Обръщащото към вяра неверие сега е белег на новото време

Обръщащото към вяра неверие сега е белег на новото време

Обителта на Бога е в  безпределните вътрешни обиталища на вярата и на добротворния ум

Тя е само състояние на сливане с битието на Истината

„… всяка добродетел е красота на душата“

(Плотин, Енеади,I, 6 [1] 1 (8)

„По-добре да бъда жив в смъртта, отколкото мъртвец в живота“

(Джордано Бруно)

На 26-ти декември 1994 година най-големият космически телескоп Хъбъл на НАСА заснема огромен бял град, плаващ в Космоса.

Телескопът изпраща в Годарския команден център за управление на космическите полети повече от сто негови фотографии.

Но представителите на НАСА отказват да ги коментират и знаменитото откритие щеше да си остане забулено в тайна, ако служителката на агенцията д-р Марсия Мезон не беше успяла да изнесе тайно фотография, на която е заснета „сияещата структура“.

Тя е публикувана от световните масмедии, но въпреки това НАСА отказва да признае нейното съществуване.

Първоначално заснетият участък е едно малко мъгливо петно на един от кадрите. Но, разглеждайки ги по-подробно, професорът от Флорида Кен Уилсън  открил, че петното има странна структура, която не може да се обясни нито с дифракция в обектива на телескопа, нито с нарушения в комуникационния канал за пренасяне на изображението на Земята.

По негова препоръка този участък се презаснема отново с максимална резолюция.

Големият обектив на космическия телескоп е фокусиран върху него и „петното“ се появява пред смаяните погледи на учените подобно на фантастичен град от бъдещето.

Огромната конструкция, простряла се в пространството на Космоса на много милиарди мили, блестяла с неземна, идваща отвътре светлина.

Плаващият град единодушно е признат за Обителта на Създателя, място, където може да бъде поставен Божия престол.

Никакъв подобен изкуствен обект в галактически мащаби до този момент астрономите не били отбелязвали.

Изказана е и друга версия – този град, открит от Хъбъл на Коледа в края на ХХ век, да е някаква инженерна конструкция на изключително мощна извънземна цивилизация.

И третата версия е той да бъде резултат от ноосферично битие.

Размерът на града е зашеметяващ.

Не са известни небесни обекти, които да са в състояние да се конкурират с този гигант. Земята спрямо този град е само една песъчинка в пространството.

Компютърният анализ на серията от снимки, получени от Хъбъл показват, че движението на града като цяло съвпада с движението на околните галактики.

Но този обект  се оказва в компютърния модел „център на вселената.“

Обемно движещите се снимки ясно показват, че галактиките се разбягват именно от тази част на Вселената, в която е Градът.

Т.е. всички галактики, включително и нашата са излезли от тази точка на пространството и са в ротация спрямо него.

Така  теорията за открития Дом на Бога се оказва необичайно успешна и близо до истината.

Независимо от мълчанието на официалните представители, обаче, някои добре осведомени членове на агенцията предполагат, че НАСА е открила нещо, което е способно напълно да измени бъдещето на човечеството.

Но дали този Дом на Бога е така съществен и вълнуващ за нас?

Нали, все пак,  не толкова е важно творението, а неговия Творец, както казва Св.Августин, който пише за „сияещия град на хълма Caritapolis в своята книга „За Божия град”. Този Невидим град, според автора, е създаден от онези, които обичат Бог и които изпитват Божията любов.

С този вездесъщ творчески елемент на любовта, който свързва световете, Св.Августин казва, че Невидимият град може да даде на Земния топлина и светлина, да го направи вътрешно по-добър, отколкото е без неговата помощ.

И че именно тази творческа любов призовава човешкия род да следва законите на разбирателството, уважението и сътрудничеството, които са по-висши, отколкото са законите на Земния град.

Но тъй като и единия, и другият, носят от чертите и свойствата на Божествената природа, то Видимият земен град все повече в своето развитие ще напредва към  Невидимия „сияещ град на хълма”, който проблясква и мами към себе си, но не чрез движение нагоре, а навътре към човешкото сърце, в което живеят законите на вярата, правдата и истината.

