“Любов” от Сафо. Текст и кратък анализ. Лириката на поетесата

Стихотворението “Любов” или “Любовна болка” на Сафо е много интересно представяне на любовта чрез телесните изживявания на една от героините.

В него се описва двойка, мъж и жена, които по всяка вероятност се женят, и втора дама, която ги наблюдава. Тя описва в стихове силните си емоции по адрес на младоженката, които изпитва по време на предполагаемата сватба.

Мъжът е сравнен с бог, защото има възможност да седи до възлюбената равнодушно и просто да я слуша. Само един бог може да бъде толкова спокоен в нейно присъствие!

В същото време в душата на наблюдателката, която говори в стихотворението, чувствата стават все по-бурни. Те се отразяват на усещанията в тялото ѝ: Тя изтръпва, сърцето ѝ прескача, гласът ѝ пресипва и заглъхва. После устата ѝ пресъхва, пламъци избухват под кожата ѝ, чува силно бучене в ушите си. В последния куплет се облива в студена пот, краката ѝ се подкосяват, пребледнява, вие ѝ се свят и има чувството, че ще умре.

На фона на цялата тази драма младоженецът стои невъзмутим, а неговата съпруга се смее и му говори сладко. В четирите куплета е описана такава мощна и божествена сцена, преминала от самото начало на европейската поезия и оцеляла до наши дни. Един миг или няколко часа, без никакво действие, освен емоциите и тяхното отражение върху тялото, застинали за вечността.

Жанр на “Любов” от Сафо

Най-общо жанрът на тази творба може да се сведе до понятието “стихотворение”, в което лирическият говорител “пее” за собственото си емоционално състояние, а също така и за чувствата на другите герои. Говорителката, която пее, в някакъв съвременен смисъл може да се каже, че изпитва симптомите на паническата атака, както ги познаваме днес. Героят, който е сравняван с бог, е благосклонен и мълчалив, донякъде хладен. А героинята, която се омъжва за него, е весела, разговорлива с чувства за хумор. Тези три образа са така описани, че представляват архетипична сцена, която се запомня завинаги.

Ето го и самото стихотворение. Тук се намира преводът на Борислав Георгиев от старогръцки, който е най-добър. В интернет има и други преводи, но поне това, което прочетохме, беше по-слабо:

“Любов” или “Любовна болка” на Сафо (текст)

На боговете равен ми се струва
оня, който, до тебе приседнал,
те слуша тъй сладко да говориш
и да се смееш нежно-шеговита.

Но аз, щом отдалече те съгледам,
в уплаха — бледна — изведнъж изтръпвам.
Сърцето трепва във гърдите,
гласът ми става сух и сякаш спира.

Езикът ми засъхва — нежен пламък
под кожата ми тънко запълзява.
Очите ми покрива нежен мрак,
бучение в ушите си усещам.

Студена пот челото оросява,
нозете ми се подкосяват, ставам
по-бледна от изсъхнала трева,
свяст ми се вие, сякаш че умирам.

Лириката на Сафо

Трябва да се отбележи, че Сафо се води първата европейска поетеса. Но Омир е творил преди нея! Къде е разликата? Не е ли и той поет? Работата е там, че Омир е писал епос, докато Сафо за първи път пише лирика. При Омир имаме сюжет и действие, а при Сафо се описва чувства и състояния, които сякаш са вън от времето, те се намират във вечността. В това е най-съществената разлика между лириката и епоса. При лириката разказваме за емоциите си, които лично сме изживели, докато при епоса имаме цели истории и митологии, на които авторът може и да не е присъствал.

Лесбийка ли е Сафо?

Според нашите възгледи Сафо си е била чиста лесбийка и дори е живяла на остров Лесбос. Но според древногръцките критерии тя е била една от многото, които са си падали по еднополовата любов. Както знаем, гърците са имали доста размито отношение към половете. Дори могъщите спартанци се оказаха в някакъв съвременен смисъл хомосексуалисти. При Сафо случаят е такъв, че тя е подготвяла млади девойки за брачния живот. И докато ги е подготвяла, тя се е влюбвала в много от тях, те също – в нея. Дойдел ли е денят на раздялата, както е описано и в стихотворението “Любов” са прехвърчали и искри на ревност. Но това не е била ревност като тази, която днес познаваме, а съвсем друга. Изобщо съзнанието на древните гърци много се е различавало от съзнанието, което имаме днес.

По-надолу продължаваме с едно интервю с българската Сафо:

Поетесата Валентина Радинска:

Господ ми прати да отгледам ангел – болното ми дете

Валентина Радинска е една от най-известните ни поетеси, завършила е литературния институт “Максим Горки” в Москва. Тя е съпруга на големия български режисьор Крикор Азарян.

Най-новата й стихосбирка “Дъждовете” е посветена на сина й Степан, който си отива от този свят преди 2 години. И до днес Валя говори за него като за същество, което е търсило родителите си. За да го преведат през изпитанията на живота, от които никога не се е оплакал.

Непременно вижте и ТОВА: Кои са най-добрите и евтини батути за деца - за градината и в стая?

– Г-жо Радинска, новата ви стихосбирка “Дъждовете” е посветена на сина ви Степан. Кога започнахте да пишете стиховете?

– Книгата е ретроспекция на всичко, което съм писала за моето дете. В нея включих и стари стихове, свързани с него, както и такива, които написах след смъртта му. “Дъждовете” е кардиограма на сърцебиенето за моя син, който беше изумително човешко същество. Често му казвах: “Кой си ти, маскиран като мое дете?”. Защото той не беше дете, а същество, което знаеше много. И нямаше как да е научил всичко от този живот. Беше много особен и през своите 20 години ни научи на страшно много неща със своето страдание.

