ОТЕЦ ГЕЛЕМЕНОВ: БОГ ПРОЩАВА, НО НЕ ЗАБРАВЯ!

 ===КОЙ Е ТОЙ===

Отец Гелеменов е завършил Духовната академия.

Магистър на богословските науки, специалност синоптично (сравнително)

езикознание. Ръкоположен за свещеник от дядо Неофит, сегашния Видински

митрополит. Специализирал екзорцизъм (гонене на демони) в Рощок, Германия.

Психотерапевт и билколечител.

Автор на специален троен молебен против уроки,

диабет, затлъстяване, тютюнопушене, алкохолизъм, наркомания и за забавяне на

стареенето. Единственият православен свещеник, който работи в полето на

ясновидците и лечителите. С Божията помощ.

За записване за среща с него можете да звъните на

телефони 0888-07-80-42 и 0877-74-63-93.

Благословеният от Бога поп ще разреши проблемите

ви по-добре от всеки маг или пък врачка.

– Здравейте, отче

Георги!

ОТЕЦ ГЕЛЕМЕНОВ: Здравейте,

здравейте! Радвам се да ви чуя!

– Днес имате ли

някакъв разказ за ЧУДЕСА.НЕТ

ОТЕЦ ГЕЛЕМЕНОВ: Да,

за ЧУДЕСА.НЕТ винаги ще намеря някаква случка, която да представя пред

уважаемите читатели на този култов сайт. Ще ви разкажа за един партиен секретар

от близкото минало, който бил наказан заради това, че поругал нашия Господ

Иисус Христос и християнската религия.

Беше в началото на пролетта. Бях приключил вече с

Божествената литургия, когато от богомолците в църквата се отдели една

възрастна госпожа с очила и бастун, която по време на литургията съсредоточено

наблюдаваше моите действия и като че ли искаше да запомни всичко. Отче, каза

ми, голяма грижа имам, брат ми е на смъртно легло и иска да вземе последно

причастие.

Кръстен е, но има една подробност – почти през целия си

съзнателен живот се бореше срещу църквата и религията. И беше наказан за това.

Погледнах госпожата озадачено: каква работа имам аз като свещеник при такъв

върл атеист! Моля ви, отче, елате заради мене, искам да дадете на брат ми

последно причастие. Със смесени чувства влязох в олтара и взех от жертвеника

така наречените

запасни дарове

– това е сухо причастие. То се дава на християни, които

са на смъртен одър. Тръгнахме с колата към къщата на госпожата и за половин час

бяхме там. Къщата беше внушителна, но не влязохме в нея, а в странична

пристройка, състояща се от една-единствена стая, в която лежеше възрастният

мъж. Беше втренчил безизразен поглед в тавана, с широко отворена уста, около

която се въртеше със силно бръмчене голяма муха.

За секунда помислих, че старецът е предал Богу дух, но

той ми направи знак с ръка да се приближа. Опита се да ми каже нещо, но от

гърлото му излезе само хриптене, което беше много далече от членоразделната

реч. Успях да доловя само “лошо…лошо”, но нищо повече от това.

Тогава инициативата пое сестра му: През 1943 година Власаки, така се казваше

старецът, спечелил благоволението на селските първенци и бил изпратен на

разноски на селото да учи за свещеник в Софийската духовна семинария.

Курсът на обучение тогава бил седемгодишен и подготовката

на младежите била много добра – освен богословските дисциплини се изучавали и

медицина, агрономия, архитектура и други полезни науки, които давали една много

богата обща култура на възпитаниците на Семинарията. Всичко хубаво, започнал

Власаки да набляга на учението и се очертавал като много добър ученик,

докато не попаднал на марксистка

литература,

която обърнала неустановения му още мироглед на сто и

осемдесет градуса. Загърбил Власаки богословските науки и започнал да

проповядва сред своите съученици учението на Маркс и Енгелс, докато един ден

бил изключен от Семинарията и изгонен най-позорно. Повъртял се известно време

из селото като ударен с мокър парцал и по едно време изчезнал. Никой нито чул

повече нещо за него, нито пък го бил виждал.

Докато не дошъл Девети септември 1944 година, когато

партизаните започнали да слизат от гората.

Бях сред посрещачите, продължи да ми разказва сестрата на

Власаки, защото аз знаех, че брат ми е избягал в гората. На мегдана насред

селото местният цигански оркестър мазно свиреше нещо като “Шумете дебри и

балкани”, около музикантите играеха деца, а в близост до тях, закичени с

цветя, млади моми и невести очакваха да се появи всеки момент партизанският

отряд. След минута откъм селската кооперация се зададе група от около тридесет

мъже, които в разсипан строй се насочиха към мегдана.

Музиката гръмна още по-силно, тълпата се раздвижи и

децата се затичаха към отряда, за да го посрещнат. И тогава видях брат ми – с

винтяга и селски панталон, с туристически обуща и каскет. В ръцете си здраво

стискаше един прът, на който беше вързано парче червено платно. Това явно

трябваше да изобразява знамето на отряда.

Брат ми маршируваше

с гордо вдигната глава, с поглед, зареян някъде далече

напред, и нито ме виждаше, нито чуваше, че го викам по име. И тогава се случи

страшното: От другата страна на улицата задрънчаха звънците на селското стадо

крави, което се прибираше от паша. Изведнъж от стадото се отдели селският бик и

със страшна сила се втурна към вече спрелия отряд. Облак от прахоляк се вдигна

до небето чак и за мой ужас в облака видях да лети нагоре и брат ми. Бикът го

беше надянал на рогата си, изхвърли го високо нагоре и го тръшна на земята. От

бедрото му бликна кръв като фонтан.

Настана паника, децата се разпищяха, а брат ми Власаки,

ни жив ни умрял, лежеше на земята и стенеше неистово. “Хак му е, щом

говори против Господа, чух зад гърба си, Бог забавя, но не забравя!” Това бяха

думи, изречени от клисаря на църквата, който лично беше ходил от къща на къща,

за да събира пари за обучението на брат ми. Заболя ме много, но дълбоко в себе

и аз мислех, че клисарят има право.

Дали след това, което ти разказах, ще можеш да причестиш

брат ми, отче Георги, запита ме с надежда в очите сестрата на Власаки и зачака

моя отговор. Няма да има нужда, сестро, отговорих й и посочих стареца –

погледът му се беше изцъклил, ръцете му бяха стиснали в конвулсия завивката, а

някъде дълбоко в устната му кухина се чуваше бръмченето на мухата. Старецът се

беше преселил в отвъдното без последно причастие.

– Значи, отче

Георги, Бог не е пожелал Власаки да бъде причестен?

ОТЕЦ ГЕЛЕМЕНОВ:

Точно така, Дядо Господ не ми позволи да причестя на смъртния му одър Власаки и

го прибра при Себе Си заедно с греха му към християнската религия.

[u]Интервю на Драган МАНОЛОВ[/u]