Но всичко, което се случва в това движение към Центъра, е с позволението на Божия справедлив закон и съд, нищо че нашата земна логика не може да си обясни и приеме произтичащите от това резултати.

По-важното е да допуснем поне, че „няма неправда у Бога” (Римл. 9:14) и че са велики Неговите съдби и неизследими пътищата Му. (Римл. 11:33). Както и това, че в сегашните последни времена Христос няма да дойде да съди живите и мъртвите, ако Антихрист, неговият противник, първо не дойде да съблазни тези, които са мъртви по дух.

Вероятно, сега текат тези три години и шест месеца, в които сатана е освободен  и посредством  Антихрист ще действа с цялата си несравнима сила, такава каквато за пръв път ще покаже.

Сега той има най-голяма власт да лъже сетивата на хората чрез фалшиви и удивителни изгледи, но за тези, които ще повярват, че подобни неща могат да бъдат извършени единствено от Бога.

Тяхното съблазняване, обаче,  е резултат от Божия таен съд, който вече е преминал, според Св. Августин.

Дори позволението това да се случи е пак Божествената свята присъда, чрез която ще бъдат осъдени всички, които заслужават това, понеже не са повярвали в истината, а са имали благоволение към неправдата.

Бивайки съдени, те ще бъдат съблазнени и бивайки съблазнени, те ще бъдат съдени от този тайнствено справедлив и справедливо тайнствен съд на Бога, с който Той никога не е преставал да съди от първия грях своите разумни творения.

Докато, накрая ще бъде извършен и последния  явен съд от Исус Христос, който Сам е бил най-несправедливо осъден и ще съди най-справедливо.

А това, че сега тече това време преди края, означено от Библията като „последни времена”, може да бъде познато по наличието на много антихристи. От това се съди, че е последното време на неправда, изкушения и съблазни, в което ще се откроят  съблазнените, които ще отидат във вечно наказание и другите,праведните, които са устояли и ще отидат във вечен живот. (Матей 25:46). След което идва времето за разкриването на новото небе и новата земя. (Откр. 21:1).

Библията казва, че след извършената огнена трансформация дори море няма да има вече.

Или  ще бъде пресушено от огромната топлина, или ще бъде променено в нещо по-добро. Има и още една библейска податка, която казва, че „имаше море като кристално”. (Откровение 15:2). Но има и един друг израз: „И морето предаде мъртвите, които бяха в него.”

Вероятно, с този  образен език апостолът е искал да оповести началото на новия свят, в който няма да има повече свойствените за морето вълнения, бури и наводнения, предполага Блаженият Августин.

Но преди да измени структурата си, водата на морето, която е астралният образ на светлината, ще хвърли във вечния пречистващ огън онези, които не са записани в Книгата на Живота. Пък и кой друг да свърши тази посредническа дейност, освен близката до огъня функция на водата.

Дори и това да бъде „морето” на водата в тялото на човека, която е 80 % от неговата структура, пак всичко ще си протече в предварителния Божи план. Св. Августин се е замислял още преди 17 века за  естеството и местонахождението на този пречистващ огън.

Предполагал е, че тази тайна не е била известна на никой, освен ако Божият Дух не я открие на някого. Но е бил убеден, че образът на този свят ще премине в пожара на всемирния огън, така както веднъж по-рано света е бил залят от водата на всемирния потоп.

Посредством този всемирен пожар старите качества на тленните елементи на нашите тела напълно щели да погинат, а чрез една  прекрасна трансформация да се развият съвсем нови, хармониращи с нетленните тела.

Това, заедно с цялостното преструктуриране на света, щяло да доведе до съществуването на  едно обновено и по-добро бъдеще. Напълно подходящо за новите хора.

В евангелските и апостолските книги този процес е означен със изразите: „Образа на този свят преминава” (1 Кор. 7:31). „Света преминава” (1 Йоан 2:17) „Небето и земята ще преминат” (Матей 24:35). Казва се също, че небесата са натрупани, пазени за деня на съда и погибелта на нечестивите човеци. (2 Петър 3:6).

И понеже всичко ще се стопи,  трябвало да живеем свято и благочестиво. (2 Петър 3:10). Но Св.Августин приема, че натрупаните с огън и пълни с буря и смущение небеса са в по-ниските слоеве, там, където нечистите  елементи ще изгорят.

