Чудеса.net
За ниското ни самочувствие все още е добре историческите ни герои да си останат само бляскави статуи. Имах щастието да познавам Дора Габе и Елисавета Багряна и да ги интервюирам, казва Петя Александрова
Писателката поднася историите на тогавашни популярни личности с обективно, неатрапчиво лично отношение и с особено свежо и колоритно чувство за хумор, провокирайки още повече любопитството и интереса на читателите.
„България в потури, но с цилиндър“ ни връща в първите години на българската държава, прави ни съпричастни, макар и със съчувстваща усмивка, и с многото умилителните сцени, изпълнени с известна тъга и ирония, и с типично българските гафове, и с добрите ни някогашни начинания.
Изпълва ни с разбиране към нашите известни личности преди стотина години, на които, също като на нас сега, не са били чужди някои типично български черти, стремежи и идеали.
Изтъкнатата наша писателка и журналистка Петя Александрова е автор на 7 книги с поезия и проза за възрастни и 19 сборника с приказки и поезия за деца. Стиховете ù са превеждани на английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език.
– Г-жо Александрова тези дни представихте новата си книга „България в потури, но с цилиндър“. Как тя се прие от читателите?
– Не смея още да кажа, че има успех, но категорично има интерес. Мислех си, че младите са дистанцирани от тези теми, че не са им интересни… Но за моя изненада не е точно така, обадиха ми се един куп дъщери и синове на познати и приятели, които коментират отделни разкази, възхищават се, удивляват се…
– Какъв е жанрът на книгата?
– Ами… не съм много по жанровата чистота, тъй че… Няма да е грешка, ако се каже, че това са авторски разкази за някогашна България, за хората й, за страстите им, за любовните им истории, за болките и страховете им… Има много любопитни факти за София, за нейните паркове, паметници, първи трамваи, първи електрически лампи, първи балове…Да, това е документалистика, но фактите, датите, имената и снимките са скрепени с авторски коментар, в който понякога въображението играе, шегува се, прави номера…
– Отличава ли се с нещо тази книга от други подобни като тематика?
– Със сигурност се отличава, поне аз така се надявам. Няколко десетилетия работа в журналистиката, а и в литературата, би трябвало резултатът от това да е отличителен стил и почерк… Ако не друго, то поне смехът, закачката, иронията, каламбурите в тази книга би трябвало да са оригинални, като моята физиономия.
– Имате ли герои и истории в тази книга, които са ви сърдечно по-близки от останалите?
– Със сигурност има, но не ми се иска нито да го казвам, нито да става известно – за мен те са като живи, като мои познати: как да кажеш публично, че еди коя си приятелка ти е по-близка от другите, нали ще обидиш останалите? А и между тях има дори мои лични познати – например Дора Габе и Елисавета Багряна – имах щастието да съм ги виждала, да съм им гостувала, да съм правила интервюта с тях. Тъй като Багряна често гостуваше в Сливен, веднъж дори ме натовариха по служебна линия да я придружавам няколко дни, така събрах впечатления, които са незабравими. И много лични, интимни.
– Откъде черпихте материал за книгата си?
– Тези дни ми се обадиха от някаква телевизия. Искаха интервю и по този повод човекът предположи: „Вие сигурно имате богат архив, донесете нещо да покажете…“ Стана ми много смешно – какъв архив, откъде да го имам! Разполагам с богата библиотека, но в нея има това, което има в старите български библиотеки – преди години книгите бяха евтини, всички купувахме всичко ново от книжарниците. Да, имам спомените на Екатерина Каравелова, на граф Бурбулон, на Добри Ганчев, на Каназирски-Верин… Издадените писма на Яворов, на Лора, на Мина, кореспонденцията на Георги Димитров с Люба Ивошевич, мемоарните книги на Петър Нейков… Но всичко това може да се вземе и от Столична библиотека. Т.е. не съм се запасявала с архивни материали, за да напиша тази книга.
– Ще направите ли втори том на тази книга, имате ли още материал?
