Чудеса.net
Фараон в продължение на 50 години [1479 – 1425]. Той прекарва 20 в сянката на леля си – първата жена фараон Хатшепсут. Едва когато тя умира, племенникът успява да вземе цялата власт в свои ръце и да създаде най-мощната египетска империя на всички времена.
Преди 3500 години в земите по поречието на Нил настъпва началото на най-блестящата от всички египетски династии – XVIII поред, управлявала страната в продължение на 250 години, която успява да надмогне напълно агресивната мощ на хиксосите и да изгради най-блестящото египетско царство на всички времена.
Както често се случва в историята, династията се появява в резултат на продължителни династични борби, където практиката за унаследяване на престола е почти канонизирана, но често зависи от изхода на борбите между светската и духовната власт.
След няколко успешни управления и най-вече това на Амосис I на престола се възкачва Тутмос I, който обаче почива внезапно твърде млад, оставяйки като наследник само невръстната си дъщеря Хатшепсут. Тя била призната за интелигентна и годна да оглави царството независимо от наложената египетска традиция жени да не биват допускани никога до властта. В мъжкия свят на фараони и жреци с милиардите им тайнства и тайни нямало място за женски очи. Нещата се усложнявали от факта, че Тутмос имал син от своя официална любовница, които били признати в египетския двор. За да си осигури престола, Хатшепсут била принудена да се омъжи за своя брат, който управлява известно време като Тутмос II, но също умира рано. Вдовицата му била бременна с момиченце – Неферура. Кошмарът по унаследяването продължил, тъй като управлявалият съвсем кратко Тутмос II имал син от официално призната любовница. Незаконороденият бил само на 8 години, когато баща му починал, но радетелите на мъжкото начало не се отказвали от традицията да възкачат на трона мъж и така престолът на Хатшепсут бил отново застрашен. Като официален наследник тя била убедена, че има какво да докаже на своите сънародници, а и в действителност самата се чувствала жертва на грандиозна историческа несправедливост.
Хитрините на една жадна за власт жена
Тутмос I обявил дъщеря си за единствена законна наследница. Тя направила всичко, което се изисквало, за да опознае до съвършенство тайнствата на занаята, предадени от верни съмишленици на баща й, а и се чувствала далеч по-умна от много от заобикалящите я мъже. В какво се състоял тогава проблемът? Имала могъщи и мъдри съветници, които с течение на времето превърнала в свои съмишленици и приятели. Скъпи подаръци от наследството си тя предназначила за жреците и тяхната институция. Най-ожесточеният й враг бил царският архитект Инени. Но като мъдра жена тя предпочела да приобщи опозицията, вместо да я ожесточава. Така стигнала до компромисния изход да обяви невръстния Тутмос III (наследника от официалната любовница) за фараон след брак с дъщеря й Неферура. Декларирала, че след неговото пълнолетие, съзряване и брак можела спокойно да се оттегли от престола.
В часа на истината обаче нещата не станали толкова просто. През 1479 Тутмос III бил коронясан за цар на Египет, а леля му Хатшепсут била обявена за регент, но това не я удовлетворило. Успяла да убеди продажните жреци да я провъзгласят за дъщеря на бога Ра, което предполагало, че ще царува до смъртта си. Целта на умната и амбициозна царица била много по-далечна – тя искала да гарантира трона на дъщеря си. Фактът, че била вече дъщеря на богове, предполагал, че и дъщеря й ще е такава и всичко подсказвало, че Хатшепсут била на път да наложи управление на женска династия – нещо нечувано и невиждано дотогава. На втората година след провъзгласяването на Тутмос III за фараон божественият произход на Хатшепсут й гарантирал ново царуване и това продължило 20 години. Но след определена възраст младият, силен и образован Тутмос, който на всичко отгоре се подготвял с най-добрите учители за изпълнение на най-висшите функции в държавата, почнал да се чувства измамен от леля си. Разбрал, че дори женейки се за Неферура, тя няма да му позволи да се възкачи на престола. Конфликтът между амбициозната мащеха и не по-малко амбициозния наследник набирал скорост и може би точно това калило и довършило формирането на бъдещия фараон като един от най-могъщите и непримирими царе на Египет. Любопитен за историците бил фактът, че през 20-годишната борба нито Хатшепсут, нито Тутмос направили опит да ликвидират своя съперник, което в Египет било традиционна практика. Поне няма сведения за такива случаи.
Фактите говорят, че респектът не се е простирал върху приближените им. Някъде около петнайсетата година от управлението на Хатшепсут двама от съветниците й (единият бил и неин любовник) внезапно починали при неизяснени обстоятелства, а малко по-късно това се случило и с дъщеря й. Историците са на мнение, че това бил отговорът на Тутмос на подмолните кроежи на царицата да наложи мечтаната от нея женска династия в Египет. При всички случаи това се оказало смазващ удар за фараона жена, която, както написал след хилядолетие великият испански писател Лопе де Вега „била живяла достатъчно, за да не бъде арогантна, когато не може да си го позволи“. И тя се оттеглила от политическия живот…
Египетският Наполеон
Настъпил часът на Тутмос III. Леля му починала скоро след оттеглянето си и той получил цялата власт в държавата. Младият мъж познавал добре и страната си, и лостовете на властта. Най-напред наложил свои приятели на всички централни административни постове, които също като него били умни и градивни хора. Когато му се удала възможност, направил това и във висшите духовни институции. Тутмос бил коронясан с божественото Менхепера, което се разчитало като Вечни са проявленията на Ра.
