От силното си желание да пребивава с Бога, още 16-годишен Св. Йоан Лествичник се уединява в Синайската обител, а 20-годишен се подстригва в монашески чин. След смъртта на духовния му наставник – старецът Макарий, той преживява като отшелник 40 години в пост, молитви и безмълвие в една пещера недалеч от манастира. След това става игумен по молба на братството в синайския манастир “Св. Екатерина”. По това време написва и книгата си “Духовна лествица” /стълбица/. В 30 слова той събира своя мъдър духовен опит и описва степените на духовния растеж. След четири години игуменстване отново се завръща в своята уединена обител, където умира на 80-годишна възраст през 563 г. На 30 март честваме деня на Св. Йоан Лествичник и се връщаме към неговото духовно поучение, станало известно навред в християнския свят.
Да се издигне човек на небето, казва той, е нужен огромен труд, равен на подвиг. И то толкова дързостен, докато нашият ум – този яростен и сластолюбив пес, стане целомъдрен. А това става бавно по пътя на духовната лествица. И като бъдем
Едновременно страстни и немощни
Като с благоугодност признаваме своята немощ пред Господа и винаги се спускаме в дълбочината на смиреномъдрието. Най-добрата и твърда основа на този път са трите стълба: незлобие, пост и целомъдрие
Душата ни не трябва да губи и своята блажена, въжделена топлота. А ако това е станало, трябва да се открие причината, защото предишната й топлота не може да се върне другояче, освен през тези врати, през които е излязла.
Пътят по духовната лествица минава през покаянието и блаженото богатство на смирението. Защото където е неоценимото смирение, там веригите са развързани.
По-нататък трябва де следим дали съвестта ни е будна, дали ни изобличава. Признак за това, че тя започва да отхвърля потискането на злото, е постоянното съзнание, че си длъжник. Споделянето, изповедта за пресните ни рани, за грешките способстват по-бързо за лечението им. Откриването на “раните” не се разраняват от това, а се лекуват. Но застарелите, оставени небрежно запуснати рани, не се лекуват лесно, изискват много труд, рязане, мазане, изгаряне.
Невъзможно е да се избавим от вечния срам, предупреждава мъдрецът, като не посрамяваме сами себе си. Раните, болестите, бедите произлизат не от някой друг, а от нашата собствена леност и нашето нехайство. Покаянието ни от тях пък трябва да е освободено от всякаква раздразнителност, защото тя е знак за голямо превъзнасяне, а тя най-много ни пречи на израстването. Така че трябва да развиваме съвестта си.
Съзнанието ни е рожба на съвестта,
а тя е слово и изобличение от ангел пазител, даден ни при кръщението. Затова трябва да обръщаме по Бога нашата съвест, просветена от вярата и Господните заповеди.
По-нататък продължаваме чрез разсъждение и бодърстващо внимание да откриваме Божията воля винаги, навсякъде и във всичко. В това търсене най-важно е да осмисляме как да победим три от главните страсти – тщеславие, сребролюбие и чревоугодие. Който не може да победи тях, не може да победи и останалите пет – блуд, гняв, тъга, униние и гордост. По духовната лествица ще срещаме капаните и изкушенията на бесовете, които ще ни пречат за напредването. Но не трябва да забравяме, че този “труд е пред нас, додето влезе в нашето светилище Божият огън /Пс. 78: 16/. Тогава вече няма да чувстваме насилието на злите сили и навици, защото
Нашият Бог е огън,
Който изтребва /Евр. 12: 29/ всякакво разгорещяване на плътта, всеки зъл навик, ожесточаване и омрачаване, вътрешно и външно, видимо и мислено.
Много често бесовете неосъзнато пленяват душата ни, помрачават ума ни и ни лишават от богатството на будното внимание, разсъждението, познанието, срама. В замяна на тях идва ожесточението, безчувствието, слепотата.
Убийството на душата е умъртвяването на словесния ум,
а погибел на душата идва след падението й в отчаянието като резултат от беззаконието. Но и след попадането и в най- дълбоките ями на греха може да има покаяние, откриване, разпознаване на душевните недъзи. Но трябва непрекъснато да търсим духовното чувство. Само пред него външните сетива престават да мамят душата ни. Тогава
Бог възкръсва в нас чрез деяния
когато гледаме към Бога с познание и смиреномъдрие, враговете бягат от нас.
