Коледа – новорождение за Доброто и Благото

Витлеемската и Полярната звезди – знаци за непреходната, често скрита Светлина

Коледа – Новорождение за Доброто и Благото

В библейския смисъл звездите се пазят от ангели, подчиняват се на волята на Бога и са нейни предвестници:,

„Дигнете очите си нагоре Та вижте: Кой е създал тия светила, И извежда множеството им с брой? Той ги вика всичките по име; чрез величието на силата му и понеже е мощен във власт, ни едно от тях не липсва“, се казва в Свещената книга /“Исайя“, 40:26/.

В Откровението на Йоана / 6:13 / се говори за „паднали звезди“, които всъщност са паднали ангели:

„… небесните звезди паднаха на земята, както когато смоковница, разклащана от силен вятър, мята незрелите си смокини“. В библейската символика звездата често се възприема и като образа или името на очаквания Месия: „Виждам го, но не сега; гледам Го, но не отблизо; Ще излезе звезда от Якова, и ще се въздигне скиптър от Израиля…“ /“Числа“, 25:17/.

Богомилският жрец Петър Осоговец допълва тази картина в своето предсказание за съдбата на България от 956 г.

В него казва, че „в четвъртия ден Господ създаде звездите да красят твърдта небесна и да бъдат знамение за векове и народи. Седем едри звезди сътвори Предвечният и седем области от небето им повери”.

„И вложи Творецът седем духа в седемте светила, та седем ангела се родиха. И повери на всеки ангел да води по един от седемте народа”.

Но за звезден ангел над България Бог създава Млечния път, т.е. цяла галактика, съдържаща от 100 до 400 млрд. звезди, именно и затова, за разлика от другите народи, тя е оцелявала и при всяко изпитание е успявала да се възроди като огнената птица Феникс от собствената си пепел.

И така щяла докрай на вековете да пребъде, според пророчеството.

„Защото гаснат звездите една по една. Ала Божият пояс ще свети вечно и Млечният път ще бъде светъл саван над мъртвата вселена…”

Общата символика на звездите отвежда към тяхната небесна принадлежност и тяхната функция да излъчват лъчения.

Те са символ на духа, но и на конфликта между духовните сили и светлината с материалните сили и тъмнината. Възприемат се и като светила, фарове, пронизващи нощта на подсъзнателното в човека.

Звездата с пет лъча е символ на човешкия микрокосмос.

Масонската петоъгълна пламтяща звезда произхожда от Питагоровия пентаграм и също като числото 5 олицетворява усъвършенстването и обединението на противоположностите. Тя символизира централното проявление на светлината и на духовно възродения човек, открояващ се като светлина сред мрака на невежеството.

Звездата с шест лъча е символ на юдеизма

и с лъчите, образувани от нейните преплетени триъгълници, символизира съвкупността от духа и материята, ритъма и динамиката на активния и пасивния принцип, закона за еволюцията и инволюцията.

Звездата със седем лъча олицетворява хармонията в света,

човека в неговата цялост и пълнота, космическата лира и седемцветната дъга, 7-те планетарни зони. Със своите седем лъча тази звезда участва в символиката на числото 7 и обединява значенията на геометричните фигури квадрат и триъгълник.

В основата си древните познания за Космогенезиса в различните култури и народи са еднакви по смисъл, различни са само по форма. Повечето от тях водят към седмичния характер на Божествената Мъдрост.

При Прото- и Прабългарите също са застъпени и седмолъчката, и четиринадесетолъчката.

Техният числов израз се открива често в руническите и в глаголическите ни знаци. Такива знаци с духовни послания са четиринадесетолъчката от Кралевското /Търговищко/ златно съкровище от 3 в.пр.н.е., прочутата седмолъчна бронзова розета с рунически знаци, намерена в големия басейн на Плиска, както и много други каменни релефи с подобни изображения.

От наслагването пък на две седмолъчки се ражда Свещената българска инсигния, вид хералдически знак.

Тя, според известния наш езотерик и художник-хералдик Христо Танев, е отличителен знак за индивидуална, родова, семейна, българска, национална и православно-християнска принадлежност.

В нея са вложени и закодирани важни константи от законите на Генезиса на нашия материален видим свят, които са носители на познания за Микро- и Макрокосмоса.Тя внушава подсъзнателно чувство за необходимост от хармония в организирания и вечно движещ се духовен и материален свят.

Всеки връх от звездата в Инсигнията отговаря на 104 градуса и 30 минути.