Докато по-високите небеса, в чиято твърд са поставени сигурно звездите, ще останат в своята цялост. Вергилий също описва този феномен като блестящи ослепително напряко на небето метеори. (Енеида 2.694).

Апостол Павел пък пише към Солунците (2 Солунци 2:1-11)., че Господният ден ще бъде предшестван от разкрилия се Антихрист.

Казва, че този ден на съда няма да дойде, ако първо не се появи този, когото той нарича отстъпник. Като с името Антихрист означава цялото множество от хора, които клонят към него.

И пречката, причината за забавянето на този Ден е именно това пълно разкритие и определяне кой на чия страна.

Иначе тайната на беззаконието отдавна е действала, но е трябвало да стане явна след появяването на Беззакония. А той именно за това е бил и развързан, за да стане  неговата зла сила повече явна.

И да има повече доказателства за непоклатимата устойчивост на светия град, както и за това по какъв добър начин Всемогъщия използва това голямо зло.

Понеже Той не отделя напълно светиите от изкушенията, но засланя единствено вътрешното обиталище на вярата. И така да могат хората  да растат в благодатта посредством външните изкушения.

Първо дяволът бил вързан, за да не може чрез пълното и свободно упражняване на своето зло да поврежда или унищожава вярата на безбройните слаби хора, които вече са повярвали или ще повярват.

След това бива освободен, за да види Божия град колко могъщ враг е победил за голяма слава на неговия Изкупител, Помощник, Избавител. А така и преминалите през изпитанията и изкушенията  на неверието да могат да встъпят в истинската вяра.

Именно това обръщане на хората към вяра от неверието, в което бяха държани от Антихрист,  се случва сега в края на света, когато Беззаконика е напълно освободен.

Вярата в Божията правда в това последно време ще бъде крайно необходима за встъпването в реалността на новото време, на „новото небе”.

Св. Апостол Павел казва , че без вяра не е възможно да се угоди на Бог (Евр.11:6/). Обяснява също, че вярата е жива представа за онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда (Евр.11:1). Цар Давид също говори, че винаги виждал Бога пред себе си, защото вярата му в Него била толкова несъмнена, колкото са  несъмнено съществуващите предмети. Значи вярата е несъмнена увереност в невидимото, както във видимото.

Тя е зрението на душата.

Тази незрима, но много по-истинска от видимата реалност, може да се постигне и чрез безпределната съзидателност на добротворния ум. Този процес се изяснява много добре от ноологията – науката за Логоса като върховен Разума (Нус, Ноос). Този, който  е родът без вид и стои над деветстепенната Небесна Йеарархия на Божествените Имена, според метафизиката.

Неговата сфера за проявление е ноосферата (от гр. ноос – разум, сфера на разума).

Разумът като даденост, обаче, все още не означава, че той винаги безпогрешно правилно мотивира ценностната ориентация на човека.

Дори има мощни разумно планирани разрушителни подсъзнателни тенденции. Затова сферата на разума, ноосферата, е алтернатива именно на разрушителните сили, насочвани срещу човешката разумна дейност.

А създаването на информационно общество в глобален мащаб е все още първият етап от развитието на ноосферата. Така тя ще се превърне в космическия етап в развитието на човешката цивилизация с условия за решаване противоречието между физическите, веществено-енергетическите и интелектуално-информационните способности на човека.

Ноосферизацията е глобална характеристика на културата на глобалното човечество. В нея се преосмислят коренните основания за разумна дейност, която е призвана не само да облагороди жизненонеобходимата природна (земна и космическа) среда, но и да познае истинната си ценностна мотивация.

Ноосферичният етап в развитието на еволюцията е третият след биологичния и социалния.

Той разкрива познавателната способност на човешкия разум в контекста на конструктивната същност на Нус (Логос) като космически разум, оценяващ своето битие в човешкия разум посредством истината.

В ноосферното битие „всяка добродетел е красота на душата“, казват неоплатониците.

В своята логосна същност прекрасното в ноосферата има метафизично битие като хармония, цялост, завършеност в себе си и чистота. Като условието за развитието и проявата на добродетелите като същински пълноценни форми (ейдоси) без недостатъци е именно чистотата.

