Стихотворения на Иван Вазов и творчество. Забавен анализ. Разкази, романи, биография

Заради свръхпроизводителността си Народният поет Иван Вазов е писал и глупости. Но несъмнено има и шедьоври. Разглеждаме образци от неговото творчество: стихотворения, разкази, романи и други. Както и част от биографията му.

Иван Вазов е получил двойка за домашна работа върху „Под игото“. Това не е някакъв виц, а реална случка, станала през далечната 1919 г., пише в книгата си „Трагикомични случки за български писатели“ Иван Богданов. Маститият писател решил да помогне на племенника си Александър Вазов и направил вместо него домашната работа върху първия български роман, който всъщност е негово дело.

Учителят на племенника се казвал Велико Йорданов, който по онова време се е считал за един от най-добрите преподаватели по литература. Синът на брата на Вазов Георги не бил от най-умните, но минавал за гордост на училището, тъй като бил вратар на софийския ученически футболен тим.

Предстоял престижен мач, но племенникът се колебаел дали да участва, тъй като домашното било нещо като подготовка за матурата.

Вижте и ТОВА: Още малко за жените на Иван Вазов!

Затова и класикът се навил да помага. За негово голямо учудване след загубения мач с акостирали във Варна английски моряци, Сашо си получава домашното и вижда “слаб 2”.

Не може да повярва, догонва учителя си и го пита дали няма някаква грешка. Онзи буквално го насмита как може да пише такива глупости, които при това нямали нищо общо с учебника му по стилистика.

Бил написал също така, че в образа на Бойчо Огнянов били въплътени черти на много герои, а не само на един – какви били тези дивотии. Говори се, че като разбрал за оценката, която получил, Иван Вазов първо се ядосал, а после много се смял.

Защо го наричат Патриарх на българската литература?

Това обаче е много показателно за твореца, когото наричат Патриарх на българската литература. По някакъв уникален начин той успява на реди произведения, които могат да бъдат наречени шедьоври, а до тях – пълни глупости и дивотии, както се е изразил учителят.

Никой не може да отрече „Чичовци“, „Епопея на забравените“ и дори и горепосоченото „Под игото“, въпреки твърденията на някои, че е едновремски копипейст по Йожен Сю. А редом с тях има неща, които дори и най-добронамереният анализатор няма как да не определи като абсолютни графоманщини. Като:

Вярно, чувствал се гузен човекът, че като мирови съдия навремето осъдил на смърт едно куче, ама да сложиш в творческата си биография това редом до „Българийо, за тебе те умряха“…

Творчество. Романи

Вазов пише буквално всичко, има готово мнение за всичко. Автор е на поеми, стихове, разкази, повести, драми, комедии, романи, пътеписи. Ако все пак поразгледаме творчеството му отблизо, можем да с8и припомним, че първата му позната творба е стихосбирката „Борба“, ктоято обаче не е подписана с името му, а с псевдонима „Пейчин“. Отпечатана е в Букурещ.

Следват „Тъгите на България“ и „Избавление“, които вече са си с неговото име. Следват „Майска китка“, „Поля и гори“, „Сливница“., а също така и поемите „Загорка“, „Грамада“, „В царството на самодивите“. През престоя си в Пловдив написва една от наистина най-добрите си работи – повестта „Чичовци“. Освен всичко изредено има и редица пътеписи.

Под игото

„Под игото“ несъмнено е най-разпознаваемата му творба, а също така е и най-превежданият по света български роман, въпреки съмненията за известно плагиатство, което междувпрочем по онова време си е било съвсем в реда на нещата.

Той е написан по време на престоя му в Одеса и е пренесен в България с руска дипломатическа поща. Преди шест години в класация и всенародно допитване беше обявен за най-любима и най-четена българска книга. Друг е въпросът кой от допитваните наистина го е чел и какво друго е чел.

Чичовци

За много хора обаче именно „Чичовци“ е най-добрата Вазова творба. Първо – за нея няма съмнения за копиране от когото и да е било. В нея също така отсъства патосът на „Под игото“, а първото издание носи мотото: „Див глог, питомно грозде не ражда“. Сиреч – това са героите на новото време – „малките хорица“ или „чичовците“.

