Тракийски мистерии възкръсват в Белоградчик

Духът на трибалите, населявали тукашните места преди няколко хиляди години, оживя в местността Панаирище с възстановка на ритуали, битки и занаяти. Така бяха открити традиционните фолклорни празници, които вече се наричат „От Тимок до Искър – по стъпките на траките“

Сред магическия скален декор на Белоградчик „миналия петък се събраха персонажи от различни епохи. В късния следобед по стръмната улица от Калето към Панаирището – дългата полегата поляна, наместила се сред безмълвните природни скулптури, се понесе пъстро шествие. Тъпанджия и духова музика, кукери, възрожденски войводи, жени в ситно плисирани вълнени сукмани и престилки, обсипани с удивителните багри и ръчни бродерии на Северозапада, до тях – достолепни тракийки, нежни самодиви, страховити воини в кожи, принцеси от зората на времето, обсипани с накити, каквито по тези земи са се изработвали преди хилядолетия… Богатата и древна история се е преплела с мистичните легенди в карнавалната върволица, с която беше сложено началото на фолклорните празници в града.

Този път, освен че са юбилейни – 40-и поред, те имат и ново име. Наричани досега „От Тимок до Искър“, занапред към това по-скоро географско название се прибавя и историческото „По стъпките на траките“. Навярно мнозина биха се зачудили защо Белоградчик тръгва да мери слава и минало със станалите вече емблематични и придобили световна известност паметници на тракийската култура по нашите земи. Но тази година общината спечели конкурса на Държавната агенция по туризъм на тема „Тракийският дух – отлична туристическа дестинация“. А в момента, със своя оригинален туристически продукт, Белоградчик представя страната ни на изложение в Бордо, Франция, където се състезава за приза „Най-добра европейска туристическа дестинация“.

Затова и първият ден на фолклорния фестивал бе обявен за Ден на траките, а пред жителите и гостите на града бе представен успешният проект за бъдещото развитие на туризма. Печелившата карта, на която той залага, е преплитането на невероятните природни дадености с духа на едно пребогато, но малко познато древно минало.

Вещите в историята на Западна Стара планина обаче знаят, че още през VIII-VII хилядолетие пр.н.е. на изток от река Тимок са живели трибалите, чиято култура е била част от удивителната тракийска цивилизация. Следи от тяхното присъствие археолозите са открили на много места в региона. Сред находките е и плочката с изображението на тракийския конник Херос, избрана за символ на проекта. Антиката е намерена през 60-те години на миналия век край връх Заеч, близо до белоградчишкото село Крачимир. „Разкопките там ще бъдат подновени още тази есен под ръководството на Градския исторически музей – казва кметът на Белоградчик Емил Цанков. – Учените имат основания да смятат, че районът на Белоградчишките скали е представлявал огромно светилище. Тук древните търсели връзката между земния и небесния свят. Това ни подтикна да създадем нашия туристически продукт.“

Лъчите на отиващото си слънце подсилват алените багри на каменните исполини над Панаирище. Здрачът пълзи в ниското и сякаш посипва със сива пепел тревата, боровете, виещия се по скалата бръшлян. В кръглото каменно огнище пламъците са като отражение на отблясъците на залеза. Въпреки многолюдната тълпа вечерната магия се спуска над земята и прави гласовете приглушени, а свистенето на вятъра – отчетливо. Едва ли би могла да се намери по-подходяща сцена за възстановката на мистичните тракийски ритуали.

Най-напред наблюдаваме възлияние с вино. Така траките посрещали гостите си и също така засвидетелствали почитта си към боговете. С възлиянието се разрешават противоречията, ликвидираха, враждебността. При разливането на руйното червено вино, с което регионът е известен от древността до днес, се разпръскват житни зърна и сухи ароматни треви. После девойките поднасят на присъстващите златни бокали с питие. Момичетата са облечени в хитони, закопчани на раменете с фибули – изработени по модела на онези, които археолозите са намерили край Заеч.

Внезапно вик разсича тишината. Момчета и момичета от уникалната школа за духовно и физическо оцеляване „Бага-тур“ демонстрират тракийски бойни сцени. Оръжията, дрехите, пъргавината и артистичността им придават възхитителна автентичност на спектакъла. Десетина дечица, седнали на земята до мен, зяпват и застиват неподвижно, досущ като в легендата зараждането на Белоградчишките скали – внезапно вкаменили се човешки същества. А багатурци пресъздават след битката и друга, още по-древна от общоизвестната легенда за застиналите Мадона, Конник и Монаси. Пред очите ни възкръсват бог Залмоксис и богиня Бендида, чийто изваян от природата образ траките открили в скалния лабиринт и в продължение на векове почитали.

Полина Динева, която ми се представя като тракийска амазонка, а всъщност е ръководителката на момичетата в „Бага-тур“, вади стрела от колчана си и извежда малчуганите от унеса, като им предлага да стрелят с лък. Облечена е в снежнобял хитон, гримът й е златист, за да прилича на украсата, която тракийките изписвали върху лицата си. Накитите е изработила сама, като за модел е ползвала фреските в тракийските гробници. Автентични са и доспехите на момчетата. Явор Гънчев, един от създателите на школата, обяснява, че шиенето на облеклата е част от обучението на багатурци. Показва ми и тракийския си меч акинак, с който особено се гордее, понеже сам го е изковал.

Докато боязливо докосвам острието, до мен застава възрастна жена, облечена в червено-бял хитон. Разгъва кърпа. В нея има парче свинско, което ми дава да опитам. Това е Елена Нешева, местна краеведка, която тази вечер пече с още няколко жени месо на жарава. Мариноват парчетата във вино и сухи билки, нанизват ги първо на издялкан от тънък дървесен клон шиш. После поднасят шиша към огъня и… ловко изнизват мръвките от него направо върху въглените. Вадят опечените парчета със същата пръчка, но една по една и започват да ги бършат с кърпа, докато пепелта падне. Месото се оказва изненадващо крехко.

Хапвам го с удоволствие, а Елена ми разказва, че от години събира данни за торлаците, от които произхожда. „Сега съм решила да се заровя още по-надълбоко в корените си и да стигна чак до трибалите. Така ще затворя цикъла на моето време и ще съм спокойна“, с неочаквана за мен мъдрост заключава тя. Думите й ме карат да се замисля каква благословия е да стъпваш по земя, осеяна с безброй красоти, създадени и от природата, и от хората, в отдавна отминали и в по-нови времена. Тук, сред вълшебната скална приказка на Белоградчик, завръщането към корените май наистина води към зората на времето. А отражението й блести до ден-днешен в невероятните съкровища, завещани ни от предците, чийто тракийски дух без съмнение носим.