Всички страсти се побеждават от смиреномъдрието, но най- трудно се отстранява страстта на гордостта. Тя може да замени всички останали, затова е така вредна и пагубна. Нужно е най- искрено желание и силна воля, за да я победим. Тогава идва и Божието съдействие. Божието посещение при немощните по душа се познава по телесните болести, беди и външни изкушения. Докато съвършените Го узнават по посетилия ги Свети Дух и по умножаването на дарованията.
Между злите духове има демон, предварващ всички други, които идват да оскверняват нашите първи мисли.
Затова посвещавай началото на деня на Господа
По началото на утрото се узнава цялото протичане на деня.
Не трябва да забравяме, обаче, че с умножаване на заплахите от злите духове се умножават и наградите при устояване. Неуязвимият от враговете няма да получи никакъв венец. Непадащият духом от преживяните нападения стига до светлината на просвещаването свише.
Общението с Бога е духовна пералня, изпираща нечистотата, грубостта, раздразнението и злопаметността. Голямо значение имат и молитвите, въздържанието, както и непоклатимата памет за смъртта. Така се връщаме към родствените ни добродетели. Защото грехът и страстите не са в природата на човека. Бог не е творец на злото и страстите, но пътят към любовта е тесен и труден. Трудно се отхвърлят лошите навици и вехтостта на душата ни. Ризата на вехтия човек се отхвърля чрез пост и страдания, така както змията съблича старата си кожа като преминава през тясна цепнатина.
Този път преминава първо чрез отдалечаване от злодеянията, после през покаянието, после чрез решимост за спасение и чрез добрите дела се стига до добродетелите. Те са в постоянството на мисълта и стремежът към делото. От тях се ражда правият навик, който изпълва душата с добро, от него пък се ражда страхът от грешките. А оттам се стига и до
Знака на любовта – съблюдаването на небесните и земните заповеди
Началото на любовта е начало на смирението, богатството на смирението пък е пълнотата на любовта. След нея вече следва вселяването на Бога в станалите чисти по сърце. А те, според обещанието, ще видят Бога /Матей; 5: 8/.
Борбата с осемте главни страсти започва с борбата с чревоугодството.
И лъвът се укротява, когато го галят, но угаждайки на тялото си, човек само засилва неговата свирепост. Най- трудно той може да се освободи от страстта на много яденето. Стомахът бидейки наситен и пръскащ се от излишество, пак подстрекава към още глад.
От алчността на стомаха можем да се освободим чрез постепенно умерено насищане. С мярка и с лесно смилаеми храни. Преяждането е причина за потопяване в морето на похотта, а душевното разкаяние и омаломощаване от глад и жажда водят до пречистване.
Бесът стои при стомаха и не позволява насищане
Ако си решил и обещал да вървиш по тесния и труден път на пречистването, трябва да стесняваш и стомаха си. Защото широкият път на чревоугодието води към погибел, а тесни са вратата и тесен е пътят, който води в живота /Мат. 7: 13, 14/. Ако човек победи този бич на преяждането, може да достигне до другите безстрастия. Пресичането в невъздържанието за храна, пресича и другите страсти.
Така както в многото тор се раждат много червеи, така и от множеството ястия произлизат много падения, лукави помисли и пошлостти.
След борбата с чревоугодството следва Борбата с блуда.
Както утеснението на стомаха е виновник за чистотата, така насищането му е майка на блуда.
Невъзможно е да победиш сам своята природа, своето естество. Това може да стане с помощта но Този, който е по- високо от естеството, тъй като по-малкото се унищожава с по- голямото
Освободилият се от изкушения, макар и да пребивава в плът, вече е възкръснал от гроба. Обрязването като с нож чрез помисъл става чрез осъзнаване на вътрешното божествено присъствие. Ако Бог не разори дома на плътската похот и не съзида дома на душата, дръзнещият да успее в това самичък, напразно се мъчи. Дарованието на целомъдрието се постига като оставиш пред Бога немощта на своето естество и като съзнаеш своето безсилие. Псалм 6: 3 ни учи как да получим невидима помощ: “Помилуй ме, защото съм немощен”. Оскърбленията от другите хора също напояват като лекарство и като жива вода, очистваща от блудната страст.