Поезия, стихотворения.

Българският език

Както вече бе споменато поезията на Иван Вазов е твърде разнородна и като тематика, и като качество. В една и съща година той създава две сродни по патоса си поеми – „Българският език“ и „Опълченците на Шипка“.

Това се случва през 1883 година, когато стават модни нападките и отричането на родното слово. Всъщност знае се, че Вазов е сред основните строители на съвременния български език. Той обогатява езика с диалектни думи като тучен, тежкотия, дируги, пролом, ладия. Внася за „вътрешна употреба“ и много чуждици. Като от френски: радикулност, утрира, сциантифически, сюпремна, сюбтилни, блазиран, импозантно. От руски: развязка, вразумително, убежденна, неподдлен лиризъм, улучшение.

Повечето от тях са си отмрели по естествен път, но някои като погром или тревога се използват масово и до днес. За разлика от крайните пуристи той е имал трезво отношение относно употребата на чуждиците и е нямал нищо против да ги използва, когато е смятал за наложително. Знае се също така, че той има голяма заслуга за въвеждането на деепричастната форма на -ейки, -айки.

Благодарение на Вазов е и странната близост между българския и италианския езици и това, че използваме думи като камиони, панталони, поща, маса, баня и прочее. Просто той най-добре е владеел този език.

Левски

Тя е сред произведенията, които събират най-много кандидатстудентски бисери. Като това, че „живял девет години с чуждо сърце“, „Всяка година си сменял адреса по местоживеене“, „бил умрял за родината разпънат на кръста“, „искал да натрапи идеята за свободата, бил зъл предводител“.
Всъщност Левски е герой и в още няколко негови произведения – „Из кривините”, „Чистият път”, и „Апостолът в премеждие“.

Едноименната поема обаче предизвиква най-много спорове сред литературните среди по онова време. Известният литературен критик д-р Кр. Кръстев го упреква, че изопачава образа на Апостола като прагматичен революционер и го представя едва ли не като някакъв Хамлетов типаж. Това той вижда особено в началото, когато Левски казва, че манастирът е тесен за неговата душа.

Аз съм българче

Без съмнение и първото срещнато циганче на улицата да питаш знае ли нещо от Вазов, ще ти отговори „Аз съм българче“. Защото преди да е прекъснало в трети клас, все е чуло нещо, а с това стихотворение се започва.

Любима тема при всяка образователна реформа е дали „Аз съм българче“ ще остане в учебниците и веднага се надава вой като евентуалното му премахване (което всъщност никога не е стояло на дневен ред) се приема за национално предателство. Без да е шедьовър, стихотворението се е превърнало в нещо като национална мантра. Донякъде навярно, защото е написано като за деца, помни се лесно от всеки и внушава национално самочувствие.

Де е България?

Темата за родината несъмнено е основна във Вазовото творчество. За разлика от „Аз съм българче“ това стихотворение не е в такъв приповдигнат дух. Както и в други негови произведения, основните мотиви и тук са любовта към родината, преклонението пред нейните красоти, прекланяне пред историята й и способността й да оцелее през всичките перипетии, тъга по изгубената славна история и неудотвлереност от настоящото битие.

Молитва

Всъщност религията присъства доста осезателно в творчеството на Иван Вазов. Той е посветил на Бога повете от сто стихотворения. В повечето случаи обаче той го използва, колкото да го помоли да даде сила на българите.

Често се обръща към Господ и по повод на някое историческо събитие, обикновено войни и въстания. В „След Сливница” например негодува пред Господ за какво са били нашите борби за идеал, след като сме стигнали до нова междубратска сеч. За него европейските войни са божие изпитание.

Въпреки че приема войната като изпитание и като зло, българските войници обаче винаги са благочестиви (,,оръдия са Твои”), тях не ги движи мъст или злоба. „Молитва“ подобно на „Аз съм българче“ е „детско“ стихотворение. Очевидно целта му е била да бъде използвано от децата като молитва, за да се научат от малки да търсят пътя към Бога.

