Любо Левчев с диагноза „шизофрения” от двама академици

Дългогодишният председател на Съюза на българските писатели Любомир Левчев в младите си години имал бурна и нестандартна биография. Трудно е да се повярва днес, че „поетът на Април“, стигнал до висши държавни и партийни постове, през 50-те и 60-те години е скандалиризирал с житието и поезията си.

През 1963 г. Левчев в списание „Септември“ публикува своята „Интелигентска поема“. Това става през януари. Малко преди това поетът издал стихосбирка и в печата се появяват 3-4 похвални рецензии. Но през февруари нещата се променят.

Всепризнатият партиен философ академик Тодор Павлов, председател на БАН, по идеологически форуми и литературни срещии, тръгва в атака срещу Левчев. Бачо Тодор, както му викаха фамилиарно млади и стари, се подразнил от модерната (за това време) форма на левчевата поема. Академикът, който беше пълен господар в двора на идеологическата догма, разправял наляво и надясно, че „бившият комсомолски поет Любомир Левчев“ предал фронта на правилната поезия. Според Тодор Павлов младият поет станал проводник на буржоазната идеология, философът с особено вживяване цитирал един откъс от поемата и подчертавал: „Левчев толкова е деградирал, че ни съветва да ядем чаши!“.

Ето ги редовете, предизвикали скандала:

„Сашо, хайде да се напиеме!

След това ще изядеме чашите!

След това ще изядеме сенките!

Мъчно ми е, Сашо!“

Това е финалът на поемата, който особено много подразнил академик Тодор Павлов. За да не е сам в отрицанието си, бачо Тодор се обадил по телефона на своя колега от БАН, психиатъра академик Георги Узунов. Прочел му скандалните строфи на Левчев за „изяждането на чашите“. Психиатърът веднага поставил диагноза на поета: „Чиста шизофрения!“. След този удар и то с авторитета на двамата мастити академици бъдещия шеф на писателите бил съсипан.

Върху главата му се посипали още критически статии в печата, някои от които били доста злостни и „забърсвали“ от литературния хоризонт още няколко по етични авери на Левчев. Като не знаел как да се защити, младият „шизофренен“ поет избрал фронталната атака. Седнал и написал следната отчаяна „молба“ до инстанциите:

„До редакцията на в. „Литературен фронт“, до СБП, до ЦК на БКП Другари, В изпълнение на служебните си задължения бях сполетян от голямо нещастие – заболях от шизофрения. Състоянието ми не позволява да представя други медицински свидетелства освен изявленията на академиците Георги Узунов и Тодор Павлов. Моля час по-скоро ми бъде отпусната пенсия за 100 % загубена работоспособност според закона. С уважение.

Любомир Левчев“

Като прочел това съчинение, прекият шеф на поета-главният редактор на „Литературен фронт“ Славчо Васев, се разкрещял: „Ти настина си шизофреник! Това ще ти изяде главата!“.

Междувременно камбаната, която ударил Тодор Павлов за идейна чистота в литературната ни нива, вече била чута и в голямата къща – Партийния дом. Набързо била свикана среща на партийната върхушка с млади поети, писатели и журналисти. Ден преди това възложили на Левчев да направи изказване, естествено със самокритика. Комсомолският поет станал и цитирал с патос редовете на Маяковски:

„Умри мой стих!

Умри като войник!

Тъй както в бой безименните наши мряха…!“

Ефектът бил поразителен – залата, барабар с другарите от Политбюро, ръкопляскали бурно на анатемосания като „идеологически диверсант“ Левчев.

Това не попречило, разбира се, юздите в соцлитературата веднага да се стегнат. В реч на Тодор Живков, публикувана в печата, били поставени на позорния стълб доста поети и писатели – Невена Стефанова, Васил Попов, Георги Джагаров, Христо Радевски, Радой Ралин… Името на Левчев било пропуснато от първия човек в партията и държавата и това било симптоматично. Постепенно около поета облаците се стопявали. Един от правоверните писатели на социалистическия реализъм от това време Андрей Гуляшки даже го успокоил:

– Любо, не падай духом, ЦК не критикува за щяло и нещяло. А Суворов е казал: „Давам двама небити за един бит!“.

Станало така, че скоро Тодор Павлов и Левчев се запознали официално. Белокосият председател на БАН почти му се извинил за „шизофренната епикриза“ с думите:

– Момче, това, което съм казал за теб, е една метафора. След това поканил младия поет да го придружи на едно събрание. По пътя извадил от джоба си ордена „Георги Димитров“ и златната звезда на герой на соцтруда. Орденът бил счупен и трябвало да се закачи с безопасна игла през цялото време младият Левчев помагал на философа да се закичи с атрибутите. Отишли на събранието с персоналния автомобил на бачо Тодор – черен „ЗИС 110“. В такава лимузина („Завод имени Сталина“) поетът се качвал за първи път в живота си. До началото на събранието имало време, затова философът казал на шофьора да направи няколко кръгчета из София: „Карай бавно, нека ни видят…“ По всяка вероятност академикът е искал да го видят със скандалния доскоро поет, с бунтаря от „априлското поколение“.

В мемоарите си за това приключение с философа-догматик Любомир Левчев иронично пише: „Какво си въобразяваше този късен класик на марксизма и революцията? Че неговият тромав автомобил с кристално червено знаме на носа и перденца на прозорците е открита карета? Че народът ще ни види и ще ахне?“.

Макар че десетилетия след случката Левчев задава тези въпроси, фактът си остава факт – поетът се е качил на лимузината на човека, който е определил стиховете му като „шизофрения“.

Симптоматично е, че в по-късните издания на „Интелигентска поема“ Левчев премахна сюрреалистичните стихове, които дразнили догматиците.