Човекът също може да да стигне до нея, ако живее в тайните на Божеството, в аурата на Словото, на въплътения Божествен Дух, в правото си да изведе Бога от себе си. Словото е връзката с Бога, то дава мотивацията, то буди, води и служи, съхранява енергията на духовните вълни.

Учението на Мъдростта ни остави познанието, че Човекът е рожба на Божеството, че е Дихание на Светлината на Отца, което е влязло дълбоко в материята на плътта. Че Човекът е мирова идея и носи всичко – и планетност, и космичност, съсътворителство, но не като даденост, а като постижимост. И с десетките си прераждания той става бъдещ бог, който също ще дава Дихание.

Но понеже е имало опасност вложената в него Светлина да се изгуби, Бог в човека пита:”Адаме, где си?” Той вика и се търси, за да бъде това, което Е. Да се прояви в пълна степен и цялото битие да бъде същността на Твореца, творческата идея за живота.

В този смисъл само Творецът твори, създава програмите и потенциалните възможности за съществуване на реалността, а неговото най-висше творение – човекът, все още засега само се “включва”, според степента на съзнанието си, в някои от тях. Но в бъдеще творението (човекът) ще се потапя в огненото кръщение на живяното тайнство, без да си поставя цели, защото те ограничават, а само ще служи, дори ще стига до служение без себе си.

Само чрез служение се стига до обожествяване, твърди Толев, и се подготвя материята за по-висша вибрация. А волята в културата на Мъдростта е отговорност за служение. В нея отговорността се трансформира от доктрината на Образа в тази на Подобието. За да стигне от Дървото на познанието до Дървото на Живота, което носи културата на Единосъщието (”Аз и Той сме едно”). А Творецът се осъществява чрез конституцията на Битието и чрез човека-бог в развитие, който може да стигне и до съ-сътворител, и до Бог в действие.

Затова Мъдростта е вложена в него чрез Диханието, което трансформира висшите идеи. Чрез него е кодирано Подобието ни с Бога и възможността за извеждането Му. То излъчва Духа и неговата персоналност.

Когато се изпълни времето, то събужда у нас Кундалини, който е връзката чрез планетния Логос с Абсолюта, освобождава човека от материята. Това е била и идеята на Сътворението – надмогването на човека, защото той е замислен като образ на Мирозданието, като огледален образ на Бога (междината между Абсолюта и Човека) в развитие.

Така Бог иска Себе Си от нас.

Чрез човека се разгръща мировото развитие във вечността. Но това става постъпателно, чрез квантов преход се развива душевността, разширява се съзнанието чрез прозрение и проницание. Чрез правенето не нещо за себе си, а за другия, чрез признаването на неговата божественост.

С досегашните си ограничени познания човечеството се е уморило да води напразната битка със “злото”, с т.н. първороден грях, стигна и до братоубийствата, до пълния си духовен кризис. Но новата Духовна вълна на Мъдростта ще му даде нови ценности, нова йерархия, нова доктрина. Нов път – Пътят на Мъдростта. Нейната нова култура ще залага на вътрешната будност, мистичната работа с невероятното.

В нея няма да има отрицание, враг и отмъщение, няма кой да те изкушава и от кой да бъдеш спасяван. Няма да има и насилие, а осъзнаване. Няма да има грях, защото няма да има страх. Но това осъзнаване ще става бавно, защото смяната на културите не става чрез унищожението им, а чрез сакрална революция, която е вътрешно откровение на духа. Както и чрез откровението на Словото на Всевишния, изречено от творението Му.

И нищо не може да му попречи, защото т.н. “зло” не е битие за себе си. Защото всеки и всичко е свободно и се освобождава от предишното. И когато се изчерпят енергиите на настоящето, се освобождават нови за бъдещето. Но с приемане на всеки друг дом и свят, без егоизъм, отричане и осъждане.

Така с поглъщането на отрицанието ще се стига до освобождаване и на другите от него. И човекът, както смята Ваклуш, ще изпълни предназначението си да бъде един бъдещ бог и Вселена. Той ще познае Божествената си същност чрез Самокръщение и ще достигне до Мъдростта на световната душевност, до живот в Свободата, в Бога.

Лияна Фероли