Чудеса.net
Коя е всъщност истинската Света Марина? Антиохийската Дева носи най-съществените белези на тракийската соларно-хтонична религия, на Богинята – майка и на жрицата.
На 17 юли почитаме паметта на света великомъченица Марина. Това е и денят на третия, последен горещник, според народните вярвания. Затова светицата е известна и с прозвището „Опална“, „Огнена Мария“.
Макар че била дъщеря на антиохийски езически жрец от III в., тя не се страхувала да изповядва християнската вяра, заради което била преследвана и жестоко измъчвана. Била хвърлена в тъмница, бита, пригвоздена, опалвана със свещи, давена във вода. Накрая била обезглавена.
Антиохийската дева била почитана като покровителка на брака, водите, а у нас на Южното Черноморие. Не случайно в Странджа има най-много пещери-светилища (една от най-известните е тази край село Сливарово) на Света Марина, точно където е дошла от Египет Бастет (Майката на света).
Също не случайно пространството между нос Иниада и днешното Приморско – древното Азине – било наричано “Източната врата на Тракия”. И в старите карти това е била източната морска граница на провинция Европа, която по-късно дала името на нашия континент.
И именно в това Азине били създадени повечето от древните митове на човечеството. Оттук е минал Ахил, минали са и аргонавтите. И не случайно тази най-тракийска, мистична и тайнствена планина Странджа става “исихе”, ражда исихазма, като хилядолетия преди това е била “ен хестия” – “земята на хората, които играят в огъня” (нестинарите).
През тази земя, известна като тракийската Астике, са минавали и проповядвали божието слово и кодираната мъдрост такива духовни личности и светци, като Свети Андрей Първозвани.
Тяхната мъдрост е била ключова и предвещаваща изкусно идващите времена, случващите се по тези земи събития. Подготвя това сакрално пространство за събуждането на позабравените стари знания, за свързването на миналото с настоящето и бъдещето, на различните възгледи, традиции в името на опазването на живота, на природата и планетата, в името на хармонията, на равновесието между различните култури, вярвания, учения.
Такъв е и случаят с култа към света Марина,
който ни връща доста назад към тракийския мистицизъм, към сакралните и посвещенски тайнства. Към хилядолетното наслагване на езически и християнски култови традиции.
Към най-древните схващания за сътворението чрез четирите елемента във всяка пещера – земя, огън (горящите свещи), вода и въздух. Пещерата, символ на женското начало, на утробата е и мястото на обредите, свързани с инициациите. В тях момчетата ставали мъже, а момичетата жени.
Пещерното пространство действало целително на посетилите го, особено в деня на светицата. А в това, че болните оставят някаква стара дреха или връзват парцалчета по дърветата край светилището, т.е оставяли миналото, болестта и излизали без да се обръщат назад и обличали нови дрехи, има езически и орфически препратки.
В пещерата се извършвала и тракийската хиерогамия. Бракът между материята и духа, между временното и вечното, между Земята, Богинята-Майка и “Световния ум”. Ставало съчетаване на мъжкото и женското, на слънчевото и земното начало в душата на хероя, на Божия син (Мист), заченат в “пещера” – там където е разигравано тайнственото блаженство.
Двете персонификации на хиерогамията в Странджа са Света Марина
(името й от тракийски език означава “голяма вода”), символ на водата, на земята и Свети Илия (от Илиос – небесен бог-огън). От този “брак” се създава сътворяващия живота “Огън сред водите” (Духа-демиург).
Смята се, че точно на 17 юли Света Марина загива, жертва се за миста, за сина си. Тази сватба-смърт е много важна част от обреда на хиерогамията, в който смъртта и сватбата се припокриват. За да може, както обяснява Хезиод, да се затвърди принципа на Любовта, организиращ космоса в името на вечния живот и на Целостта между световете, измеренията и закономерните случвания в точно предопределеното време.
Интересна символика носи и пещерата на Света Марина,
намираща се на югоизточната част на полуострова на град Приморско, според нейния изследовател д-р Стоян Налбантов. Голямата скала, в която е разположено нейното светилище се нарича и да днес от местните хора “Яйцето”.
В северната част имало “одърче”, над което се палели свещите и се оставял някакъв дар, обикновено бяла кърпа. А посетителите си наливали от течащата от тавана лековита вода, обръщали се на изток, оставяли дара си, прекръствали се и излизали. Пещерната вода имала най-лечебен ефект в петък, когато, според поверието, звездите слизали на земята, а морето спирало да се движи. Вярвало се също, че в този ден се е родила светицата.
Местното население почита светицата и като спасителка на удавниците. Тя обикновено се явявала насън и давала указващи знаци за тяхното намиране.
Според народните вярвания, тя е и господарка на змиите. Вярва се, че в деня на празника й под рибарските мрежи е пълно със змии, а на другия ден тя ги прибирала. Оставала неприбрани само грешните змии, които са ухапали хора и добитък.
Много интересно е поверието, разпространено в района на светилището “Яйцето”, е че имало забрана да се убива змия, ухапала човек. На такава змия трябвало да се бае, тогава тя сама си умирала, за да оздравее ухапания от нея човек. А местната баячка баба Радка от Варвара имала над леглото си чудотворна икона на Девата, изобразена с вдигнати нагоре ръце със змии в тях.
В този край се разказва за самотния живот на светицата-мъченица в пещерата от тригодишна възраст, когато останала пълно сираче. Но израснала в девойка с неизказана хубост, била поискана за жена от управителя на тези земи.
Но след категоричния й отказ, тя била завързана гола за едно дърво, под което горял огън, разпалван със смола и сяра. Тя достойно понасяла мъките си, но шептяла и молила за вода. Тогава се явили змии, навити като паница, от която тя утолила жаждата си.
През нощта на нейната гибел най-старата жена в близкото село получила видение как да открие нейното тяло. На сутринта я намерила вкаменена, но все така красива, държаща в ръцете си змии.
Не случайно в този район змийската кожа се използва за лечение при безплодие. А по дрехите на бездетните жени се пускали да пропълзят змии.
Смята се, че Девата е безполово заченато дете чрез изходното, соларното начало. Затова нейната майка в песен се обръща към Слънцето да й помогне да зачене. В песенния ни фолклор са запазени подобни песни, в които се пее, че Слънцето давало чудотворна билка за зачеване, но при условие, че ако се роди момиче, ще бъде негово (”Слънчева буля”).
В българския фолклор родените безполово със помощта на слънчеви билки имали предимство в обредната дейност.
В някои фолклорни варианти безполово заченатата и девствена Марина е сестра на Слънцето или на Свети Илия, които са две персонификации на една и съща космогонична реалия. Като тяхна сестра, Света Марина е и първа жрица в соларния култ.
Тя притежава всички неограничени възможности на жрицата-магьосница с всичките й лечителски качества. Затова Света Марина носи най-съществените белези на тракийската соларно-хтонична религия, на Богинята – майка и на жрицата.
Местното население в странджанския район нарича светицата “висия”. С това име се именували старейшините на родовете в селата, които организирали моминския празник Панагир, Лефтер, на който ходели само неженени момци да си избират невести.
В този обред се разкриват и някои взаимовръзки между богинята Артемида, покровителка на брака, и Света Марина. А като цяло култът към светицата носи и някои паганистични, многобожни вярвания, с наивно материалистично светоусещане и с много силна почит към природните сили.
Затова се смята, че получилите в кръщение името на Света Марина са обдарени с нейното покровителство и застъпничество. И по един тайнствен начин между тях се създавала свещена и съкровена връзка.
Лияна Фероли