Паисий

Одата „Паисий“ е сред дванайсетте произведения в „Епопея на забравените“. Според мнозина критици броят на одите в „епопеята“ – 12, не е случаен. За прабългарите числото 12 било сакрално. Те разделяли така времето, че един период обхващал 12 години, годината пък има 12 месеца, християнските апостоли са 12…

Дали обаче Вазов съзнателно е търсел някаква подобна символика, едва ли някога ще стане ясно. Говорейки за одата си „Паисий“, самият Вазов казва, че се е запознал с дейността на хилендарския монах за пръв път от една статия на Марин Дринов в издаваното в Браила „Периодическо списание”. Става дума за статията „Отец Паисий, неговото време, неговата „История” и учениците му”. Самата ода Иван Вазов написва по повод на навършените 120 години от написването на „История Славянобългарска“.

За да не стане грешка, така си започва и стихотворението: „Сто и двайсет годин…”

Кочо

Едва ли е имало мъж, който поне веднъж да не си е мечтал да бъде като Кочо – тоест да заколи жената и децата. „Кочо” или „Защитата на Перущица” също са част от „Епопея на забравените“. В това произведение Иван Вазов набляга върху това как един беден и унижаван народ дръзва да се изправи срещу силния си и безпощаден поробител. Заглавието е „Кочо“, а подзаглавието – „Боят на Перущица“ и по този начин съчетава личния героизъм с масовия.

Опълченците на Шипка

Безспорно това е сред най-рецитираните стихотворения на Иван Вазов. В него той си поставя целта да прослави подвига на българските опълченци и руските войници, които са се сражавали в една от най-решителните и кръвопролитни битки в Руско-турската война.

Разликата с останалите творби от „Епопея на забравените“ е, че при останалите герои извършват духовен подвиг, но стигат само до морална, а не реална победа, то тук победата е реален исторически факт. Тук настроенията обаче не са само възторжени. В първата част Вазов започна спор с хулителите на българския народ и твърденията, че не заслужава свободата си.

Не се знае дали самият той не е бил подразнен и от освободителите, които не са имали кой знае колко добро мнение за българските опълченци, а са ги смятали за събрана от кол и въже шайка, на която не може да се има вяра. На Шипка с подвига си опълченците ги опровергават и, макар да не го казва в прав текст, Вазов навярно с постоянно повтарящото се „нека“ иска да покаже на „хулителите“ колко не са били прави.

Грамада

Патриархът на българската литература пише поемата си „Грамада“ във времето, когато е бил председател на Окръжния съд в старопланинския град Берковица. Разказва се за кмета Цеко, който се самозабравя от властта си, губи подкрепата на съселяните си и се съюзява с техните потисници. Те от своя страна го наказват като го проклинат колективно.

Селският поп забива кол в земята и всеки, който минава покрай кола, оставя по един камък до него. Скоро се натрупва цяла грамада камъни. Може би неслучайно Иван Вазов захваща темата за „корупцията“ във времето когато сам той е държавен чиновник.

Разкази

Една българка

И по този Вазов разказ има куп кандидат-студентски бисери и особено различните вариации на това какво била сторила баба Илийца с кола. За пръв път „Една българка“ е публикуван в списание „Българска сбирка“. Първоначално заглавието е било „Челопешката гора“, но по-късно авторът го променя, за да наблегне на героинята, а не на мястото. Самата героиня, която помага на един от четниците на Христо Ботев, е реална личност. Дори правнучката й днес е кмет на Челопек.

Дядо Йоцо гледа

Разказът на Иван Вазов „Дядо Йоцо гледа“ за пръв път е публикуван в сборника „Видено и чуто“. Става дума за слепия старец Дядо Йоцо, който живее в Искърското дефиле и с умиление следи как се прокарва железницата. Без навярно самият Вазов да го е искал, дядо Йоцо се е превърнал в символ на „слепия“, наивен и безкритичен патриотизъм.

Биография на класика.