– Страданието ли ви промени така?

– 20 години всеки Божи ден наблюдавате едно дете, което порасна и стана юноша. Виждате как понася всичко, което трябваше да понесе. Той беше с церебрална парализа, доста тежко увреден. Но нито веднъж не се оплака. Понасяше всичко безропотно, търпеливо. Той излъчваше страшно много любов. Мисля, че никога в моя живот никой няма да ме гледа с толкова любов.

Степан бе човек, който за всичко разчиташе на другите. Нищо не можеше да прави сам. Гледаше с изключително разбиране и търпение мен, баща си и жената, която го гледаше. Това бе концентрация на качества, които са почти на изчезване. Ние не можехме да останем същите след 20 години със Степан.

– Усещахте ли, че понякога хората ви съжаляват?

– В началото, докато възприемах всичко като едно нещастие, съжалението ме докосваше. После разбрах, че това не е обикновено човешко нещастие, а голямо изпитание. За да ми го изпрати Господ, очевидно ме смята за много специална. Вярвал е, че мога да го издържа.

Той всъщност ми бе пратил ангел, който аз трябва да отгледам и да му помогна да премине през всичките страдания. Казах си: “Не на всеки може да се възложи да отглежда ангел”. Приех ситуацията за извънредна и когато го направих, вече можех да я понасям и да живея с нея. Повярвах, че извършвам нещо различно, а не си повтарях: “Господи, защо стана така с моето дете?”. На това човешко същество му трябваха подходящите родители, които да му помогнат да мине през трудностите. Правили сме всичко за него. Моята съвест е чиста. Много пъти са ме питали защо не го дадем в някакъв дом. Отговарях: “А как ще живея през останалата част от живота си?”.

– За какво най-често си говорехте с него?

– Той не можеше да говори, но ние общувахме активно. Често бяхме само двамата и аз му казвах всичко. Обикновено реагираше с усмивка, когато е съгласен и се радва. Често ме гледаше с поглед, какъвто рядко съм срещала – хилядолетен…

– Твърди се, че голямото изкуство се ражда в страданието…

– Страданието те прави различен и променя гледната ти точка. Много евтините неща отпадат от кръгозора ти. Престават да те вълнуват светските суети и шумове, а виждаш кое е важното. Разбираш, че не е нещастие, ако падне зъбът на детето ти, нещастие е само непоправимото

– Когато ви беше най-трудно, тогава ли пишехте стиховете, посветени на Степан?

– Страданието при мен е благодатна почва за писането. Тогава ти идват идеите, вадиш солта, сипана в раната и от нея правиш стихотворение. Но за да довършиш стихотворението, ти трябва вътрешна тишина, която да ти даде възможност да чуеш какво ти диктува Господ.

– Понякога четяхте ли стихове на Степан?

– Не. Той много обичаше да му се разказват истории, в които участва, защото не можеше нищо сам. И ние постоянно го правехме. Това много го радваше.

– След всичко, което сте преживели, мислите ли, че има изпитание, което би ви стреснало?

– Страхувам се, че няма да ми стигне животът да се справя със себе си. Да стана по-добра. Животът ме е лишил от заблудата, че трябва да сме щастливи.

– За какво най-често говорите със съпруга си Коко Азарян, след като Степан вече го няма?

– Говорим за неговата и моята работа. Заедно сме вече 30 години. Между нас има зони на интензивно мълчание, когато обменяме много неща. От самото начало нямаме нужда да си говорим много. Понякога в мълчанията сме най-много едно цяло. Всеки има своята цел и път, вътрешни решения. След една възраст разбираш, че животът не е това, за което си го мислил, приятелите ти са съвсем други…

– Вярвате ли в прераждането?

– Да. Иначе защо е тази детска сълзица

– В стиховете ви често става дума за смъртта. Как си я представяте?

– Една промяна. Врата, през която минаваш. Тя е възможност да продължиш на по-високо ниво.

– А представата ви за щастието?

– Да постигна такава вътрешна хармония, че моята божествена част да е съгласна с животинската и да й бъда подчинена.

– Сънувате ли Степан?

– Много рядко, често го сънува майка ми. Той се радваше по особен начин, издаваше звук като птица. Присвиваше ръце и се усмихваше. Този звук на радост никога няма да забравя.

Спомням си и последните дни в болницата -неговото спокойствие и желанието, с което вървеше към своя преход. Той го искаше. Осъзнаваше го. Отиде си абсолютно спокойно и целенасочено. И когато виждаш, че го прави едно дете, си казваш: “Няма нищо страшно! Ето, моят син го направи!”.

– В посвещението на книгата го наричате “ангела, който беше тука толкова малко, но ме научи на толкова много…”. На какво точно ви научи?

– Странно е, че едно човешко същество, което не можеше нито да говори, нито да направи каквото и да било, може да научи двама възрастни хора – мен и баща му, на толкова много. След Степан аз съм много по-добра, по-разбираща, толерантна и състрадателна.

– Харесва ли ви светът, в който живеем?

– Ако светът е лош, ние го правим такъв. Човек много е навредил на планетата, защото е много лесно манипулируем. Той става все по-послушен консуматор. От сутрин до вечер му се внушава каква паста за зъби да си купи, какъв прах за пране да ползва. Така се подчинява на обществото, но вече е загубил себе си. Реалността ни се изплъзва. Хората вече не се чуват. Те употребяват едни и същи думи, но не влагат същия смисъл в тях. Като диваци сме, макар и цивилизовани.

Първоначално публикувано на:14.11.2022 @ 12:00