Дарът на детството е първият дар за човека. Опитът на ума и зрелостта на сърцето са по-големият му дар. Но най-голямото благо е светлата, мирна и разумна старост. Злото се старае да изврати всичко. То кара децата да се преструват на възрастни, а възрастните оставя умствено и нравствено инфантилни. Но най-тъжното на света е старостта, бояща се от себе си. С какво достойнство е пълен човек, който носи старостта си като дар. Самото сребро по косите му излъчва мир. Унизително е да се боиш от своята старост. Такава боязън е пряко следствие от неправилен живот и стремеж към неистинни ценности.
Онези, които знаят, че живеят не за да изчезнат навеки, а за да влязат през временното във вечното битие, си готвят щастлива старост. В живия Бог всичко е живо. Това кара вярващите да възкликват така радостно в пасхалната нощ – “Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? Възкръсна Христос и ти бе повален…” Мъдрият приема всеки свой ден и година като най-важни и ценни в живота. Виното става с всяка година по-ароматно, а душата, насищаща се със земни дни, добива все повече усет за живот и чувство, че е в дома на Отца си.
Невярващия в Живия Бог и в по-високия смисъл на своя живот наблюдава разрушаването на тялото си или с ужас, или тъпо и цинично; вярващият в Живота, даден не за смърт, очаква края на дните си със светла надежда – като настъпване на пълнотата на своето битие… Той знае, че стои пред пълнотата на Живота и на божествената справедливост – победата над цялата земна несправедливост и смъртност на този век. През втори век в Рим живял римският гражданин Ерм. Той оставил книгата “Пастир”, която древните християни четели по време на служба като апостолско послание. Ерм получил в ярко откровение обяснение на смисъла на земния живот. Там земният живот бил наречен “зима”. Когато вярващите пренебрегват земния живот, те знаят, че той е само “зима”. Пролетта предстои. “Виж – казва Ерм, – през зимата всички дървета изглеждат сухи и мъртви, но настъпва пролет – животът в бъдещия век – и всичко разцъфва и се раззеленява, разкривайки ясно кое дърво е било мъртво и кое – пълно с живот.” Така става и при влизането във вечността. Ще се покаже кой сред хората е бил жив и кой – духовно мъртъв. Това е и Съдът Божий: за едни Страшен; за други – Радостен. Доброто сърце ще даде във вечността “своя лист и плод”. На този свят хората изглеждат измамно еднакви, само по външността си. Но ще настъпи пролет. Нравственото слънце ще изпълни целия живот на света. Едни ще се “овъглят”, а други ще засияят. Няма нищо тайно, което да не стане явно. От древни времена старостта е на почит (Втор. 28:50). Апостол Павел съветва младия апостол: “Старец не укорявай, а увещавай…”(1 Тим. 5:1). “У старците има мъдрост…” – казва и книга Иов (Иов 12:12). Уви, не у всички, а само в тези, които сами уважават белите си коси. А как биха могли да уважават старостта си и да я приемат като ценност онези, за които тя е въпрос на “природна диалектика”. Тяхната логика би трябвало да ги доведе до извода, че старият човек е неизлечимо болен и даже не е съвсем човек, а съвкупност от умиращи клетки. Най-удивително от всичко е, че могат да се срещнат стари хора, които гледат на себе си точно по същия начин. Това е образът на мрака. А истината е, че с всеки ден и година от живота си ние встъпваме във все по-отговорни и драгоценни дни.