Толкова са и градусите на пространственото разположение на водородните атоми спрямо кислородния атом в молекулата на водата. Това е генезисна необходимост, свързана с пасивното женско начало, майка на всичко в мирозданието и с „началната бездна”, в която се раждат творенията, след като Генезисният импулс на Твореца е оплодил нейното лоно.

В този сакрален знак присъства и фигурата-модул, ключ към познанието,

по която Светите братя Кирил и Методи възкресиха Свещената азбука – българската глаголица.

В нея е вложен Бинарния безкраен модел на мъжкото и женското начало /1+0+1+0…/. В нейния център е разположена вечно въртящата се четиринадесетолъчка, в която са вплетени мъжкото и женското начало, седемте стъпала на слизането на духа в материята /инволюция/ и седемте стъпала на изкачване на материята в Духа /еволюция/.

Неслучайно и Витлеемската звезда е четиринадестолъчна.

Тя предвестява раждането на Месията Исус Христос, защото символизира раждането и възкресението, деня и нощта, инволюцията и еволюцията.А нейното кръгово завихряне говори за вечното движение без начало и без край, вечното настояще и вечното творчество.

Витлеемската звезда, както знаем от Библията, е била видяна само от Тримата мъдреци, за които тя е била знак за рождението на Иисус и точно тя ги завежда при Младенеца, за да му се поклонят. Това е така, защото Звездата на Христа е знание за вътрешната светлина. Точно чрез нея после Христсос възкръсва, за разлика от Озирис /но също разчленен на 14 парчета/, който е възкресен с външната сила на кадуцея, събрал енергията на Божествения Тот.

Тази възкресенска енергия от Духовното царство влиза в човека като астрална ауричност, казва Ваклуш Толев, но тя може да се усвои само чрез необходимия зрителен образ, осигурен от очите ни. Защото умът, менталът, не може да бъде усвоен без зримост. И тук на помощ идват очите.

Те и затова са създадени, за да ги приучим да се съсредоточават, за да могат да „видят” мисълта. И чрез посредничеството на астрала да ни се отвори небето за невидимото досега. Но като се освободим от вътрешната слепота и като стимулираме вътрешното си зрение. Йаков го е правил и получавал видения, като поставял главата си върху камъка, който, като кристала, съдържа целия свят.

Астрономическите търсения на Витлеемската звезда са били неуспешни и напразни, затова са я смятали за ярка комета. Иначе силно развитата астрономия по това време не би пропуснала да регистрира такова уникално небесно явление, като Витлеемската звезда, и то щеше да бъде отбелязано от римските и източните автори. Поради липсата на такива писмени доказателства и сега и преди е било невъзможно да се определи точната рождена дата на Исус.

Затова и Ваклуш Толев определя звездата като духовно явление, подлежащо на наблюдение само чрез изключително духовни сетива.

Посочва също, че по-вероятната дата на Рождество Христово е 7 януари.

Тя се чествала до промяната, наложена от Константин Велики. Тази дата още се празнува в някои части на Европа като “Царски ден”. Но император Константин създава универсален, хибриден култ на основата на митризма и някои елементи от Сирия и Персия.

През 321 г. той обявява, че съдилищата вече няма да бъдат затворени в еврейската събота, а в древния ден на слънцето – неделя. С промяната на почивния ден и с възприемането на празника на Sol invictus и на митризма /25 декември/, християнството още повече се отдалечава от юдаизма и от традиционната рождена дата на Иисус.

И тъй като Христос символизирал Sol invictus, Непобедимото Слънце, Константин прибавя към празника на прераждащото се слънце и другите два религиозни култа. За да постигне така нужното му политическо, религиозно и териториално единство.

Има и една друга звезда, свързана с Коледа и това е осмолъчната Полярна звезда.

Тя заема привилегировано място в универсалната символика. Разглежда се като абсолютен център, около който вечно се върти небосвода.

По тази звезда се определят позициите на другите звезди, тя е пътеводител на пустинните хора, на номадите, керванджиите, моряците и навигаторите. В повечето азиатски традиции тя олицетворява Пъпа на Света, разположен на върха на Световната планина и проявата на Бога през нощта.

В Индия, в Централна и Мала Азия, Полярната звезда сочи дома на Висшия небесен Бог.

В китайската астрология имало две полярни звезди – Тиен-йи / около 2667 г. пр. Хр./ и Рай-йи /през 23 в.пр.н.е./, както уверява Сосюр. Първата половина на името им идвала от думата Тиен – Небе, разбирана от Конфуций като Върховния Бог, затова звездите имали значение на небесно единство. И двете звезди са били едва видими, и свидетелствали за голямата астрономическа точност, с която са работили китайците.

