През 1553 г. испанецът Лопец де Гомара издава своята книга Обща история на Индиите. В нея той включва фантастични сведения за кураре. Споменати са няколко вида отрови, чието действие зависело от пропорциите на съставните им части: змийска кръв, глави от мравки,
някакъв вид каучук и други растителни продукти. Приготвянето на отровата се извършвало от стари жени; ако те издъхнели вследствие изпаренията при варенето, смятало се, че отровата е доброкачествена.
Ако нещастните жени останели живи, това доказвало, че са работили небрежно и им се налагало наказание. Разказът на Гомара е един от главните извори за легендите, с които приготовляването на кураре е било обкръжено чак до 18-ти век.
През XVII век Херера(1601 г. ) пише за повече от двадесет различни съставки на отровата и изрежда между тях: големи космати паяци, крила от прилепи, жаби, опашки на змии и главата и опашката на една много отровна морска риба, наименована таборино. Интересна е забележката на Херера, че отровата във всички случаи води до смърт, макар и понякога тя да настъпва едва след няколко дена.
През XVIII френския изследовател Шарл Мари дьо ла Кондамен (1701 — 1774). описва отровата на тикуните — индианско племе, живяло край бреговете на Мараньон. Френският учен споменава около 30 различни корени и билки като съставки на тази отрова, като особено изтъква някои видове лиани, тъй че той пръв се приближава твърде много до истинския й произход. За противоотрови той приема солта и преди всичко захарта.
Първият европеец – очевидец при приготовляване на кураре Александър фон Хумболд (1769—1859), който пътешества продължително време из Южна Америка, в 1800-та година присъства в Есмералда, край горното течение на Ориноко, при приготовляване на кураре.
Живото описание, което оставя на това събитие, се смята за първото достоверно сведение по този въпрос. Хумболд пише „Есмералда е мястото, където най-добре се приготовлява силната отрова, която служи при война, при лов, и, странно е и като средство против стомашни болести. Когато пристигнах там повечето индианци се завръщах от обиколка на изток от реката Падамо. Те бяха събрали доста от едно виещо се растение, което дава отровата кураре Завръщането се отпразнува тържествено. Жените бяха приготвили силно ферментирало питие и в продължение на два дена се виждаха само пияни индианци. За щастие срещнахме един старец, който бе по-малко пиян от другите и тъкмо се бе заел да приготви отрова от пресните растения. Това бе химикът на селището. При него намерихме големи глинени тави за изваряването на сока от растенията, също и по-плоски съдове, които поради голямата си повърхност улесняват изпарението. Най-голям ред и чистота царуваха в тая колиба, подредена като химическа лаборатория. „Зная —каза ми майсторът, —че белите владеят изкуството да правят оня черен прах, който вдига шум и пропъжда животните, ако не ги улучиш. Курарето, за чието приготовляване у нас преданието върви от баща на син, е по-добро от всичко, което вие там отвъд морето знаете да правите. То е сок на растение, който убива съвсем тихо, без да се разбира откъде идва изстрелът.
Виещото се растение, наричано Беюко де Мавакуре, от което в Есмералда приготовляват отровата, се среща в големи количества по левия бряг на Ориноко из гранитните планини на Гвиана и Юмарикин. Пресният сок на тези лиани се смята за не отровен — може би той действува само ако бъде силно концентриран. Ужасната отрова се съдържа в кората.
Олющват се с нож дебели клони от мавакуре и обелената кора се счуква върху камък. Тъй като отровният сок е жълт, то цялата влакнеста маса приема същия цвят. Поставят я във фуния, висока до 20 см и широка 10. „Майсторът ни попита няколко пъти дали оттатък (тоест в Европа) някога сме виждали нещо, което да прилича на неговото ембудо (фуния). Тo представляваше навито бананово листо, пъхнато в друга, по-дебела фуния от палмови листа; целият уред стоеше върху лека подставка. Счуканата кора на мавакурето, залята със студена вода, се сипва именно върху тази фуния и в продължение на няколко часа от нея капе жълтеникава течност. Това е отровата, но тя получава истинската си сила едва след като бъде
изварена в голям глинен съд. Колкото и силно да бъде сгъстен сокът на мавакурето, той все пак не е достатъчно твърд, за да се облепи по повърхността на стрелите. Затова към него прибавят друг, много леплив растителен сок, получаван от едно дърво с големи листа, наречено киракагуеро. В момента на прибавянето получената смес почернява и се пресича в гъста маса. Това е кураре.
Tази история има още по-необикновено продължение. То се пише вече другаде — в модерните, блестящи от метал и стъкло операционни, под светлината на огромните рефлектори. В ръцете на хирурзите курарето вече не убива, а спасява живота. Как стана възможно това превъплъщение?
Най-напред на химическо изследване беше подложено кураре, взето от един музей в Париж. Установи се, че всъщност отровата не е еднородна, а представлява смес, чиито съставки се менят в зависимост от мястото, където е произведена. Има кураре тръбно, което местните жители в Гвиана продават на пътешествениците в малки тръбички — бамбукови стъбла. Има кураре тиквено, което във Венецуела се продава в кратунки. А има и кураре гърлено. Правят го по долното течение на Амазонка в малки гърненца. В зависимост местните обичаи към основната част, която е извлек от един влечащ се храст, добавят отрова от скорпиони, стоноги змии. Главната отрова, която бе изолирана, се нарича d – тубокурарин. През 80-те години на XX в. бе изолирана и още една отрова С-токсиферин. Тубокураринът принадлежи към една особена група химически вещества, които засягат връзката между нервните окончания и мускулите. Мускулите се парализират и отпускат, защото нервите не могат да им предадат заповедта за свиване. Парализата в човешкото тяло върви от главата към трупа и крайниците. Първо се засягат очните мускули, след това — лицевите, на шията, гръдния кош. Последна се парализира диафрагмата, спира дишането и настъпва смърт. Тя идва при пълно съзнание и запазен усет за болка и затова е още по-страшна.
За всяка отрова има противоотрова.
Съществуват вещества — прозерин, простигмин, които за броени минути снемат парализата и спасяват живота. Между тях е и българският Нивалин. Освен това има и още една особеност. Курарето се разрушава бързо от организма и ако на отровения се осигури възможността да диша, тежките явления бързо преминават. Затова
изкуственото дишане е сигурен метод за помощ.
Не може ли да използуваме парализиращото действие на отровата?
Оказа се, че може. В хирургията има много случаи, когато свиването на мускулите пречи на операцията. Това особено важи за тежките операции при наместване на счупени и изкълчени кости на крайниците, при операции на гръдния кош и в коремната област. Ако мускулите на тялото бъдат парализирани и отпуснати, работата на хирурга се облекчава. Химиците създадоха курареподобни препарати, които имат действието на кураре и притежават освен това и други преимущества за хирургията. Появиха се препаратите пиролаксон, диплацин, парамион — нови съединения, които не се срещат в природата.
Сега операции с диплацин и парамион се извършват по целия свят. Оперираният е упоен. След като се събуди, той не знае, че е живял, без да диша. Курареподобните препарати са спасили досега стотици живота и ще спасяват още много. Една отрова измина своя път —от джунглите на Амазонка, през химическите лаборатории, до операционните зали
