ВИЖ ПОТРЕСАВАЩАТА история на едно дете!

Разказ за живота на Иванчо. Всяка прилика с хора и събития е случайна.

Ето я и нея в оригинал:

В шести клас аз започнах да пуша марихуана, да се друсам и да пуша цигари. Спрях да ходя на училище и попаднах на едни пед*фили, които правиха какво ли не с мен…. Дори и аз не знам, от полицията дори не искаха да ми кажат. Брат ми се гавреше с мен. Никога не съм имал това, което искам. Не познавам баща си. Живеех само с майка си и сестра си. Сега съм осми клас, защото повтарям годината. Принципно трябва да съм девети, но заради наркотици, спомени и „добри” приятели, стигнах до това ниво.

Когато бях малък не исках да ходя на училище. Казвах на семейството си, че не искам, настоявах да не ходя. Говорех на майка си, че не желая да стъпвам в училище. Принципно имах много причини, но не им казах нито една. Всеки път, в който аз се сърдех, че ме карат да ходя на училище майка ми ми казваше, че това е за мое добро и че, когато порасна, няма да съжалявам. Обясняваше ми, че и тя е ходила на училище.

–     Иване, направи го зареди мен, моля те. Аз обаче продължавах да бъда упорит, щом се сетя за всички тези причини, от които ме е срам.

–     Виж и аз съм ходила на училище, когато бях на твоите години. Така един прекрасен ден не завърших, не взех образование и сега не уча, работя. Докато тя ми разказваше нейната история, едновременно гледах как сълзите и падаха. Сълза след сълза от нейните очи. Не можех да я гледам как страда зареди моя срам от това, че нямаме пари за нови дрехи, раници, тетрадки и всичко, което ми трябваше за училище. Купуваха ми принадлежности за моето развитие в училище, но едвам свързвахме двата края. Когато отидох на училище, седнах на чина, които беше в ъгъла на класната стая. Всички ме гледаха много странно, сигурно защото бях нов, не знам, но аз потънах в срам. Мислех си, че всички ще ме мразят, защото не съм като тях богат. Но не, никой не ме мразеше. През междучасията целият клас се събраха и дойдоха да се запознаем. Бяха много любезни и мили с мен. Не можех да повярвам, че малко или много имам приятели. Питаха ме какво обичам да правя, от къде идвам, на колко години съм, дори едно от момичетата ме попита дали съм умен. Когато тя ми зададе този въпрос аз погледнах на долу и казах.

–     Не, не знам нищо – нито буквите, нито цифрите, нищо. Те се спогледаха, след което ме погледнаха и същото момиче ми каза:

–     Добре тогава, ние ще ти помогнем с каквото знаем, искаш ли?

Попита ме тя. Аз много се развълнувах, стана ми много приятно, че ще ми помогнат, но и в същия момент изпитвах огромен срам. Като цяло този ден мина много добре, мина в игри, забавни неща и много смях. Ред е на втори, ден. Станах, оправих се, взех раницата и нашите ме закараха. Влезнах в класната стая и часът започна. Класната ръководителка говореше за една екскурзия до Планинец, предупреди, че който иска да отиде, да сподели на родителите си и ако са съгласни, да им дадем таксата. Таксата беше петнадесет лева. След като чух това за екскурзията, знаех че няма да мога да отида и ми стана много мъчно, целият ден ми беше крив. Когато се прибрах казах на майка си. Нейния отговор беше, че не може да си го позволи. Не знаех какво да кажа на класа и на класната защо няма да ходя. И реших изобщо да не я лъжа, ами да си кажа истината и толкова. Гадното беше, че класа щеше да ми се подиграва, сетих се, че до този момент никой нищо не ми каза, чак сега ли ще кажат нещо против мен. Класната поиска отговорите, аз и казах истината. Тогава едно момиче излезе в коридора, говореше по телефона и когато влезна каза:

 –Госпожо, и Иван ще дойде. Госпожата попита кой ти каза?, и момичето каза:

– Мама и тате казаха, че ще платят таксата на Иван. Аз много се зарадвах, но все този срам вътре в мен. Въпреки всичко отидох на екскурзия, прекарахме един незабравим ден. Дори спечелих награда затова, че изпях една детска песничка. 

Боян Петракиев