В ноосферното битие добродетелите имат свое „царство“ – Красотата като Логос и Логосът на красотата. Самото „явяване“ на Логоса (Разума) в неговата форма е прекрасното, еманацията на Логоса като Нус, а оттук и като ноосфера.

Като разгръщане в себе си, прекрасното е добродетелна мъдрост и истина.

А истината е добродетелна мъдрост. Красотата в тази сфера е красота в себе. Тя е неразединена. Нейното умопостигаемо (ноосферно) логосно битие всъщност е уподобяване на върховното Благо.

Като съвършена чистота, красотата се постига в и чрез добродетелите като реална основа на екзистенциалното творчество. Прекрасното е пребиваване (битийстване) в красотата, а способността да се пребивава в него се изявява като добродетел.

Това са качества на ноосферното единство.

Така добродетелите стават път към Красотата и необходима среда на ума, а благоразумието е покоят на ума в чистотата на добродетелите.

Умът намира цел и мотив за себе си в Благото и придобива ноосферно битие като сфера на разум.

Устременият към Благото ум става прекрасен, понеже го придобива като се уподобява в него.

Пребивавайки в него, човекът става съпричастен  на метафизичното битие на доброто, красивото, истината. Носи в себе си целите, мотивите, ценностните основания на целесъобразния живот, в който самопознанието отваря пътя на разума към себе си.

Към това ноосферно самобитие, в което човек, избирайки истината и свободата, избира своето благо-битие. Постига го като екзистира, съзерцава, творчески своята ейдосна (логосна, ноосферна) природа.

Като успява да бъде себе си, в своето нераздвоено самобитие на своята екзистенция.

Раздвояването, разединяването е отрицание и отсъствие на ноосфера, т.е. антиноосфера.

А истинното битие е  ЕДНО, Върховното Благо, Доброто като истина. Ако това Благобитие се познае в ума чрез уподобяване с него, човекът го изявява във формите на прекрасното като добродетел. И то като действителни, а не мними ценности.

Но непозналите този умопостигаем свят (ноосферата), не могат да я проявят като битие. Умът им е лишен от това Благо-битие, той е в недостатък и  непълнота. Той е в отсъствие, в отрицание на красотата и доброто. Такъв ум се насочва против себе си, става разрушителна сила (антиноосфера).

Ноосфера и антиноосфера са двете възможности за свободен избор на ума, който в антиноосферата се реализира като робство.

Лишеният от прекрасното ум, се превръща в без-умие, тъй като той сам отрицава, умъртвява себе, като се лишава от добродетели. Ум без добродетел е жестокост, гордост и агресивност спрямо пълнотата и единството.

Тези две страни образно са представени от св. Августин като „двата града“ – Небесния, Царството Божие, и земния, царството на кесаря. Но това са само символи, чрез които да се събуди Духа. Свойствено е на онова, което се развива,  да се осъзнава, да си представя Божествеността на отношенията в различни състояния и различни пространства, наричани с „този” или „онзи” свят.

Но, всъщност, световете винаги са били, са и ще бъдат едно и също нещо, казва Риния.

И т.н. измерения са само нива на осъзнаване, на развитие на отношенията на формите и поведението към тях.

А вечният град Ерусалим винаги ще събира като във фокус Светлината на Истината от всичките тези форми, отношения и разбирания.

И всяко едно място ще ни дава възможност да се окажем в този Център, стига ние да сме си на мястото – в безпределните селения на ума и сърцето.

И да сме преминали през дверите на Новия Ерусалим, които сме отворили чрез Единосъщието, Приемането и Признаването.

Достатъчно е да се вглеждаме във вътрешната си природа и да сме познали това, което виждаме и срещаме като истинска Божествена реалност, тази която е навсякъде, независимо от мястото, времето и пространството.

А това ще бъде само едно сливане със състоянието, в което се намираме. С битието на истината, в което битува едно и също Присъствие.

Нарича се Божествен свят, а ние принадлежим и сме деца на това Божествено присъствие.

Това е Познаването на онова, от което произлизаме, съществуваме и се развиваме.

Както и усещането за живот чрез Присъствието във всичко и във всеки. И то по един и същи начин, без деление и без привилегии.

Лияна Фероли