Мнозина са успели да станат нетленни преди възкресението, ако не се изкушават от красотата в хората и не я пожелават, а тя само събужда още по- голяма любов към Бога. Това е да стигнеш до своето свръхестество и до венеца на победата. Някои вярват, но един ден ще научат, че дивата маслина на тялото ни може да се превърне чрез присаждане в питомна.
Борбата със сребролюбието е следващата стъпка по лествицата. Сребролюбието е дъщеря на неверието, на страха, че ще останеш неусигурен поради старост, немощ, бедствие. Който има обаче любов не пази парите.
С любов и с пари едновременно не може да се живее
Който е победил сребролюбието, е отсякъл всички други грижи. Духовният човек, нищ откъм пари, приема всичко, което идва като от Божията ръка. Той не скърби за нищо и не е привързан към нищо, което има.
Корен на всички злини е сребролюбието /1Тим. 6: 10/, се казва в Библията, защото то създава ненавист, завист, вражда, гняв, смут, злопаметност, жестокост и скръб.
Както тези, които имат на нозете си окови, не могат да ходят, така и тези, които събират пари не могат да се изкачат на небето. Ако държим непрекъснато в паметта си времето за изхода на нашата душа при смъртта, ще знаем, че придобиването на телесни облаги никак няма да ни ползва, а и няма да ни даде възможност да станем чеда Божии.
Изкачването на духовната лествица продължава с Борбата с гнева. Гневът е припомняне на скрита ненавист, т. е. злопаметство. Той е желание да причиниш зло на огорчилия те, той е мигновено припламване на сърцето, заседнало огорчение, но и посрамяване, погубване на душата, падение за човека /Сир. 1: 22/. Този пламък може да унищожи душевната нива много бързо.
А безгневието е победа над естеството, постигнато с труд и пот, при безчувствие към оскърбленията.
Борбата с гнева започва с мълчанието на устата, после и в помислите и стига до непоколебима тишина при духането на нечистите ветрове. Когато се обърнеш към Бога
От благоуханието на смирението изчезва всяко огорчение
Нищо не слага такава преграда за пребиваване на Светия Дух в нас, както раздразнителния нрав. Върхът на борбата – съвършенството, дори счита за похвала унижението. Носителят му даже пролива сълзи за оскърбителя. Придобилият любовта е чужд на враждата и злопаметството. Обръщайки се към духовното, трябва да се враждува срещу тялото, защото плътта е неблагодарен и коварен приятел. Когато й угаждаш, тя още повече ти вреди. Тук на помощ ни идва паметта за страданията на Господа и за Неговото незлобие. Правилно е да се молим за хулещия. Един от най-кратките пътища за твоето опрощение на греховете е да не съдим никого. Защото е казано: ”Не съдете, и няма да бъдете съдени” /Лука 6: 37/. Дори и в дима трябва да виждаме зад него слънцето, доброто и в най-грешния. Защото в каквито грехове осъждаме ближните, в същите падаме и самите ние.
Борбата със скръбта е по-нататъшната ни духовна работа. Най-много трябва да се стремим към тази борба, защото духът на тъгата най-много ни отделя от Бога, а радостта най-много ни приближава. Убийците на скръбта са безпристрастие към всичко материално, безкористието, милосърдието, псалмопението, отказа от страха от утеснението. Както водата, когато я стесниш, се вдига, така и душата, угнетена от беди, тича в покаяние към Бога и се спасява. Защото униженията в душата, подобно пелин, изчистват всякаква вътрешна нечистота, а похвалите и одобренията, подобно медът, умножават жлъчката.
Борбата с унинието също е много важна. От всичките осем предводители на злото,
Духът на унинието е най-тежкият
Унинието е отслабване на душата, то привлича малодушието и съветва да се утешават малодушните. То е като смъртта, която обхваща всичко. Може да възникне дори от безстрашие пред Бога. Ражда се и от безчувственост на душата, от забравата за небесните блага, дори и от прекомерни трудове. Но добрата надежда е мечът, с който се убива унинието. Противниците му са псалмопенията, ръчния труд и мисълта за смъртта, молитвите.