– Да, имам още доста материал, който не е изостанал или отхвърлен, а просто не можа да влезе тук. Но е рано да говоря за втори том. Нека мине време, да видя как ще потръгне с тази книга… Всъщност издателството е това, което има думата, то може да прецени дали още една подобна книга би „вървяла“ на пазара.
– Страхувате ли се за оценката на историците?
– Ех, няма да е приятно да чуя критични бележки от професионални историци, но си мисля (смях!), че те май не четат такива книги, виждат им се несериозни. Дори синът ми, д-р по история, все още не е прочел книгата ми, нямал време…
– Коя е най-ласкавата оценка, която сте получили дотук?
– През годините, когато тези материали излизаха по вестници и списания, съм чувала какви ли не добри думи. Казвали са ми, че благодарение на мен са научили, че сме имали премиер, който е бил без основно образование, а друг пък наш премиер е лежал в Черната джамия, а на трети са му взривили гроба… едва ли е от много любов… Но се е случвало и да ме порицават.
– Защо?
– Защото някои хора са на мнение, че е добре за българското самочувствие, ако героите от историята ни си останат бляскави статуи… Да не се знае, че Райна княгиня е била НАКАРАНА да бродира знамето и да се качи на коня, че Стамболов си е падал по хазарта, че Яворов наистина е задирял малката годеница на Кремен, не е невинен за ревността на Лора, че Ботев всъщност не се е венчал за Венета и това писмо „Мила ми Венето…“ е опит за извинение, че я оставя без средства, с две деца на ръце и с нерадостната участ да моли бившите му приятели за пенсия, а властниците да мрънкат под носа си, че тя има вуйчо владика и че всъщност не е вдовица на Ботев, защото нямат църковен брак.
Струва си да видите и:
– Имате ли лично за себе си открития при писането на тези материали?
– Разбира се, разбира се! Тези мои разкази, да ги наречем така, ми дадоха толкова много, че може би трябва да бъда благодарна на случая, на принудата понякога, чисто професионална, да ги напиша. Те са като машина на времето – многократно ме отнасяха във времена, за които знаех само бегло, от учебниците. Толкова много научих и … преживях.
– Хубаво ли беше преживяването?
– Вълнуващо беше. Всъщност защо да е в минало време, аз продължавам да пиша всяка седмица една страница в „Жълтия Труд“. Не знам докога ще е, но все още продължавам да се чувствам уютно в онова отдалечаващо се от нас време, когато София е цялата в кал или в облаци от прах… Когато депутатите ходят в Народното събрание с галоши… Когато по улиците се провикват продавачи на салеп, боза, шекерени петленца и симид… Когато жените излизат навън задължително с шапки и чадъри за слънце, а по улица „Търговска“ модните магазини показват на витрините си донесени направо от Париж дамски кюлоти с дантели чак до колената…
– Все пак в тези запознанства с България от „едно време“ има и неприятни събития, неприятни „герои“… Отбягвате ли ги?
– Сега, като ме питате, почвам да си мисля, че съзнателно или подсъзнателно съм отбягвала някои теми. Не ми е лесно да напиша, примерно, за съдбата на баба Тонка след освобождението. Или за баба Маринка, майката на Хаджи Димитър, погребала седем сина и оплакваща Хаджията на един гроб, в който не се знае чии кости лежат… Толкова мъка и сълзи има в нашата история… Преди време така се потопих в историята на Яна Язова и проф. Александър Балабанов, че направо се поболях. (За тях писах в книгата си „Дай ми хиляда целувки…“, изд. „Дамян Яков“). Не можех за нищо друго да мисля, люлееше ме такава тъга! Дето да седнех, дето да станех – все за тях говорех…Това продължи така дълго, че се изплаших. Запалих им по една свещичка в църквата и ги помолих да ме оставят на мира. Не знам дали помогна това, но постепенно нещата се нормализираха. Май не е безопасно да ровиш в интимния живот на хората, които не са вече живи…
– Пожелавам успех на книгата ви и удовлетворение за авторката – да е жива, здрава и все така неуморна и вдъхновена.
Интервюто взе: Лияна Фероли
