Чудеса.net
През 1891 г. пише своето първо стихотворение „Невесел е за мен денят“, а след него романът „Рибари”, сборникът „Прашинки“, разказите „Паладини“, „Вирянов“ и др. Те остават част от културното наследство, което писателят оставя на поколенията
Георги Порфириев Стаматов принадлежи на поколението творци сред които откриваме имената на белетристите Константин Константинов, Недялко Месечков, Вичо Иванов, Стилиян Чилингиров, Людмил Стоянов, на писателите Антон Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Лилиев, Дора Габе, Елисавета Багряна и много други.
Житейският път на писателя започва в Молдова на 25 май 1864 г. Син е на българин, който живее в тази част на света и е юрист по професия.
Георги П. Стаматов учи в Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев. Негови съученици са Алеко Константинов и Георги Кирков. По настояване на бащата, през 1882 г. Георги П. Стаматов постъпва във военно училище. Получава чин офицер. Започва военна кариера в Пловдив и Сливен. Русофилските убеждения му донасят главоболия и през 1890 г. е уволнен.
Георги П. Стаматов тръгва по стъпките на своя баща, като се записва да учи за юрист. Между 1895 г. и 1900 г. следва право в Женева. По време на Първата световна война е назначен за военен съдия в Кюстендил и Трън. Пенсионира се и се установява в София.
По онова време българската литература е насочена повече към селото и селяните, техния бит, радости и тегоби. Благодарение на Георги П. Стаматов, градската тематика и градските персонажи стават част от писаното творчество. И той като Чудомир поднася на читателя интерсни сатирични образи. Така се раждат творби като книгата „Вестовой Димо“, разказите „Малкият Содом“, „Паладини“, „За едно кътче на душата“.
Георги П. Стаматов сътрудничи на сп. „Мисъл“, „Съвременник“, „Листопад“, „Златорог“.
Като всеки известен творец в миналото и неговият живот е изпълнен както с комични, така и с трагични ситуации, които дават поводи за обществени клюки. Прекарал дълго време зад граница, без приятели, Георги П. Стаматов е самотен и страда по свой начин. Тогава на житейския му път се появява Вера – красива синеока блондинка. Със своята непринудена интелигентност тя грабва сърцето на 30-годишния известен мъж и съдия. Женят се през 1900 г. Плод на тяхната любов е дъщерята Дося. Но щастието на сем. Стаматови е кратко. Трае само пет години. Съпругата му е бременна за втори път, но той разбира, че детето не е негово, а от социалиста Янко Сакъзов. Георги П. Стаматов преглъща срама и признава детето. Но все още нероденото дете поставя края на една толкова романтична и бурна любов. Стаматов има своята дъщеря, но тя не може да му даде нужната утеха, затова той започва да се сприятелява с алкохола.
Георги П. Стаматов заминава за Дупница при свой стар приятел. В малкото градче се опитва да лекува депресията, в която е изпаднал. Терапията, която си самоприлага е да гледа с часове в една точка, без да разговаря с никого, а върху листчета изписва името Вера. След два месеца писателят разбира, че се чувства по-добре, връща се в София и вярва, че се е отърсил от проблемите си.
Докато е вглъбен в своето нещастие, не забелязва, че веселата му дъщеря Дося започва коренно да се променя. Слабее, очите й светят със странен блясък. Чувството, че е отхвърлено дете не я напуска. Дося препуска между дома на майка си и на баща си. Но осъзнава, че всеки от тях живее в свой собствен свят. Но в него като, че ли място за нея няма. Самотата й надделява и тя слага край на живота си на 20 години.
Струва си да видите и:
Стаматов се затваря още повече, само че този път с часове съзерцава снимката на единственото си загубено дете.
Пред обществото той се държи както винаги – изискан и галантен кавалер. От състрадание се влюбва в бедна рускиня, която също се казва Вера. Среща я в софийските кръчми, които посещава, за да гаси мъката си, а тя е келнерка. Стаматов разбира, че и тя се чувства самотна далеко от близки и приятели. Започва да я покровителства, стреми се да й доставя радости, затова й купува парфюми и бонбони. Скоро обаче връзката приключва. Стаматов е доста болен. Тогава се появява третата Вера в неговия живот.
Вера Балабанова е населедничка на известен софийски род – дъщеря на генерал Бончо Балабанов, при когото младият Стаматов служил в миналото. Когато се запознават, Вера Балабанова е пред развод. Младата жена твори проза и дълго разказва на писателя за творческите си планове. Когато писателят решава да й се обясни в любов, Вера му признава, че е увлечена по мъж, който не й обръща внимание, а Стаматов й дава мъдър съвет – да не страда. Вера Балабанова остава най-добрата приятелка до края на живота му. Тя споделя неговата самота и се грижи за здравето му.