Детство и юношество

Иван Минчов Вазов е роден в Сопот на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. Баща му е търговец, среднобогат. Семейство му навярно е приличало на Марковото от „Под игото“ – патриархално, със строг ред, религията и традициите са били на почит. Неговите братя Георги Вазов и Владимир Вазов стават военни, а години по късно Владимир Вазов става и първият български генерал пред когото в знак на почит свалят знамената на Трафалгар скуеър.

Бъдещият Патриарх на българската литература завършва местното Сопотско училище, където чете тонове българска и преводна литература. Съвсем естествено набляга на рускоезичната поезия. Освен това научава гръцки и турски.

По-късно, през 1866 г. отива в Пловдивската гимназия. Там учител му е Йоаким Груев. Научава и френски език и оттогава започва увлечението му и по френската поезия. Две години по-късно баща му го връща в Сопот, за да продължи бизнеса с търговия. Вазов обаче не проявява никакъв интерес към търговията, и вместо със сметки, изписва тефтерите със стихотворения.

Емиграцията в Румъния

Въпреки че майка му Съба Вазова поощрявала творческата дейност на сина си, бащата търговец никак не е бил доволен. Той бил решен на всяка цена да избие мухите от главата му и с такава цел Иван Вазов е изпратен в Румъния – на нещо като стаж при чичо си. Там научава румънски и се запознава с тамошната поезия.

Но пак наместо да набляга на алъш-вериша, продължава да пише стихове, които печата в местните български вестници и списания. По едно време бяга от чичо си и отива в Браила, където прекарва два-три месеца. Там в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата се среща с много български емигранти, сред които и Христо Ботев.

През 1870 г. неуспелият търговец се завръща в родния Сопот. Става учител в Мустафа паша, както е старото име на сегашен Свиленград. След това е и преводач по време на строежа на жп линията София-Кюстендил. После за пореден път се завръща в родния Сопот, къдено става член на тукашния революционен комитет.

В Берковица

В Берковица той прекарва около година и половина и е председател на Окръжния съд. От този му период е случаят, при който осъжда куче на смърт за издавени кокошки. Тук написва и повестта „Грамада“.

В Пловдив

Иван Вазов заживява в града на тепетата през 1880 г. Тогава Пловдив е столица на Източна Румелия. Там той е депутат в Областното събрание. Пак тук заедно с Константин Величков правят вестник „Народний глас“, а по-късно става и подпредседател на Областното събрание.

На следващата година той е и главен редактор на първото сериозно списание с научна тематика – „Наука“. После пак с Величков правят списание „Зора“. За пръв път излиза българско чисто литературно списание. Пак заедно съставят двутомната „Българска христоматия“, в която са представени над 100 наши и чужди творци.

По време на престоя си в Пловдив Иван Вазов разгръща изключително голяма и многопластова дейност. Тук пише „Епопея на забравените“, „Чичовци“, „Иде ли“, редица пътеписи.

Защо Иван Вазов бяга в Русия

След като проруският преврат през 1886 г., се проваля, запаленият русофил Вазов решава отново да емигрира и се заселва в Одеса. В черноморския град той написва „Под игото“, който е публикуван след завръщането му в България.

Малко се знае, че въпреки русофилството му, Вазов е писал и стихотворения срещу Русия, когато години след Освободителната война ролетката на европейските война ни е изправяла едни срещу други. В такива случаи той забравя за русофилството и остава само българин. Като следното стихотворение. В него той пита русите, които са наши братя славяни какво правят тук, защо са дошли по “нашите поля балкански”.

Нарича ги “немили, неканени гости”. Вазов изразява съжаление как би искал възхитен да ги посрещне със “сълзи и китки”, но за съжаление този път те идват в ролята на окупатори, които ни зоват на “грозни битки”. Българите всъщност биха желали да ги прегърнат горещо и сърдечно, но сега “взорът ви свети зловещо… как сега ръце да разгърнем?. Самият Вазов си спомня как в миналото ги е славел за техния велик и чудесен подвиг да ни освободят.

Някога те са развявали знамето Христово и са ни строшили “игото тежко”, а сега ни носят ново. Въпреки това авторът уточнява, че въпреки всичко не ги мрази. Народът още ги обича, но стократно повече обича своята свобода.

