НАШЕНЕЦ ЗАРЕЖДА ДЖУНА С ЕНЕРГИЯ

КОЙ Е ТОЙ

60-годишният кюстендилец Богомил Велинов се смята за галеник на съдбата. Въпреки че във всяко начинание стига до средата. Следва Инженерно-строителния институт във Воронеж. Не го завършва. Десетки години работи в кино „Владимир Заимов” и бившето КОХУ (културен отдих и художествена украса). Като приложник, декоратор, сценарист. Местните зографи обаче не го приемат за равен. Независимо че само той притежава частна галерия „Сезон”. Повечето от платната му са собственост на западни меценати. Най-вече заради това, че имат лечебен ефект. Изсмукват черната негативна енергия. С негови картини се церят и доктори, и закъсали. Под „покрива” на Джуна завързва приятелства с Крис Кристофърсън, Сергей Бондарчук, Глазунов, Елем Климов, Ирина Скопцева, Анатолий Новиков.

– В Кюстендил сякаш стоиш в сянка. А западняците те „лапат” като топъл хляб. Как си обясняваш подобно разминаване?

– НИКОЙ НЕ Е ПРОРОК С СОБСТВЕНИЯ СИ ГРАД

Лично мен ме крепят осемхилядолетните корени на Пауталия, Велбъжд. На древния роден град. Стъпил съм здраво върху него. Всичко останало е суета. Дали съм стойностен като творец или не, дали съм признат тук или там. От значение е и какво семе си посял. Дъщеря ми, Диана Велинова, работи в ТV-предаването „Атлас” на Симеон Идакиев. Обиколи целия свят. Синът ми, Ангел Велинов, е историк в БАН. Защитава аспирантура във Виена. Спокоен съм. Мога да обърна вече поглед и към себе си. След толкова години на лутане, търсене. Ако всеки банчанин /кореняк кюстендилец – б. а./ е изживял това, което е минало през главата ми…

– И кое е това?

– Заболях от подагра. Царска болест й казват. Описана още от Авицена. Моят приятел Митко Иванов, заместник-председател на Българската волейболна федерация, пое ангажимента да ме вреди при Джуна. За да стигна до Москва по времето на Горбачов, трябваше да преодолея доста бариери. Минах през Киев. Застоях се непредвидено.

– Какво те задържа в Киев?

– Неочаквана авантюра.

ШАМАНКАТА ЗАРИМА ОБЪРНА С ХАСТАРА НАГОРЕ ПРЕДСТАВИТЕ МИ

За минало, настояще и бъдеще. Поспрях на главната улица „Хрещатик”. Да си купя сок. Подавам на продавачката 20 копейки. Завързана башкирка. Фиксира ме. Типична руска свалка. „Извините пожалуйста. Можна погадая на ладонью?!” Иска да ми гледа на ръка. А защо не?! Не бързах. Всичко уцели. В този милионен град нямаше как да се докопа до каквато и да е информация за мен. Позна колко деца имам. Кой е любовникът на жена ми. Откъде идвам. При кого отивам и защо. А бе, сякаш ме зомбира. Сприятелихме се. Разказа одисеята си. Вече в нейната соцкомуналка, в покрайнините на Киев. Там живееше с баща си. Открехна се как забременяла. От неизвестно кого. Как й се родил син. Отгледала го с триста зора. После заминал за Афганистан. И там…изчезнал. Търсила го по границите. Генералите я отпращали като чумава. На раздяла Зарима пророкува: „Това е звездният ти път. Звездният час в живота. Не го пропускай! Опитай се както винаги да не стигаш до средата на пътя!”

– Какво се случи в Москва? Дръпна ли поне малко?

– Зарима се оказа феномен. Наистина, загубих наброски, бележки и стотици снимки на световноизвестни личности. Но това е в природата на твореца. Хаос в реда и ред в хаоса. Но позна, че достигнах звездния си миг. В дома на Джуна. На Арбат, на ул. „Вахтангова” №2.

