Преди да тръгна за Сирия, сътрудникът на „Дневен Труд“ Гасан Насър, който е от Дамаск, ми каза: „Ще видиш, много ще ти хареса.“ И позна.
В началото сирийската столица малко разочарова -с преобладаващите сиво и черно изглежда вехта и скучна. По-късно я сравняваш с перла, увита в амбалажна хартия – трябва да я поразгърнеш, да я пригладиш, за да засияе хубостта на бисера.
Този град е толкова древен, че чак тръпки те побиват. Неговите улици и площади помнят стъпките на фараони, царе, императори, халифи, на легендарните воини на Александър Македонски… В продължение на 4000 години е бил столица на велики империи. Според легендите по улиците на Стария град е минавал самият Иисус Христос.
Над Дамаск се извисява съвършено голата планина Касюн, където Каин убил брат си Авел. Гробът на Авел е място за поклонение и на християни, и на мюсюлмани. Ако малко повече сме наблягали на историята, ще си припомним, че християнството е тръгнало от тези земи. Роденият в Мала Азия апостол Павел, един от основателите на Християнската църква, получил видението за своето предопределение да служи на Господ по пътя към Дамаск.
Днес в Стария град може да се види подземният храм, където някога живял ученикът на Христос – Анания, който дал ново име и християнско кръщение на Савел / фарисейското име на Павел/. На мястото пък, където сподвижниците на Павел го спасили от римските преследвачи, спускайки го в кошница от крепостната стена, има неголям храм с православни икони.
Ако не разполагаш с много време в Дамаск, просто е задължително да се разходиш из Стария град, да влезеш в джамията на Омаядите и да се помотаеш из прочутия в Близкия Изток сук Хамидие. Чарът на Стария град, опасан с древни крепостни стени, се усеща привечер, когато затрептяват хиляди светлинки, дюкяните са широко разтворени, белобради старци премятат броениците на чаша чай, а вечерната молитва на мюезините от близките минарета насища въздуха с нещо екзотично и тайнствено за европееца. В антикварните магазинчета може да се ровиш с часове и да попаднеш на ориенталската хубост на сребърна гривна, колоритна дамаска, ръчно изработен ханджар /малък нож/ или невъобразимата красота на слънчевооранжева бедуинска черга. И за всичко да се пазариш яко. Но още в началото да знаеш, че веднага трябва да смъкнеш цената наполовина.
Джамията на Омаядите е една от най-старите и най-големите в света. Издигната е в началото на VIII век от великия халиф Ал-Валид ибн Абд ал-Малик от династията на Омаядите – първата, която властвала по тези земи. Това архитектурно чудо е построено за ГО години, като в него органично са се вплели останки от някогашен храм на Юпитер и съхранилите се елементи на християнска базилика.
Обувките се събуват, а жените си покриват косите с кърпи иди с шалове. Пълно е с богомолци, които сигурно има какво да си приказват с Мохамед. Така е от векове на това свято място. Единствената му връзка с модерното време е електронното табло, на което с червени цифри са изписани часовете за молитва. В малък параклис тук се съхранява една от най-големите светини на християнството – главата на св. Йоан Кръстител. Любопитно е да научим, че и мюсюлманите го тачат като техен пророк под името Иахия, което ще рече благочестив човек, син на Закария. Край параклиса винаги има хора. Те се тълпят пред мъничко прозорче с миниатюрен отвор, през който хвърлят банкноти, монети, свои снимки и се молят за здраве. Необичайна постройка има в двора на джамията – т.нар. Дом на финансите /Бейт ал-Мал на арабски/. Всъщност това била държавната хазна. От нея имало четири ключа /един от тях – огромен – е в Историческия музей на Дамаск/, всеки пазен от различен човек.
До Голямата джамия свършва сукът Хамидие. Това легендарно място е за тези, които си падат по шаренията на Ориента, дългия пазарлък, арабското кафе с кардамон, предложено от любезен продавач… Тук трябва да си готов да отговаряш на въпроси откъде си, имаш ли деца, харесва ли ти Сирия. В Хамидие се продава всичко, за което може да се сетиш – дрехи, бельо, обувки, коприни, ментета „Найк“ и „Ролекс“,злато, маслини, сушени и захаросани плодове, източни сладости, ръчно приготвен с лаврово масло сапун от Алеп, подправки. На спокойствие може да изпиеш, съзерцавайки пъстрата гмеж, половинлитрова чаша с прясно изцеден сок от нар и портокали. Само за долар и нещо.
Много и дивни ухания на канела, шафран, карамфил, кимион, бял и зелен пипер, непознати билки и треви, те упойват, омайват и крещят да ги купиш, а после се чудиш:“Това за какво ми беше?“ Даже за нашего брата българина тук не е скъпо. Нищо, че за сирийците главни „врагове“ са израелците и американците, доларът е на по-01 чит. С него може да се разплащаш навсякъде. Лесно и бързо се пресмятат 50 сирийски лири за 1 долар. На Хамидие може да видиш дюкян с препречена пред него пръчка – знак да изчакаш, защото продавачът е отскочил за молитва до джамията. Сирийците са любопитни към чужденците, отнасят се много сърдечно, а по гостоприемство определено ни бият. Много е важно да покажеш уважение и да запомниш вълшебните думи „Салям алейкум“ /“Мир за вас“/. Казаха ми, че и най-голямата проклетия ще клекне при този поздрав, изречен с добронамереност.
Миналата година страната е посетена от 640 000 туристи и сирийците определено го смятат за успех. Идват много граждани на Иран, на емиратствата, на Саудитска Арабия, многобройни са групите с френски туристи. Сирия развива главно културно-исторически туризъм. На тази земя където се копне, се попада на уникални находки. Богатство е и населението й. Това е народ от красиви жени и мъже, пълно е с млади хора. Семействата имат по много деца. За сирийската кухня какво да разправям -тя май е най-добрата в арабския свят. Всичко е прясно и свежо.
Някои нашенци доста се впечатляват от движението в Дамаск. Мой познат сполучливо го беше нарекъл „организиран хаос“. Няма нерваци, няма псувни. Е, надуват клаксоните, но всеки пази този пред себе си. Ако това беше в София, отдавна да сме се изклали. Надменните джипове едва ли биха търпели да им се пречкат стари колици, каквито има с хиляди в сирийската столица.
И друго. Портретите на Хафез Асад и на сина му Башар Асад, сегашния президент на Сирия, са навсякъде и във всякакви размери – нещо, което ни кара да си спомним годините у нас, прекарани с Тато.
Като връщам сега лентата, сама се питам:“Какво най ме развълнува в Дамаск?“ Ще ви кажа: най-голямата ценност на Националния музей – първата в историята на човечеството азбука, запазена върху малка глинена плочка.
Разбирам по-добре и сладкодумната Шехерезада. За арабския свят наистина може да се разказва 1001 нощ.
