В един от романите на братя Стругацки има забавен персонаж, който твърди, че крайната цел на еволюцията се явява чаша коняк с лимон, а човекът е само оръдие за достигане на тази цел.
Тази ирония подсказва, че за успеха на цивилизацията се съди не по реалните резултати, а по произволно избрани признаци, като да речем какво са пили и яли хората някога и сега, на какво са се возили и т. н. Но не и по това, дали ставайки по-старо, човечеството е ставало и по-умно.
И кога си по-човек, когато убиваш, за да оцелееш или пред телевизора в къщи, убивайки мислено, заедно с телевизионния герой.
Ако беше така лесно да се отговаря на трудните въпроси, тогава щяхме да сме намерили и мостовете между нас хората и останалия свят. Но вече толкова години антрополози и археолози търсят границите и паралелите между животното и човека и все не успяват да извлекат отговорите от преди всичко анализираните структурни, количествени признаци, по това, което се вижда отвън или може да се преброи от малкото останали археологически находки. Но анализирайки вече и качествените показатели, специалистите заключиха, че
ЧОВЕКЪТ НЕ Е СТАНАЛ, А Е ОСТАНАЛ ЧОВЕК И Е ДОШЪЛ ИЗВЕДНЪЖ ОТНЯКЪДЕ
и то с не по-малко значима култура и цивилизация от днешните. И тъй като между света на човека и останалия свят се чернеела преголяма бездна и преголяма самота, била измислена еволюцията, за да намали страха и за да се потърсят мостовете между двата свята.
Но се оказва, че практиката опровергава теорията. До ден днешен не е намерен нито един такъв мост, нито пък в резултат на еволюцията човекът е станал по-съвършен. Тъкмо обратното. В резултат на дългото приспособяване чрез техника и удобства, далече от природните методи и похвати, човекът се оказва най-лошо приспособен и все по-непохватен, за разлика от животните, които никога не са започвали да се приспособяват. А при човека така нареченото усъвършенстване дори върви назад.
В зората на човешкия живот древно и примитивно не са били синоними, но сега ново и несъвършено вече стават такива. Но това са просто чести промени, а не еволюционни вълни. А
ИЛЮЗИЯТА ЗА БАВНИЯ ХОД НА ЖИВОТА СЕ ОСНОВАВА НА НЕЗНАНИЕТО НА ФАКТИТЕ
Дори в древността всичко е текло на по-високи обороти на промяна.
Така че
ПЪНЪТ Е МНОГО КЪСО ДЪРВО, НЕ ЗАЩОТО НЕ Е ИЗРАСЛО, А ЗАЩОТО Е БИЛО ОТСЕЧЕНО
Така и диващината е резултат не на застой, а от израждане, упадък и дивакът, в т.ч. и днешният, не е станал постепенно такъв, а си е останал все същият. Но затова пък винаги е било по-лесно да считаме за диваци другите, а себе си за носители на културата. Излиза че и онанистичното самодоволство не е нещо ново под небето.
Преди половин век Джеймс Меларт доказа, че в самия разгар на каменната ера хората от мегаполиса Чатал Хуюк /Турция/ са били
НЕ ПО-МАЛКО ЦИВИЛИЗОВАНИ ОТ ДНЕШНИТЕ
А такива градчета от преди 10-15 хил. години са открити и в Средна Азия, Перу, Източна Европа и из целия Преден Изток. Всеки четвърти дом в Чатал Хуюк е бил храм, открити са и много рисунки, барелефи, статуи. Жените от тези фрески се кипрят с открити крака и ярки къси поли с ресни, досущ като днешните.
Но поне едно нещо стана ясно. Със старанието на науката или без него, тайната за произхода на човека, света и живота си остава. Физици, химици, биолози, астролози, археолози продължават да строят хипотезите си, но от това очертанията на тайните само стават по-ясни. И най-вероятно, тайната никога няма да престане да бъде такава. Единствено библейският отговор продължава да стои пред нас като въпрос: “И Бог създаде човека по Свой образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена го създаде…”
Така както човешката история се е движела, без да се развива, така е сигурно, че интерпретациите за произхода на живота ще се сменят хиляди пъти, че
БЕЗКРАЙНИЯТ ПЪТ Е ПЪТ ЗА НИКЪДЕ
и че нищо не се появява за пръв път, и че миналото напомня не като полет на изтребител, а като баница. Единият слой идва и се сменя от другия. Културата израства от дивотия, но дивотията идва едва след разцвета на културата, нещото, което е и сега на ход.
Този свят е направил всичко, за да не си спомняме никога тежкото бреме на човешкото, което лежи на плещите ни. Затова човекът често е преживявал минути, в които е завиждал на животното и точно тогава му е дошла на ума спасителната дума еволюция.
Но макар и да се живее като животно, е по-лесно, човекът няма да успее да унищожи в себе си отблясъка на Другото и рано или късно ще се наложи да се обърне и да тръгне в друга посока. Ще се наложи да си спомни кой е.