Те избират една „малка и почти невидима звезда, като Тиен-йи /Полярната/, защото именно тя била за тях върховното божество, върховният император, великото единство, символът на небесната и земната хармония, отправната точка към свръхестествената цялост на Вселената.

Именно тази звезда била върховният непостижим Богъ и за Хунобългарите. Тя и до днес е запазена като космическа образност в безчислените осмолъчни звезди в елбетиците, свастиките, комките, двуглавците в нашите тъкани и в някои други предмети и съдове.

Окултната символика на звездата като център на светлината е разработена също и в ХVІІІ-тия Голям Аркан на Таро.

Една много древна и интересна карта /вж.чертежа/ показва, че Тиен/Тай-Йи, Поларната звезда, винаги е в центъра на небесния свод с разположените в него звезди, особено в полунощ на зимното слънцестоене. И в малката окръжност / звездата е изобразена с кръст/ с положението на звездите през 2200г.пр.Р.Х., и в голямата окръжност, показваща звездното небе около ХХІV в.пр.Р.Х.

В представите на древните Вселената се изобразява като Световно, Космическо дърво. В основата му стои свита на кълбо Змия, символ на мъдростта, а на неговия връх свети Полярната звезда. От тук идва и коледната елха, и звездата на върха й.

Коледа е чествана дълго преди появата на християнството.

Езичниците са я чествали като рожден ден на слънчевия бог. После християнските отци провъзгласяват Христос за Lux mundi, Светлината на света, истинското слънце, спасило човечеството от мрака и превръщат Коледа в рожден ден на Христос.

А това истинско, незалязващо слънце в древността се е асоциирало с Полярната звезда, която стои в центъра на северния небосклон. А долу на земята получава своята знаковост като център на хармана, на гумното, където се осъществява връзката с божеството.

Той е кръгъл и умален модел на небето. В центъра му е забит стожера, т.е Полярната звезда.

Този модел идва от вярването, че това, което става на Земята, предварително може да се види от посветените изписано на небето. Харманът се възприема като въплъщение на благоденствието, от него потича „реката” на благословеното жито, тук се увенчават целогодишните усилия на земеделския труд.

Там се е вършеело житото, а в центъра му е бил забит стълб-стожер – царят, брадата или китката на нивата /фитоморфният образ на житния дух/. Затова и селският площад, селското сборище, също се наричали „хармани”, от който се отправяли благодарности към божеството на плодородието.

Чрез този минимодел на неспирния кръговратен ход на живота и на звездите около полюса човекът в древността си е обяснявал цялостното битие.

Така денонощната небесна графика, изписана от съзвездието Голямата мечка /Колата/, служи и при определяне начина на вършитба, и за възприемане на космическия модел, който се позиционира около звездния център като пространство на благополучие, на неизчерпаемо богатство. Като място, където се вършее небесното и земното „жито”.

Тази представа за Златния стожер е била изградена на базата на особеното разположение на съзвездието Голямата мечка, което е най-ясното видимо образуване на северното звездно небе. За жителите на нашия звезден пояс то не залязва зад хоризонта, като другите съзвездия от зодиака, и може да се наблюдава по всяко време на нощта.

А поради близостта си до Северния полюс се вижда как около него се затваря един кръг.

Съзвездието прави един пълен оборот около полюсната звезда за двадесет и четири часа. От тук идва и етиологичният мит за Калисто, представящ отговора на въпроса защо Голямата мечка не се потопява в „Океана” като другите съзвездия.

Хитроумният цар на Итака се ориентирал в своето мистериално плаване също по това съзвездие. Омир го описва в Илиада / 9, V, 231-275 / така:

“Сън не спохождаше никак очите му будни, следящи
зорко Плеядите и Воловаря, що бавно захожда,
още Голямата мечка, която наричат Колата-
тя се на място обръща и скритом Орион поглежда,
а в океанската пазва едничка не се потопява.”

Когато А.Калоянов изследва фолклорната традиция, достига до извода,че

Полярната звезда в митологичните представи е не само Златния стожер, но и Златната ябълка,

която също е смятана за небесен център – извор на плодородие, изобилие, благоденствие и безсмъртие.

Затова в нашите приказки, подобно на библейската история, тя е била строго охранявана.

А за да се откъсне плодът, трябвало да бъде убит хтоничният противник.

И така да се възвърнат благата, да се укрепи хармонията, чийто център се явява дървото със златните плодове.