Накрая Иван Вазов дори си позволява и малко менторски тон спрямо руснаците, в които явно им казва, че българите живеят много по-свободно и богато от тях:

Софийски и министерски период

Патриархът на българската литература се завръща в родината през 1889 г. и на следващата година прави списание „Денница“. Публикува романа си „Нова земя“, който обаче така е оплют от критиката, че Вазов дори обмисля да се откаже от писането. Влиза активно в политиката и през 1884 г. става депутат. Между 1897 и 1899 г. става министър на просветата. За известно време се отдръпва от политиката, но десетина години по-късно отново е депутат.

Посвещава на Балканските войни цели три стихосбирки. В бурните времена преди Първата световна война, Вазов е сред най-отявлените противници на включването ни във войната на страната на Тройния съюз. По време на празненствата по случай 70-годишнината му, той спонтанно е обявен за народен поет. Умира през 1921 г. от инфаркт в дома си в София.

Смърт, как е умрял. Истини и лъжи

Дълги години битуваше един мит как Народният поет издъхнал от разрив на сърцето, докато бил върху любовница. За повече пикантност някои дори добавяха, че въпросната любовница била ученичка – сирен непълнолетна. Не се знае откъде точно са тръгнали тези слухове и каква е причината да се появат. Напълно възможно е да са били пуснати от негови съвременните, които не са го обичали.

От друга страна това допринася и за неговото митологизиране – на Народен поет, Патриарх на българската литература, който освен всичко това е и голям е…ч.

Че Иван Вазов е бил женкар, не е било тайна сред съвременниците му. Той освен това бил представителен мъж и определено имал успех сред жените. Но на 71 години да сваля ученички, наистина изглежда пресилено.

Писателят и публицист Константин Гълъбов публикува разказа на малката сестра на Иван Вазов Въла Вазова. Оказва се, че тя е била с него до последните му минути. Според нея последните дни той нещо не бил на кеф, ходел изнервен. Деня преди смъртта си очаквал на обят Евгения Марс, но тя не дошла и той излязъл. Когато се върнал, легнал да подремне, но само няколко минути по-късно станал, защото се задушавал.

На другия ден преди обяд Евгения Марс вече се появила, Вазов взел шише ракия и топъл хляб и се качили в кабинета му. След това двамата излезли, а по-късно той се прибрал с брат си Борис.

Изглеждал много немощен и поискал само нещо сладко, не пожелал да пие кафе. След това пак излязъл. Вечерта, когато Въла се прибрала, го заварила заспал, без да е свалил връхните си дрехи. На следващата сутрин я успокоил, че към полунощ се е събудил и се преоблякъл. Казал, че е добре и излязъл.

Върнал се за обяд, сервирали му зелен фасул, а той поискал сода за виното. Още с първата хапка обаче рязко извил глава назад. Първоначално сестра му помислила, че яденето не му е вкусно. Дошлият половин час по-късно лекар се опитал да го свести с коняк, но Вазов едва успял да отпие няколко глътки. Десет минути по-късно починал.

Гроба на Иван Вазов

Гробът на Иван Вазов се намира в самото сърце на София – на улица „Московска“ между общината и църквата „Света София“. Той съвсем не е помпозен – белязан е единствено от огромен витошки камък. Докарването на въпросния камък обаче никак не е било лесна работа във време, когато е нямало камиони, а мулета и катъри.

Съвременници свидетелстват как скалата е пътувала няколко седмици от местността над Владая до центъра на столицата. Сърцето и мозъкът на Патриарха са били балсамирани.

Любими мъдри мисли и цитати

Естествено, като се има предвид обема на творчеството му – 22 обемисти тома, без при това там да е публикувано всичко – има десетки мъдри мисли и цитати от Иван Вазов. Сред най-популярните е този, дето и ние сме дали на смета нещо, а именно азбуката, на която славянските народи да пишат и четат.
Друга негова мисъл е как само свободата прави човека богат, а не жените или златото. Това за лудите, дето те да били живи, също е от „Под игото“ и е сред най-честоповтаряните цитати от Вазов, дори и при обикновени разговори.