Много трудна е и борбата с тщеславието. То е крадец на душевното съкровище, на трудовете и плодовете на нашите подвизи. Прилепва към всичко. Както и да хвърлиш този тризъбец, той винаги ще застане нагоре с острието. Тщеславният човек е идолослужител. Той мисли, че почита Бога, но всъщност угажда на хората и на себе си. Който обича да се изтъква и да се показва пред другите, е тщеславен и всичко прави заради похвалите. Но това го срива в бездната. При него добродетелите изчезват, погълнати от очите, а се развива ласкателството, което е слуга на бесовете. Затова е голямо дело да отклониш от себе си похвалите на бесовете. А смиреният, бидейки укорен от друг човек, не намалява любовта си към него. Тщеславието подбужда други страсти, като гордост, презрение, злопаметност и носи погибел за своите нещастни роби. Докато предвкусилият небесната слава, презира всяка земна слава. В гордите сърца се раждат хулни думи, а в смирените души – небесни видения. Тщеславният никога няма да получи по-висши от естествените блага. И не, който търси от Бога дарове заради труда си, а
Който се смята за постоянен длъжник пред Бога, се вижда неочаквано обогатен с небесно богатство
Тщеславието е лицемерен живот и погубване на простотата. Води до гордост, а тя е началницата на всички злини и тяхна окончателна изпълнителка. Борбата с него започва с пазенето на устата и на мисълта за отсичане на всичките му нападения. И никой успех не се счита резултат на собственото старание и усилие. Както и да не се забравят думите на апостола: ”Какво имаш, което да не си получил?” /Кор. 4: 7/. Враговете на тщеславието са мълчанието, безмълвието, понесените без скръб унижения.
Борбата с гордостта е най-трудната стъпка по духовната лествица. В основата си гордостта е отхвърляне на Бога, високомерно упование на своето собствено старание, бесовско дело. Гордостта е предвестница на падението. Бог се противи на горделивите /Иак. 4: 6/ и всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа /Притч. 16: 5/. И само, който е приел изобличението, е развързал веригите на гордостта.
Гордостта е оскъдност на душата,
която мечтае за себе си, тя е гнилост отвътре и блясък отвън. Гордата дума пък е робиня на страха.
Гордостта, подобно червей, може да прегризе дървото на живота ни. А който презира гордостта, всякаква похвала и земната слава, се освобождава от нейното мъчителство. Трябва да знаем, че няма безопасна похвала, а радостното приемане на униженията и хулите съдействат на борбата срещу гордостта.
Сравнението с по-добрите също помага за постигане на смиреномъдрие. Но най-много в тази борба помага ненавистта към гордостта. Божията милост е пък най-близо до нас, когато не преставаме да се изпитваме и да се изследваме и когато искрено в душата си смятаме, че всеки ближен ни превъзхожда.
Така напредвайки духовно, придобилият знание разбира, че
Плодното дърво ражда, когато навежда клони
Той е ревностен само в душата си и никак външно и знае, че белилната на спасението е в красотата и незлобието.
Гордостта трябва непрекъснато да се наблюдава с душевното зрение. Както и да се има смирен начин на мислене, дори и при големите начинания и постижения, защото между измамите няма нищо по погубващо от тази страст. А тщеславието и гордостта, взети заедно, са родителки на всичките страсти.
Най-голямата беда в духовното ни извисяване идва от това, че да бъдем подчинени на някого, ние не можем да търпим. Затова, бидейки и на небето началници, отстъпихме от него.
За да направим плътта си неуязвима за страстите, трябва да представим душата си пред лицето на Господа и винаги да се простираме към него, даже свръх силите си, ни поучава Светецът.
Безстрастието е съвършеното познание за Бога. То е възкресение на душата преди възкресението на тялото
Небесното пристанище, това никога незавършващо съвършенство в Господа, е постижимо и тук на земята. И макар че малцина стигат до това възторжено съзерцание на небесното, не трябва да преставаме да се стремим към него. А то не е просто силно ненавиждане на злото, а едно ненаситно обогатяване. Сега и тук силно се нуждаем от този стремеж към чистота и целомъдрие, защото те са преддверието на общото възкресение и на нетлението на тленните. Който се е сподобил да бъде в такова устройство, още тук, облечен в тленна плът, е храм на живия Бог, Който го ръководи и наставлява във всичките му думи, дела и мисли. Безсмъртната красота Бог ни е подарил, преди още да познаем тление и затова трябва ревностно да се стремим към небесното въжделение.
Така и ще откриваме с едно вътрешно просвещение и с прозорливост, че
Чудотворенията са вътре в нас, в самия живот
И че в трудния път до тях се състои тяхната дълбока ценност. Нужно е и дълго време, и много труд на любовта, както и Божия помощ.