ТАМ ЗАПОЧНА МОЕТО ИЗВИСЯВАНЕ, ПРЕРАЖДАНЕ

От комплексиран провинциален творец до нещо много по-голямо.

– Как те прие Джуна в нейната светая светих?

– Всичко тръгна на майтап. Приятелят ми Митко, стар познайник на грузинския феномен, нещо я сваля: „Лясточка, милочка, сольнчице…” Ръси комплименти. Джуна охлади страстите му. С една реплика: „Митка, я тебе заключила за месец време. Да?!” Нашенецът се хваща за чепа. „Ти се майтапиш. Но парашутът ми наистина не се отваря от месец. Каква магия ми направи?!”

Покани ме на кафе. Преди да си отворя устата, знаеше за за какво съм при нея. Обеща, че за 25 дни от болежките ми няма да остане и помен.

– Повече от три седмици при Джуна?! Преживяването сигурно е било невероятно?

– Бях поразен. Още в началото. Лекуваше ме с безконтактен масаж. Само след два-три сеанса се чувствах подмладен. Помагаха й двама лекари. Екипът й тогава, през 1987 г., бе малоброен. Приемаше в приземния етаж. Набираше средства за голяма клиника. По-късно създаде цяла империя. Но интересното бе друго. Светът се въртеше около тая жена. Интелектуалният елит на Москва. Спеше до обяд. Лекуваше до залез слънце. После започваха щури купони. С чер хайвер, с тънки руски мезета.

И С ВОДКА, ВОДКА, С МНОГО ВОДКА

Шампанското се лееше като из ведро. До сутринта. Всичко ставаше по нейните асирийски табиети. Джуна е всестранна личност. Лечител, художник, поет, актьор. По това време и генерал стана. Ерудит от класа. Всеки ден пристигаха кашони с писма. Откъде ли не.

– С кои по-интересни личности се запозна на „Вахтангова” №2?

– С американския кънтри певец и актьор Крис Кристофърсън. Човек със страхотно излъчване. Пристигна с децата си. Дойде специално да покани Джуна да се снимат на Червения площад. Запознах се и с Бондарчук. И той се лекуваше от подагра. По това време снимаше телевизионната версия на „Тихия Дон”. Хареса картините ми. Покани ме да работя в екипа му, в „Мосфильм”. Не усетих как се „забърках” в тая интелектуална каша. Носих на видеокасета филма „Аспарух”. Поискаха да го гледат. Превеждах пред руския каймак на обществото. Ирина Скопцева, Елем Климов, Новиков. Джуна най-много ме разпитваше за Пагане, гадателката.

– Вярно ли е, че сте правили с Джуна съвместна изложба в културния център „Проспект мира”?

– Не само това.

АЗ Й БЯХ АРАНЖЬОР!

Вървеше руско-американска среща. На най-високо ниво. Като член на Световния съвет за защита на мира, търчеше като кон. По десетки изяви дневно. Една сутрин пристигна молотовка пред дома й. Товарим нейните и моите картини. Опаковани. Мисля си, че ще дойде с нас, за да ги подредим по вкуса й. Нищо подобно. Изкомандори ме да се качвам на камиона. Да започвам работа, както намеря за добре. А аз не знам дори разположението на залата. „Ти можеш! Бягай!”, нарежда генералски. В движение успях само да я попитам кое от нейните платна да бъде на централно място. Срещу парадния вход. „Моят автопортрет!”, отсече тя. Видях се в небрано лозе. Та народният художник на РСФСР Глазунов ще открива вечерта изложбата. Ще присъстват стотици знаменитости, делегации, телевизии. Изприщих се. Слава богу, всичко мина добре.

– Джуна ли отвори в теб дремещите паранормални способности? Тя ли те зареди с енергия?