В Гръцката митологична традиция ябълката е свещеното дърво на Аполон. А скъпоценните плодове са присъждани като награда в състезанията в чест на годеника слънце. Маслиненото клонче в игрите пък е било посвещавано на Луната.

Херакъл, според преданията, се добрал до заветния плод в градината на Хесперидите едва след дванадесетия си и последен подвиг.

Тази чудна райска градина е разполагана ту на запад до Херкулесовите стълбове, ту на Канарските острови, ту в земите на изчезналата Атлантида. Но Аполодор е убеден, че тя се намирала при Атлант, в страната на хипербореите и че Гея подарила Златната ябълка на Зевс, когато се оженил за Хера.

Според тази логична версия, дървото със златните ябълки се намира на север, в сакралния небесен център, където Атлант поддържа звездния свод. В земята на вечното изобилие, в мястото на вечността, населявано от хипербореите, където ежегодно се оттегля на своята величествена колесница златният Аполон.

Питагор, който изучавал тайнствата в Египет, назовава съзвездията с особени имена.

Двете небесни мечки за него са “Ръцете на Рея”.

А в египетското канонично изкуство образите на Великата майка – хранителка, защитница, помощница и въплъщаваща силата на неизтощимите оплодителни води, често са изписвани като женски дървесни същества-нумени /инкарнации на богините на небето Нут и Хатхор/, които израстват като неделима част от короната на дървото. Основната им функция е да раздават храна и вода. Това са “Ръцете на Рея”, които даряват блага, имащи отношение към пространството на небесния център.

Етруските жреци също структурират заобикалящата човека среда съобразно звездните знаци.

Разпределението, актът на организирането на пространството било извършвано от посветените по време, когато заб

итият в центъра на свещеното пространство кол в земята не давал сянка.

А стоящият в този център жрец първо се обръщал на север със своя жезъл, съединявал линията с Тин /при китайците Тиен, а при българите Тангра/, върховно божество при етруските, а после определял другите посоки. Така организираното пространство римляните наричали templum.

Нашият Тервел, когато бил на върха на благополучието си, изправял копието си на земята и до краищата му натрупвал голям куп дрехи от коприна, според лексикона на Суидас.

Иван Венедиков разглежда това очертаване на познатата ни небесно-земна графика като провокиращо изобилието магическо действие на царя.

В приказките ни това свещенодействие се извършва с вълшебната пръчица, която може да извърши чудеса

– от изпълването на трапезата с вкусни ястия, до построяването на царски дворец.

Тя, вероятно, е първият прототип на царския жезъл, кадуцей, инсигния на владетеля и знак на могъщество.

Това изправяне по вертикалата отбелязва центъра на магическото действие, водещо до благополучие.

При египтяните се фиксира с възвисяването на стълба Джед, а в хедските митове с получаването двореца от Инара.

А също и с повесеното на дървото овче руно, символизирщо рога на изобилието.

Всички тези действия търсят ефекта на възвръщане на хармонията,

като се застопорява космическият център, точката на покоя, символът на уравновесяващите сили и основен структуриращ елемент на пространството.

Това е крайната точка на задгробното плаване на фараоните, но и залог за осигуряване на изобилие и благоденствие, за новото раждане след смъртта. Към същия топос се е отправил и Одисей в последното си пътуване, след възстановяване на царската си власт.

Затова Коледа е не просто честване на астрономическото събитие на зимното слънцестоене и свързаната с него религиозно-празнична обредност.

Нещото в повече може да се асоциира с чествания по същото време празник „каландас” при хоремзийските християни, в предислямската епоха и в първите години на ислямизацията.

Ал Бируни говори за този al-qalandas, който съвпадал с деня на св.Василий.

Хоремзийските младежи обикаляли къщите, пеели песни и пожелавали на стопаните “каландас, коландас”, което означавало “да бъде благо”.

Навсякъде получавали храна и чаша вино.

А пък хоремзийците, казва Толстов, заимствали празника от аланите, част от които са и прабългарите. Те също имали подобен езически обред.

Така че, най-вероятно, е станало взаимно наслагване на езичество с християнство, за което говори и хипотеза, че Коледа има източно-ирански произход, а като старобългарска дума е заета от някои славянски езици.

Ал Бируни твърди, че „коландас” означава “да бъде благо”, защото се извежда от kalyw, klyu – почетен, славен, koylle, koylya – прилежен, внимателен, добър, санскритското keuāvate – чувствен, добър, палийското kalyāia, kalyāiānita, kalyana – добър, приятен, добродетелен, красив и общоиранското dasta – давам, т.е. “давам добро”.

Лияна Фероли