Ще го отрежат ли от учебниците заедно с Христо Ботев в крайна сметка? Любопитно ТУК: Изкупуват творчеството на Иван Вазов по 12 стотинки за килограм.

Този рефрен върви от началото на прехода през 1989 г. Мине се не мина година и току изтече информация, че чиновниците от Министерството на просветата планират да отрежат Иван Вазов и Христо Ботев от учебниците по литература. Само споменаването на това предизвиква изблик на възмущение у всеки българин дори на първосигнално ниво.

Това е като са кажеш на руснака, че махат Пушкин, на гърка – Омир…

Веднага започват да циркулират различни конспирации за това как Иван Вазов и Христо Ботев са нарочени от чужди разузнавания, как целта е да се претопи българската нация и прочее. Все пак има ли нещо сериозно в този постоянно повтарящ се рефрен?

За последно темата се спрягаше миналата година. През октомври всички вестници и сайтове гръмнаха с познатия рефрен: „Вазов и Ботев аут от учебниците по литература“. Според актуализирането на стар проект те наистина ще бъдат редуцирани. Ще бъде редуциран също така и Шекспир, но това за нас едва ли е толкова скандално.

Според въпросния проект ще останат за изучаване само две стихотворения на Христо Ботев, а „Под игото“ на Иван Вазов остава, но ще се разглеждат само две глави. Отпада също така и „Хамлет“ на Шекспир, но както стана дума по-горе, на кого му пука за Шекспир.

Според все още неприетия проект, от Иван Вазов „Под игото“ ще се учи съвсем малко. „Чичовци“ отпада напълно от учебната програма. „Епопея на забравените“ няма да се учи в цялост, а само „Левски“, „Каблешков“, „Паисий“ и „Опълченците на Шипка“. Аут са също така пътеписите, „Дядо Йоцо гледа“, „Елате ни вижте“, както и много досега изучавани стихотворения.

Трудно е да се каже доколко приемливо е това. Разбира се първосигналният ни патриотизъм веднага кресва:

„Това е кощунство, искат да унищожат българите като нация!“

От друга страна времената се менят, и някои от свалените творби като „Практическият человек“, „Средство да нямаш врагове“ може да се пожертват на фона на сегашната действителност и факта, че без да звучи като национално предателство – все по-задължителни стават владеенето поне на английски. Компютърната грамотност вече е също толкова наложителна, колкото и самата писменост.

А също така, както вече стана дума, наред с гениалните му творби, Иван Вазов има и доста посредствени, а някои са си направо графомански. Знае се, че той си е бил суперпродуктивен, но със сигурност е имал представа какво прави и колко струва. Факт е обаче, че през голяма част от живота му хонорарите от вестници и списания са били основно перо за преживяване. А когато имаш краен срок да предадеш нещо, а си се събудил махмурлия, естествено е, че трудно ще напишеш шедьовър.

От друга страна титлата му на Патриарх и Народен поет допринася за неговата свръхпроизводителност, която междувпрочем е дразнела и много от съвременниците му. Когато откриват Народния театър, който по-късно носи името „Иван Вазов“, решават да обявят анонимен конкурс, за да може откриването да стане с хубава българска пиеса. Тогава Антон Строшимиров решава да се подсигури и праща две пиеси – едната подписана от жена му, а пликът с втората е пуснат чак от Швейцария.

Печели едната от пиесите, но доволен от успеха и навярно подпийнал, той се издава. Гръмва скандал, резултатите са анулирани, а конкурсът е отменен. Какво да се прави – отиват пак при дядо Вазов с молбата да напише пиеса. И Вазов, който нямал никакъв интерес към конкурса и не е участвал, сяда и за ден-два спретва една пиеска.

Така че да – Иван Вазов наистина е патриарх на българската литература, дори и да и имал слаби текстове. Всеки съвременен поет би се изсмял на римата – крушки-братушки, но дори и тя за времето си е била оправдана.

Анализа написа: Димитър Георгиев.

Последвайте ни в Google Новини!!!