– Една вечер, както винаги, купонясвахме. На шега или защото нямаше свободно място,

ВЗЕХ ДА Я ИМИТИРАМ

Да правя кръгови движения с ръцете си над главата й. Джуна се унасяше. Покрай нея замря и залата. Това ми даде кураж да продължа. В миг дочувам глас. Унесено-протяжен. Като от небитието: „Богомил, давай, давай! Очень хорошо!…” В този миг разбрах, че имам сила у себе си. Неподозирана досега. Повторихме няколко пъти сеанса. Да не би случайно да е било мимолетна илюзия. Джуна много се изтощаваше. И тя боледуваше. Отдаваше собствената си енергия на хората. Та при нея идваха от цял свят. С най-различни биополета и енергии. Тя поемаше всичко върху себе си. И един кюстендилец да възстанови равновесието й…

– С какво се промени след това животът ти?

– Събудих се един ден по-различен от останалите. Открих галерия „Сезон”. Със стотина мои неща. Хората заприиждаха. За да се лекуват. Да се отърсят от стреса на ежедневието. Споделят, че невероятното съчетание на багри ги зареждало с положителна енергия. Изпитвали целебно въздействие. Помагали им да бъдат по-добри и човечни. Някои остават с часове. После твърдят, че добивали сила, виталност. Постигали неподозирани успехи в начинанията си. И то при един дипломиран инженер, който би трябвало да клони към рациото. А е самоук художник.

– Разкажи някой по-интересен случай!

– Владо е бивш автомобилен състезател. Живял е на високи скорости. Гони 50-те. Изкара няколко инсулта. „Батко Боге, споделя, като идвам при теб, чувствам страхотно облекчение. На душата и тялото си. Имам потребност да общувам с изкуството ти. Действа ми по-добре от всякакви илачи. „ Един познат, Васко, изведнъж го налетяха десетки болести. От ЕГН-то навярно. Но скаран с „белите престилки”.

„10-МИНУТЕН ПРЕСТОЙ В ГАЛЕРИЯТА МЕ ЗАРЕЖДА СЪС СПОКОЙСТВИЕ ЗА МЕСЕЦИ

Със сила. Да продължа да се боря с болежките си”, сподели един ден. Успя да ги надвие. И запраши към чужбина. С няколко мои картини. Шефката на Спешния център д-р Анелия Георгиева обзаведе кът с мои платна. Действали й като икони. Пейзажите ми са пъстри. Наситени в топлата гама на жълтото и червеното. Някои казват, че това били любимите цветове на чародеите. Чрез тях носели красота, придавали настроение, когато човек е тъжен, изпадне в меланхолия, застигне го стрес. Във всяко платно влагам собствената си енергия. Ако чакрите на човек са отворени към изкуството, то въздейства върху най-нежните фибри. Оказва благотворно въздействие върху психиката, духовната хармония. В това е мистиката.

– Не ти ли е минавало през ума да се пробваш в някоя клиника? Като художник-психотерапевт?

– Направих го! И то два пъти. В Кюстендилската болница. По покана на д-р Стамов от вътрешно отделение.

ЕФЕКТЪТ БЕ ПОРАЗИТЕЛЕН!

И за пациентите, и за докторите. Отдавна е доказано, че изкуството има лечебно въздействие. Моите картини пътуват по света. Разнасят славата на България. Зад суетата обаче има нещо друго. Идва вчера при мен едно момче от село Шишковци. Замогнало се. Строи къща в САЩ. Купи две картини. Навярно на цената на две американски тухли. Майната им и на финикийските знаци. Чистосърдечно си призна: „С пейзажите от родния край преодолявам по-лесно носталгията. Най-трудните си мигове зад Океана. „ Цъфна един богат испанец. Поиска да ме снима в ателието. Търси подходящ ресурс. В миг вижда репродукцията, която завършвам. „Автопортрет със Саския” на Рембрандт. Точно копие – 1, 61/1, 31 метра. Хваща се за главата: „Знаеш ли, че в Испания вас, българите, все още ви мислят за някакви туземци?!” „Така е, защото сте ограничени!”, защитавам честта на нацията. И се аргументирам. С белгиеца Юго Вуртен. Закупил сто декара земя край Брюксел. И превърнал терена в Пантеон на българското изобразително изкуство. Защото усетил в него божествения му заряд.

Кюстендил, Едно интервю на Георги АНДОНОВ