Атентаторът на Тодор Живков днес тъне в нищета

На 1 юни 2006 г. се навършиха 26 г. от един от най-апокрифните по тоталитарно време атентати срещу Тодор Живков – този във Враца. Макар че и към момента очевидци на „атентата” го характеризират като „големият резил на Бай Тошо във Враца”, тогава нападението разбунва цяла България. Различни слухове тръгват от уста на уста, че Живков е бил нападнат от човек с пистолет, но охраната смело го е спасила. В друг вариант се твърди, че атентаторът е бил въоръжен с винтовка, в трети – с нож. Че е имало престрелка, че всъщност от службите са заловили терориста без един изстрел, и т. н. Днес малцина си спомнят за 20-годишния тогава Цветан Килограмски, търкал затворнически нарове повече от 8 г. заради опит да даде жалба за спряната инвалидна пенсия на баща си лично на Тато. Подаването на този лист хартия преобръща живота му за секунди и му лепва етикета „атентатор”.

Повече от 20 г. след злощастния следобед на 1 юни 1980 г. Цветан Килограмски живее в крайна мизерия и нищета. За годините, прекарани зад решетките, не желае да си спомня и разказва. Единственото, което отронва за периода в кауша, е: „Ако искате, накарайте Емил Кошлуков да ви разкаже нещо за мен. Бяхме заедно в затвора. „ Какво е минало през главата му в Старозагорския затвор, може само да се гадае.

Цецко, както го наричат приятелите и роднините му в Кнежа, където живее, категорично не желае да се връща в миналото. Отказва и разговор с журналисти. Това, което споделя с болка, е, че е безработен. Тъжно ми е, че съм без работа, но сега не само за мен е тежко, примиренчески приема съдбата си мъжът. Всъщност Цветан е получил някакъв финансов старт в началото на 90-те години, когато като репресиран от Живковия режим получава няколко хилядарки, но още тогава той ги дарява на дом за сираци. Макар че в еуфорията на митингите срещу БКП/БСП по това време често е канен по трибуните от СДС лидерите, Килограмски едвам свързва двата края. По професия строителен техник, Цецо работи, каквото му падне, само за залъка хляб – захваща се със селскостопанска работа, ремонтира къщи, помага на комшии и роднини. Въпреки че е в тежко положение, преди 3-4 г. отказва работа в завод, която му предлага негов познат. Разбрал, че за да получи мястото, друг човек трябвало да бъде уволнен – и отказал. Не съм съгласен при тези условия да си намеря работа, категоричен е Цветан и продължава да мизерства. Цецко е благ и наивен човек, щуротията, дето направи с Живков, е от глупост, твърдят близки на Килограмски. Цветановата благост не издържала, когато инвалидната пенсия на баща му била спряна, а от различните инстанции, до които пращали жалби, с месеци нямало отговор. И поради наивността си решил, че Тодор Живков е единственият, който ще помогне на бедстващото му семейство.

Няколко месеца след зората на демокрацията, когато го пускат от кауша, Цветан споделя:

„Исках да връча на Тодор Живков една молба, написана на лист хартия. След това тръгна слух, че съм носел нож, дори пистолет. Нищо подобно! Сега не бих направил такова нещо, но тогава бях млад и буен. Баща ми беше болен и имаше проблеми с трудоустрояването. На жалбите ми обаче никой не отговаряше. Тогава взех безумното решение да се оплача на Живков. Знаех, че идва всяка година за 2 юни, и реших лично да му връча жалбата. Друг е въпросът, че ако съм искал да го убия, можех да го сторя. После ме разпитваха дали не съм бил участник в заговор, но следователите бързо разбраха истината. Това обвинение отпадна и не бе повдигнато на закрития процес. Осъдиха ме на 5 г. затвор – за хулиганска проява и обида на високо длъжностно лице. В Старозагорския затвор обаче излежах 8 г. и 9 месеца, с допълнителна вътрешна присъда. След 10 ноември ме пуснаха”.

За Цветан Килограмски опитите да се срещне с Тодор Живков и преди 1989 г. , и след нея са все неуспешни. Въпреки че в България режимът е сменен, въпреки че неговата невинност в „атентата” отдавна е доказана, Цецо така и не се среща с Тато. Макар че до смъртта на Тодор Живков през 1998 г. Килограмски е правил на няколко пъти опити да се срещне с него. И да му обясни защо тогава, на площада във Враца, се е завтекъл към него. Държал е да му разкаже историята на своя „безумен атентат”, а може би и за преживените безконечни месеци в Старозагорския затвор. Искал е среща „очи в очи” с човека, заради когото е бил лишен от свобода почти 9 години. Може би е очаквал и поне едно „прощавай”, но всуе. Цветан така и не е допуснат до бившия Първи.

