Завръщане от небитието – една градска легенда

За конкурса „Най-добра градска легенда“: Сергей Гончаренко работел от 12 г. в московското метро като инспектор.

Когато веднъж извършвал поредната рутинна проверка, дрезината неочаквано започнала да не му се подчинява и скоростта й заплашително се увеличавала. Опитите да се справи с нелепата ситуация били безуспешни.

Решавайки, че се е получила опасна повреда, инспекторът осъзнал жестоката истина – бил обречен! И макар, че през целия му дотогавашен живот се отнасял скептично към съществуването на Бог,

той отправил взор нагоре, към опушения таван на тунела, шепнейки с уплаха:

– Пощади ме, Господи! Ще стана най-предания християнин!

Усещайки края, Сергей инстинктивно затворил очи и закрещял, чувствайки, че полита. Изведнъж цопнал в някакъв воден басейн – странен оазис, обграден с палми. Около него плували непознати хора, а в далечината се очертавали силуетите на огромни небостъргачи, губещи се високо в небето.

Като в транс, Гончаренко заплувал към брега и се проснал върху топлия фин пясък, обезсилен от преживяното.

– Джентълменът е забравил да свали дрехите си и не може да усети отморяващата прохлада… – се чул над него женски глас.

Отваряйки с мъка очи, московчанинът погледнал надвесилата се над него красива дама и едва намерил сили да попита:

– Нима вече съм в рая? Не, не, това вероятно е онзи прекрасен сън преди Отвъдното!

Надигнал се и закретал към призрачния град. Спънал се в нещо, паднал по очи, но съумял да се изправи, подпирайки се на изплувала сякаш от нищото бетонна стена.

Досами него профучали с познатия остър, пронизващ възбудения му мозък, звук вагони.

С професионална обиграност Гончаренко се затичал към най-близкия авариен изход и се заизкачвал по стълбата. Когато се озовал извън тунела, го обляла ослепителна оксиженна светлина. Намирал се в безкрайна, безлюдна пустиня.

Безбройни песъчинки, носени от вятъра, заблъскали лицето му и московският инспектор решил да търси спасение в шахтата.

Заслизал обратно, но се озовал не в метрото, а в сумрачно гробище, огласяно от странни приглушени стонове.

Наоколо бродели безплътни призрачни сенки. Една от тях го попитала:

– Какво търсиш в нашия свят, простосмъртни?

Гончаренко, почти автоматично, изненадващо и за самия него, отвърнал:

– Дойдох да видя вечното си жилище.

– Ето там, в началото на трета алея – го насочила сянката, стопявайки се в мрака.

Не се затруднил да открие надгробна плоча, на която пишело : Сергей Гончаренко, 1955 – 2021.

Обхванал с длани пламналата си глава, сновящият във времето приседнал до мястото, където трябвало да са тленните му останки и притворил очи. Умората го унесла и той забравил къде е и кой е. От вцепенението му го извадил тежък камбанен звън. Отваряйки очи, Сергей с ужас осъзнал, че се намира в покрит с прощални карамфили ковчег, зад който се движи траурна процесия, а непознат женски глас настоявал:

– Незабавно трябва да го върнем в неговото време! Скоро аномалията ще се затвори!

Когато по неведом начин напуснал царството на сенките, Гончаренко, обзет от вярата, че вече нищо не е в състояние да го учуди, се озовал проснат върху релсите на московското метро.

Побързал да напусне опасния участък и почти се сблъскал със свои колеги, които стояли, вперили изумени погледи в него.

След дълга пауза, преодолели стъписването, го засипали с въпроси къде се е изгубил, къде е бил досега.

– Как къде? Вършех си работата!

– Цели седем години? Без прекъсване!

Ситуацията давала достатъчно основания за съмнения в редовността на умственото му състояние и Сергей бил заведен в психиатрична клиника.

Изследванията обаче не открили никакви психически отклонения. Последвала атака от досадни репортери, интервюта за телевизии, научни изследвания.

Но и до днес си остават загадка странстванията в царството на сенките на спасилия се по чудо служител от московското метро.

Стефан Страшимиров