Всеки от нас мечтае за семейство, в което всичко е перфектно. Идеалът е различен, но, общо взето, винаги се свежда до 4 основни изисквания: хармонично съжителство, лесна комуникация, авторитет, налагащ се естествено, и развитие на личността. Стремежът към постигане на съвършенството обаче може да навреди както на родителите, така и на децата.
Нека бъдем честни – никой от нас не вярва, че идеалното семейство съществува! Това обаче не означава, че сме се отказали да го постигнем или че сме загърбили мечтите си да го имаме. Още от детството и с течение на годините сме отделили толкова време да го изграждаме във въображението си, че ни е трудно да се разделим с образа му. То продължава да се рее някъде между реалното и мечтите, обвито в общовалидни стремежи (доверие, солидарност, толерантност) или хедонистични понятия (усещане за блаженство, спокойствие, радост).
Според личната си съдба и амбиции всеки изгражда модел на семейството – такова, каквото би искал да бъде. Партньорите имат свое персонално виждане относно отношенията си. Идеализирането е необходимо, то представлява мотор, който ни кара да напредваме в живота. Трудностите обаче възникват, когато идеалът е прекалено извисен и граничещ с претенциозността. Днес изискванията към партньора стават все по-високи и по-високи, а семейството е издигнато в култ. Психолозите обясняват явлението с факта, че реалността е толкова заплашителна и несигурна, че търсим заслон и подкрепа в семейния живот. Ето защо толкова искаме той да е изпълнен с топлина, мир… с една дума – съвършен.
Според детските психиатри ние изискваме не само отношенията ни с партньора да бъдат перфектни, но и тези с децата, тъй като сме силно повлияни от съвременния идеал, основан на култа не само към индивидуализма и материализма, но и към успеха на родителското поприще. Далеч от привидно естествената родителска амбиция, той се оказва силно тираничен.
Неслучайно специалистите приемат все повече родители, които се чувстват изцяло изпреварени от събитията, неспособни да се справят с децата си, некомпетентни спрямо възпитанието им, ядосани и неразбиращи къде са сбъркали. Оттук се появява и необходимостта да се намери коренът на схващанията и идеализирането, които възпрепятстват едновременно децата да се развиват и родителите да поемат ролята си, без да се самообвиняват и бъдат жертва на раздиращи съмнения.
Идеал № 1
Любовта е навсякъде
Съжителството е безоблачно и хармонично. Нежността, уважението и разбирателството царуват и превръщат ежедневието в пристан на мира.
Този красив идеал се основава на огромна в грешка на преценката. Всеки знае, че в чувствата са амбивалентни (противоположни), че съперничеството е неизбежно и част от семейните отношения, така както са и досадата, гневът или омразата. Опитът да се отрече очевидното и измерението на начина, по който човешките същества се отнасят едно към друго, би означавало да живеем в пълно разминаване с емоциите си. А това би ни подлудило – предупреждават психолозите. Те допълват, че в семейството две необходимости се противопоставят непрекъснато: изискванията на партньора и нуждата от автономност. Лавирането помежду им би трябвало да се осъществи без цензура, нито автоцензура. Процесът често е конфликтен, мъчителен и труден, но е част от задължителното усвояване на разделението: веднъж прекалено близо, веднъж много далеч. С времето намираме правилното разстояние. Психолозите обръщат внимание, че значението, което отдаваме на удоволствието да живеем заедно, може да представлява истинска опасност. Така например често се случва да чуем: „Децата ми са страшно симпатични!“, като че ли семейството е клуб, основан на симпатията.
Ние не обичаме децата си заради качествата, които притежават или удоволствието от компанията им, а имаме задачата да ги възпитаме и да им осигурим сигурна и спокойна среда. Да не забравяме също така, че от „страшно симпатичен“ малчуганът ни може бързо да се превърне в „нетърпим“. Ще спрем ли да го обичаме тогава? Това е добър пример как тази „сантиментализация“ на семейството може да се обърне срещу нас.
Идеал № 2
Изслушваме се внимателно
Комуникацията е лесна, недоразуменията бързо се разсейват. Затръшването на врати е немислимо, виковете и стресът са непознати. Разбираемо е, че при тези обстоятелства конфликтите са невъзможни.
Да си признаем, идеята е повече от очарователна, съпоставена с реалната емоционална връзка между отделните членове на семейството, която е по-тънка отвсякога. Конфликтите се приемат като заплаха, свързана с неразбирателството и евентуалната раздяла на партньорите. Ето защо се опитваме да избегнем всичко, което би могло да се превърне в извор на проблем. Пазарим се, договаряме се, съблазняваме, само и само да избегнем сблъсъка. Сметките ни обаче лесно биха могли да излязат криви, тъй като конфликтите са здравословни и позволяват всеки да бъде оценяван според ролята и стойността си. Всеки потиснат проблем подхранва бъдеща агресия, която рано или късно излиза на повърхността и се обръща срещу нас.