А всъщност какво става на централния площад във Враца преди 26 години според очевидци?

Както всяка година, така и през 1980 г. Тодор Живков пристига във Враца ден преди Ботевите дни, за да може да присъства вечерта на тържествената заря в града, а на следващия да е на Вола. В този ден лимузината на Тато спира в центъра на Враца, на бул. „Христо Ботев” (преди се е наричал „Г. Димитров”), и без да изчака охраната си, Живков изскача от колата. Изведнъж от събралото се множество люде изскача млад набит човек (б. а. – тогава Цветан тежи 100 кг) и държейки нещо в ръце, се втурва към Тато. Настава страхотна суматоха. Полк. Сърбиновски, началник на личната охрана, блъска Тодор Живков на земята и го заслонява с тялото си. През това време Цецо Килограмски, който учи в Строителния техникум във Враца и работи в Геоложки проучвания в Кнежа, се спира и започва да обяснява нещо на изсипалите се други охранители. Докато той говори, две от горилите го натикват в служебен автомобил с ритници и юмруци. И колата заминава в неизвестна посока. През това време към пълзящия на четири крака Бай Тошо се втурват всички местни величия, за да го изправят на крака. Ген. Кашев също е близо до лазещия генсек. Тодор Живков се окопитва изключително бързо и продължава обиколката си, без да промени нито точка от предвидената програма. Повечето от присъстващите дори не разбрали какво точно се е случило и че са присъствали на „атентата”, за който още вечерта започва да говори цяла България. А снимките от конфуза, направени от работещия тогава в БТА фоторепортер Димитър Викторов, излизат едва след 10 ноември 1989 г. Кадрите са оцелели благодарение на това, че опитният журналист пробутал в ръцете на полк. Кайджийски от УБО лентата от резервния си апарат и запазил оригинала от унищожаване.

каре:

Бойко Борисов спасил Тато при Юндола’97

През 1997 г. , само година преди смъртта му, местни помаци организирали покушение над Тодор Живков на Юндола, спомня си настоящият кмет на София ген. Бойко Борисов. Тогава Борисов охранявал бившия държавен глава заедно с гардовете от охранителната си фирма ИПОН. Малко преди Тато да отиде на Юндола, телохранителите получили сигнал от вярващ българомохамеданин, който предал на гардовете за готвеното покушение. Мотивът на информатора да издаде своите братя по вяра бил, че Коранът забранява убийствата. Бяхме много внимателни след сигнала, спомня си години по-късно Борисов, който веднага уведомил Живков за готвеното покушение. Бай Тошо обаче съвсем не се стреснал и даже държал 45-минутна реч. Двама мъже, пострадали заради изселванията през 80-те години, държали на прицел с пушки бившия Първи от покривите на църквата и училището в центъра на града. Въоръжените до зъби помаци били арестувани без много шум от хората на Бойко Борисов. Дали са били съдени за опит за убийство и какви присъди са получил, и и до ден-днешен не се знае.

Досие

– През 1963 г. се създават първите групи на недоволни от режима на Живков промаоистки настроени членове на БКП. Тогава Пенчо и Петрана Стоилови установяват конспиративни връзки с посолствата на Китай и Албания и започват да работят за създаването на „нелегален ЦК на БКП”, който да замени цялото ръководство на страната. Групата е разкрита бързо, а заговорниците са изключени от партията и уволнени от работа.

Струва си да видите и:

Бабини зъби и Демир бозан едно и също ли е?

30.05.2023

– Пак през 1963 г. се създава нова нелегална група, която просъществува до 1965 г. В нея участват военни и хора от тайните служби. Целта им е активна борба срещу режима на Живков, предвиждат се и въоръжени действия. В нея участва и бивш служител на ДС, Методи Десов, заедно със съпругата си Лиляна. Нелегалните са разполагали с 22 пистолета, а след разкриването на групата шестима от лидерите са предадени на съд.

– През 1965 г. поради предателство не успява превратът на бившия партизански командир Иван Тодоров-Горуня. Според официалната версия три дни след разкриването на заговора Горуня се самоубива. Според слухове е загинал в престрелка. Генералите Цвятко Анев, Иван Бъчваров и Мичо Ерменов, полк. Иван Велчев, подполковниците Благой Мавродиев и Аврам Чернев, както още стотина души, са изключени от партията и осъдени на затвор между 3 и 15 години.