На К2 всеки трети загива!

КОЙ Е ТОЙ

Лазар Методиев е бизнесмен, дългогодишен алпинист. Качвал е върхове из Алпите, Олимп в Гърция, Арарат в Турция, както и десетки седемхилядници в Южна Америка. Планира в скоро време да се включи към международна експедиция в Хималаите.

ДОСИЕ

Името на К2 произхожда от английските топографи, които започнали да определят височините на върховете в Каракорум и ги означавали със съкратен номер Каракорум1, Каракорум2… К2 е нанесен върху картата на капитан Монгомъри през 1856 година. Местните наименование са Допсанг, Чочари и Годуин Остин по името на първия изследовател на върха. К2 е част от веригата Каракорум в Хималаите. Сега е под административното управление на Китай и Пакистан.

Каракорум е втората по височина планина в света и може би една от най-трудните за изкачване. Каракопум се простира между Хималаите, Памир и Кашмир. В центра е К2 и още около 60 други върха с височина над 6700 метра и единствените преходи са в райони с постоянна снежна покривка.

– Вие бяхте песимист за изхода на експедицията на връх К2. Защо?

– К2 наистина е най-трудният и най-опасният връх.

Много по-опасен е от Еверест,

където по сравнително леки маршрути миналата година дадохме две жертви. И много други в предходните години, като се започне от Христо Проданов… Не знам с каква екипировка са тръгнали нашите и поляците, но по принцип екипировката винаги е била слабата ни част. Събират се пари до последния момент, накрая се тръгва с каквото има, а К2 е от върховете, които не прощават несериозното отношение. Факт е, че стотици идеално екипирани и подготвени алпинисти са намирали смъртта си там.

– Какво го прави толкова опасен?

– Ако оставим настрани надморската височина, (втори по височина на планетата) която обективно е най-голямото препятствие по пътя към масивите от тази категория, К-2 няма слаби места и

всички маршрути към него са изключително трудни

технически. Факт е, че той е сред последните върхове, които “се предадоха” на алпинистите. А статистиката говори достатъчно – всеки трети, опитал да го изкачи, загива. В това отношение един Еверест, например, е къде по-лесен. Там загива един на 15-20 души.

– Колко пъти е бил покоряван? Кога е станало за пръв път?

– Италианците Лино Лачедели и Ачиле Компаньони първи стъпиха на К-2 на 31 юли 1954 г. Това е едно от доказателствата за изключителната му трудност. Обърнете внимание, че цели 23 г. делят първото (31 юли 1953 г. ) от второто му (8 август 1977 г. )

изкачване на японците Накамура, Такацука

и Шигехиро. Роля за тази огромна дупка във времето изиграват и политически фактори – конфликтът между Индия и Пакистан за спорните територии Гилгит Ейджънси и Джаму и Кашмир. Но главното са обезсърчителните неуспехи на начинанията. Дори в наше време, в условията на „глобално село“, когато транспортът и комуникациите не са никакъв проблем, а екипировката и съоръженията са резултат на най-съвременните технологии, на К-2 четири години (от 1997 до 2000 г. ) не беше записан успех! Независимо че и от пакистанската, и от китайската му страна го обсаждаха силни екипи.

– Казвате, че всеки трети там е загивал. Кога и как са ставали най-големите драми?

– През 1986 г. по склоновете на К-2 се разиграха серия трагедии, които имаха разтърсващ ефект. На различни маршрути

с живота се разделиха поляците Войчиех Вруж,

Тадеуш Пьотровски и Доброслава Мьодович-Волф, френската съпружеска двойка Лилиан и Морис Барар, италианецът Ренато Казарото (пропаднал в ледена пукнатина буквално пред очите на жена си), англичаните Алън Роуз и Джули Талис, американците Питър Смоулич и Алън Пенингтън, австрийците Имицер и Визер, Мохамед Али от Пакистан…

– И въпреки всичко това, продължават алпинисти от цял свят да опитват да го качат?