Професионалистите констатират, че за повечето родители добрата комуникация се изразява в многото говорене. Това е погрешно. Думите в повече, прекалените обяснения, излишните повтаряния постигат точно обратния на желания от нас резултат: залети от всички тези думи, децата престават да слушат. Лесната комуникация се изразява не само чрез речта, но и чрез невербалните жестове, присъствието, действията, дори мълчанието – обясняват психолозите. Семейството е като отношенията между влюбени – понякога думите са излишни. „Непрозрачността е необходим маркер на различието между поколенията“ – твърдят професионалистите. Родителите приемат емоционалната и вербална интимност между тях и децата им като доказателство за съществуваща помежду им близост. Малките от своя страна се чувстват като хванати в капан и част от тях се опитват да го изразят, като възприемат екстремно поведение: самонараняване, приемане на дрога. Те говорят за нуждата на децата да се отделят. Обратно – наличието на спор им позволява да се себеизразят и определят личното си пространство.
Идеал № 3
Без заплахи, шантаж и наказания
Авторитетът се налага естествено, детето усвоява определените от възрастните правила, без да спори. То самичко приема наложените забрани от родителите като най-добрия начин, който му помага да порасне.
Този идеал, граничещ с фантазията, е дълбоко вкоренен в утопията на перфектното семейство. В колективното подсъзнание е залегнало схващането, че доброто възпитание замества нуждата от авторитет. В основата на идеала лежи приемането, че у детето е вродена цялата необходима информация, а задачата на родителя е просто да я развива, за да бъде наследникът му пълноценен и щастлив.
Според детските психиатри обаче подобно схващане е пагубно, тъй като поставя преграда пред задачата на родителя да предава знанието и опита си на детето. Едва ли е нужно, но нека все пак напомним, че ролята на възрастните е да наложат граници и правила на поведение и да задължат малчуганите да ги спазват. В противен случай децата, които много добре усещат слабостите на родителите си, се възползват от тях и ги манипулират. Страхът от нарушаване на семейната хармония се обръща срещу възрастните, тъй като децата, усетили неспособността им да наложат авторитета си, използват в по-голяма или по-малка степен опасенията им. Резултатът? Шантаж, пазарене и загуба на уважение към родителите.
Идеал №4:
Възможност личността на всеки да се развива
Тя е в мечтите на всеки. Желанието за радостен и пълноценен живот е осъществимо, но при условие да не се пожертват нито отношенията между двамата партньори, нито индивидуалната свобода на всеки от тях. Семейството не само трябва да е среда на придобиване на знания, но същевременно да осигурява възможност за запазване личното пространство на всеки.
Реално погледнато, дилемата не е никак лесна за разрешаване. Според специалистите модерната личност в голяма степен е снишила прага на толерантността си спрямо ограниченията. Под „развитие“ в повечето случаи днес се разбира „липса на спънки“ – предварително условие за щастлив семеен живот. Семейството се е превърнало в инстанция, която трябва да гарантира щастието на всеки, анализират психолозите. Парадоксално тази концепция сваля общата отговорност от членовете, тъй като всеки действа според собствените си възприятия. Съвременният принцип: ако сме щастливи, семейството ни е добро, ако ли не – лошо, показва до каква голяма степен това своеобразно издигане на пиедестал може да се окаже извор на несигурност и нарцисизъм. Има ли „противоотрова“ на тази концепция за „щастливото семейство“?
Специалистите твърдят, че ключът се крие в това да не забравяме, че за децата семейното огнище е преди всичко среда, в която трябва да се научат да бъдат самостоятелни, за да успеят, когато настъпи часът, да „излетят“ от гнездото и да се реализират. Как биха могли да го постигнат, ако са свикнали за всяко нещо да се грижи някой друг? Как биха могли да станат личности, ако не могат да вземат самостоятелно и най-малкото решение?
Повторен брак: летвата е вдигната високо
Преобразуването на семейната среда може да помогне да бъде преодолян невъзможният идеал за перфектни отношения… или да увеличи още повече изискванията. Напрежението често е нетърпимо колкото за родителите, толкова и за децата. Първите имат склонност да отричат съществуването на трудности и проблеми, вторите не искат да бъдат отговорни за евентуален повторен провал. Възможно е напрежението да бъде намалено. Най-напред за целта е нужно да не прибързваме, тъй като е необходимо да измине малко време. Време за всички да се опознаят, да намерят мястото си и да „маркират територията си“, следвайки своя ритъм и без да е необходимо да дават отчет за всяко свое действие.
Прибързването в повечето случаи засилва неразбирателството. Не се препоръчва да се казва всичко, но диалогът все пак е необходим. Повторното създаване на семейство означава да се осмелим да споделим с партньора си своите съмнения, страхове, разочарования, емоционални рани още щом се появят. Това е необходимо, за да се избегнат недоразуменията или натрупването на огорчение.
И тъй като стана ясно, че „любовта не е достатъчна“, трябва да се позовем на уважението и ясно да заявим, че семейството не може да бъде идеално (още по-малко при повторен брак), че не сме длъжни да се обичаме, но е задължително да се уважаваме. Именно този начин на мислене заздравява връзките в него.
Последният препъни камък, който трябва да се избягва: сравнението на нашето ежедневие с това на другите. По-важно за нас е да подчертаем индивидуалността на семейното си огнище и положителните страни, които го отличават от останалите, отколкото да надничаме в чуждите домове.
Получавайте първи ЧУДЕСА.НЕТ безплатно на мейла!
Публикуваме доста рядко! Въведете своя Email адрес ТУК: