Иван Симеонов е май единственият все още жив българин, преминал през сталинските лагери на смъртта. Роден е през 1924 г. в Москва. Баща му е българин, а майката – украинка. 11 години лежи в лагер, а още 3 в съветски затвор. Излиза чак през 1958 г.
През 1960-та бяга на Запад. Живее във ФРГ, Аржентина и САЩ, където се пенсионира. През 1994 г. идва у нас и купува къща в родния град на татко си Свищов. Въпреки своите 82 лазарника всяка сутрин върви по 2-3 километра край Дунава за дълголетие.
– Г-н Симеонов, как се озовахте в ГУЛаг?
– По онова време това не беше трудно. Арестуваха за всичко. За говорене и мълчане, за усмивка или дори за поглед. Помня датата на първия си арест – 16 април 1943 г. Предишния ден с приятели се събрахме на чашка и заспорихме за войната. Аз казах, че Сталин е един страхливец и на негово място досега да съм натикал Хитлер в миша дупка. На другия ден бях в ареста!
– За какво ви разпитваха?
– Караха ме да призная, че съм водил антисъветска пропаганда и съм твърдял, че СССР ще изгуби Втората световна война. Отказах да подпиша гнусотията.
– Колко ви лепнаха?
– Дадоха ми десетка, въпреки че баща ми беше комунист. Пратиха ме в Колима, където прекарах до 18 юни 1953 г. Лагерът ми отне свободата, но ми даде много. Разбрах какво е приятелство и предателство, как човек може да ти се мазни, а да ти нанесе смъртен удар в гръб. Там всеки ден можеше да е последен и човек трябваше да се бори за живота си.
– Какви етноси обитаваха Колима?
– В лагера имаше руси, украинци, литовци, немци, няколко чехи, румънци и двама българи. Аз и още един Николай от Русе. С него се засякох само в началото за 1-2 седмици. След това го преместиха на друго място и повече не го видях.
– Добре ли ви приеха лагерниците?
– Баща ми беше комунист и в началото другите зекове (затворници) се страхуваха от мен. Мислеха, че съм ухо. След това успях да спечеля доверието им. Работата ни беше да прокарваме пътища. Работехме по 14-15 часа на ден. Храната беше отвратителна.
– Помните ли менюто в Колима?
– За закуска получавахме канче гореща вода и парче чер хляб. На обяд супа от накълцана слама и тук-там по някоя картофена обелка. В неделя понякога даваха като деликатес солена риба. Вечер менюто включваше рядка булгурена каша. На ден ни се полагаше по 500 грама хляб, но рядко виждахме повече от 350-400.
– Защо?
– За всяко провинение, освен боя и карцера, ни намаляваха хлебната дажба. За мен това беше най-лошото наказание. Понякога за провинението на един наказваха цялата барака без хляб за 2-3 дни. Можете да си представите какъв бой изяждаше виновникът от съседите си.
– Как минаваше един ден в лагера?
– Сутрин ни вдигаха в 5, като обикновено ни събуждаха с ритници или ни заливаха с ледена вода. След развода и закуската вървяхме няколко километра до бачкането. Работният ден продължаваше до 20 ч. вечерта зиме и до 23 ч. лете. Лягахме към полунощ.
– Имаше ли извращения?
– Често началството решаваше да се позабавлява и обявяваше нощна тревога. Строяваха ни на плаца. Там ни държаха по 2-3 часа боси на минусови температури. От плаца сутринта направо тръгвахме на обекта.
– Отопляваха ли бараките?
– Имахме по една печка и килограм въглища на денонощие! Много бараки нямаха комини и димът влизаше право в стаята. От това очите ни постоянно бяха окървавени и изглеждаха като рани.
– В затвора или в лагера е по-шибано?
– Ние не бяхме затворници, а лагерници. Това е по-лошо. В пандиза не те закачат за бачкане. Там лежат в килии, редовно ги хранят и има свиждане. При нас кой ще ти дойде на свиждане на хиляда километра?
– Не се ли побърквахте от скука?
– Животът ни в лагера беше твърде интересен. Сред нас имаше стотина криминални, осъдени за убийства, грабежи и изнасилвания. Голяма пасмина. Макар и малко, те господстваха в лагера! Явяваха се дясната ръка на началството. Въпреки забраната носеха саморъчни ками и ножове и често ги пускаха в действие. Въпреки че бяхме хиляди, ние, политическите, се страхувахме да се намесим дори щом криминалните се нахвърлеха върху някой от нас.
– Ставаха ли убийства?
– Един от криминалните взе на мушка моя съсед по легло. Той бе млад украинец с женствено лице и маниери. Искаше да го прави своя “булка”. Младежът се дърпаше. Една вечер бандитът се нахвърли върху него. Накара го да му пее и играе казачок, а след това го запрегръща. Придърпа го да му затоплел леглото. Младежът се опъваше и заплаши, че ще се оплаче на началството. На другата сутрин го намерихме заклан. Всички знаехме убиеца, но не го издадохме.
– Защо?
– Защото щеше да си следващият мъртвец. Друг от криминалните беше осъден за двойно изнасилване на 12 години (почти толкова получих аз за донос). Той пред очите ми наръга политически. Понеже отказа да му даде дажбата си хляб.
– Наказаха ли убиеца?
– Откараха го в карцера. После научихме, че го преместили в затвор във вътрешността на СССР. Там си долежа присъдата, без да работи и на топло. Де факто го наградиха!
– Милиционерите не се ли намесваха?
– Самите охранители не бяха по-стока от криминалните. Имаше един звяр. Тя и фамилията му беше Зверев. Той уби 50-60 зека! А капитан Николаев устройваше състезания. Пускаше няколко от нас да се състезават. Кой първи ще се изкачи на някое дърво. Победените отвеждаше на бой с тояги. А победителят разстрелваше, докато е на върха на дървото!
– Защо?
– Че бил извършил “опит за бягство”. Накрая обаче му го върнаха. Един ден Зверев има неблагоразумието да се издърви на един чеченец. И на следващата сутрин го намериха с разцепена глава в стаята му.
– Вярно ли, че в лагерите сте яли кучешко месо?
– Че то кучешкото си беше деликатес, ама де го? Единствените кучета около нас бяха конвойните. Я, се опитай да ги убиеш. Преди да си помислиш, ще ти разкъса гърлото. И кучешко съм ял, и порове, и катерички. Май само бяла мечка не опитах. Но и нея бих излапал, ако ми падне.
– А участвахте ли в бягства?
– Не. При нас бягаха главно осъдените на 25 години или онези, които имаха по няколко намордника.
– Що за намордници са това?
– Намордникът е допълнително наказание, което ти се прикачва, докато излежаваш основното. Заради провинения в лагера. След като излежиш десетте си години, може да се окаже, че са ти лепнали още 1-2 намордника от по 5 години. Намордниците са раздаваха на практика за всичко. За отказ да излезеш на работа, за неизпълнение на заповед, за непослушание, че си се разболял навръх поредната петилетка. Тези с намордниците и големите присъди избираха бягството. Другите предпочитахме да си кротуваме.
– Съдбата на заловените при опит за бягство…
– В нашата барака имаше осъден на 25 години за увреждане на социалистическата собственост. Казваше се Иван Рюстов от Ленинград. Неговото вредителство е, че свил няколко чувала с царевица. Той непрекъснато измисляше опити за бягства. Два пъти го хващаха, на третия път го застреляха. Петима от нашия лагер за няколко месеца прокопаха под бараката тунел, половин километър. Измъкнаха се и ги хванаха след седмица, докато молят от селянин малко хляб. Той ги предаде.
– След лагера сте лежали три години в затвор?
– Да, но то си беше вече за чисто криминално престъпление. Като ме освободиха, не намерих работа. Родителите ми бяха починали. Установих се в Москва при приятели и тръгнах да търся бачкане. Никой не ме искаше. За да не умра от глад, разбих магазин и откраднах. Заловиха ме и ме осъдиха на затвор. Като излязох, разбрах, че за мен живот в СССР няма. И реших да избягам.
– Как?
– Повече от месец пътувах с каруци и камиони до границата с Румъния. Крих се в купи сено и лисичи дупки. Как накрая преминах браздата, няма да ти кажа. Важното е, че успях да избягам.
– Къде отиде?
– В Германия прекарах няколко месеца. Работех хамалин и се криех да не ме разкрие някой съветски шпионин. После отидох в Аржентина. Там 5 години бях момче за всичко в едно богато семейство. Накрая се преместих в САЩ и останах. Щом комунизмът се срина, посетих България, за която баща ми много говореше. Дойдох през 1994 г. като турист. Хареса ми и след няколко месеца си купих къща и вече 12 години живея тук, в Свищов, на брега на Дунава.
Велико Търново
Николай Стоянов