– Именно заради страшната си слава К-2 остава едно от най-магнетичните предизвикателства в света на алпинизма. А изкачването му се счита за едно от най-големите доказателства за класа. Събитията на К-2 винаги са вълнуващи. През миналата година рекордьорът по изкачвания на осемхилядници (21, два пъти на К-2) Хуан Оиарсабал беше спасяван заедно с Едурне Пасабан.

И до днес не може да се възстанови след ампутациите

на пръсти на краката.

– Често ли се налагат ампутации?

– Загубените пръсти са най-малката цена, която хималайските плащат за изкачването на този връх.

Статистиките са безмилостни

Също така и за представителите на Полша, с които се опитваме да го качим. На К-2 през лятото са били осем поляци, двама са загинали на слизане от върха.

– Кога са били правени първите опити за изкачване на върха?

– Първите алпинисти в района на К-2 се появяват чак през 1892 г. Но целта им не е изкачване на върха. Такава задача си поставя едва групата на англичанина Оскар Екенщайн през 1902 г. Той събира международен екип от опитни алпинисти. В него влизат австрийците Хайнрих Пфанл, д-р Виктор Весели, швейцарецът д-р Жюл Жако-Гийармо, англичаните Джордж Ноулз и Алистър Е. Краули. Въпреки модерното – според тогавашните норми – планиране,

експедицията няма шансове за успех

Предвидена е самостоятелна дейност – без услугите на носачи и гидове, без да се отчита фактът, че за изкачването на толкова висок връх е необходимо изграждане на няколко лагера. Експедицията тръгва от Сринагар в Кашмир на 28 април 1902 г. На 9 юни се появява транспортен базов лагер в Урдукас (на езика балти – “Разцепения камък”), който от този момент се превръща в главен етап за всички начинания в района на ледника Балторо. На 20 юни е изграден следващият лагер – на 5710 м, на равни разстояния от Броуд пик (8047 м) и К-2. Най-важната задача е намирането на най-подходящ маршрут за изкачване на върха. След предварително разузнаване участниците се отказват от югоизточния в полза на североизточния гребен. След пренасянето на лагера на 5928 м в следващите дни двучленни свръзки правят опити по ребро, което извежда до кота 6821 м, и по стръмен кулоар, стигащ до примка на гребена, малко по на изток от 6821 м. Лошото време, слабата аклиматизация и изтощението принуждават алпинистите да отстъпят. Д-р Весели и д-р Жако-Гийармо

стигат до 6550 м и това е всичко,

направено на К-2. Грипната епидемия и не най-добрите отношения между участниците натежават при вземането на решение за отказване. Но главната причина за неуспеха на първата експедиция е непознаването на техниката за преодоляване на големите трудности в Хималаите. В състава на Оскар Екенщайн са шестима отлични катерачи с голям опит от Алпите, който се оказва недостатъчен в схватката с втория връх в света.

– Кога падат първите жертви?

– Експедицията през 1939 г. се превръща в

една от най-трагичните епопеи в историята

на хималайския алпинизъм. Неин ръководител е Фриц Херман Виснер (1900-1988 г. ) – едно от най-големите имена в историята на световния алпинизъм. Първоначално участие в експедицията заявяват всички от начинанието през 1938 г. Но в крайна сметка не заминава нито един от тях. Съставът е доста по-слаб, а за влизане в него решителни са финансовите съображения. Виснер взема спорното решение за отказ от употреба на кислород и радиостанции. Още в самото начало Кренмър и Дюрънс стават жертва на височинната болест. Тя покосява и сирдаря Пасанг Кикули в лагер 6. Но най-голямата драма се случва по време на финалната атака. Тормозен от ирационални страхове, Пасанг Дава, който придружава Виснер, отказва да върви нагоре и настоява за връщане, когато двамата са само на 250 м от върха. В крайна сметка с живота се разделят Дъдли Уулф и трима шерпи – Пасанг Кикули, Пасанг Китар и Пинцо – които правят самоотвержен опит да му помогнат.

– Има ли статистика точно колко хора са загинали там?

– Аз поне не знам, но със сигурност около върха лежат костите на стотици алпинисти.