След като напълно укрепил гърба си, фараонът се отдал на предпочитаното занимание -войната. Само два месеца и половина след възкачването на трона събрал огромна войска и предприел първата си военна кампания, а в това бил най-добре обучен. За да го държи далеч от двореца, леля му го пращала да ръководи военните походи в Нубия и Палестина, така че той се изградил и като добър воин, и като отличен познавач на терена. Тутмос III бил изключително интелигентен, мъдър и предвидлив политик, енергичен и надарен с огромна работоспособност. Историците днес го определят като един от най-великите военачалници за всички времена. Не случайно след 34-те години царуване и 17-те големи похода (по един на всеки две години) границите на Египет достигнали до три континента – от четвъртия водопад на Нил до река Ефрат на север, до Кипър и островите в Егейско море.
Тутмос III сложил край на мита за неспособността на египетската армия да води морски битки. Това било по-скоро вътрешно решение и предпочитание, тъй като страната не разполагала с дървен материал за строежа на кораби. Могъщият фараон завоювал серия от победи в Средиземно море. С качествата си и с множеството си умения Тутмос III се превърнал в един от най-силните царе на Египет.
Никога до този момент в ръцете на един човек не била съсредоточавана толкова много власт. Историците са категорични, че управлението на Тутмос III донесло най-много могъщество и благоденствие на великата Нилска нация. Данъците и хилядите роби от завладените територии не се използвали за строежа на пирамиди, а за подобряване на условията на живот. За Египет се заговорило с огромно уважение в целия древен свят. Износът и вносът не били проблем след морските победи на фараона, като същевременно те били решаващи за добрия живот в тази не особено плодородна извън поречието на Нил земя. Хората живеели добре. а фараонът Тутмос останал в историята с това, че създал и въвел принципите на съществуването на империята.
Изпълнението на амбициозната цел не би била възможна без неговия гений и талант, но не може да се пренебрегне фактът, че той все пак положил в основите й живота на стотици хиляди египетски воини. Мнозина историци днес го наричат „египетския Наполеон“ – определение, валидно само от военна гледна точка, защото във всичко останало двете исторически фигури са напълно несъвместими. Тутмос никога не е имал своето Ватерлоо, тъй като за него се твърди, че никога не е претърпявал поражение. Възможно е и нещо да е поотминато от хроникьорите му, но резултатите от делата са категорични.
Другата страна на личността са безспорните й качества на велик строител и мислител, на владетел, който високо цени изкуството, като насърчавал създаването му във всички краища на империята си.
Бонапарт от Нил изживява своя звезден миг след победата при Мегидо, селище в земите на днешен Израел на трийсетина километра от Хайфа. Тази битка за него означавала най-голямата победа срещу най-свирепите му и заклети врагове от севера. Подробностите от битката са известни, тъй като тя е запечатана за поколенията на стените на храма на Амон в Карнак. Фараонът избрал най-трудния от пътищата до града. Войската му трябвало да премине буквално през иглено ухо, защото проходът не позволявал през теснините да върви повече от един човек. За 3 денонощия мощните сили на Тутмос прекосили в индийска нишка и зловеща тишина прохода и след като по чудо не били разкрити от неприятеля, се озовали при Мегидо. Историческият сблъсък бил епичен, поражението за врага – зашеметяващо. Описанието на битката го има дори и в Библията.
Тутмос III не оставя впечатляващи строителни чудеса след себе си, но харесвал обелиските и по негова воля били изградени няколко, които вятърът на историята разнася из цял свят.
В края на живота си фараонът, който ненавиждал леля си заради онова, от което се опитвала да го лиши, бил принуден да признае, че решенията й се оказали полезни за подготовката му и за осъществяването му като цар. Това му подсказало да постъпи по същия начин със сина си Аменофис II, който отрано бил въведен в дворцовите дела. Последната му мъдра постъпка била желанието да бъде погребан в Долината на царете, която впоследствие се превръща в най-изучавания от поколенията погребален комплекс в цял свят.
Разкритията на историка Лоре в Долината на царете
Били изминали 35 столетия, преди на 21 февруари 1898 френският историк и египтолог Виктор Лоре, ученик на великия Месперо, да проникне в неизвестен гроб в скалите на Долината на царете. Само за да се изкачи до него, му били необходими няколко часа мъчително пълзене по нагретия пясъчник. Когато, заслепен от срутващите се камъни и пясък, проникнал в пещерата, изненадите му се стоварили една след друга. За огромна почуда на изследователя, който очаквал да види на това не така забележително място гробницата на поредния египетски големец, той се озовал в сложен комплекс от коридори, езера-капани и стълбища, водещи все по-навътре в планината. Накрая стигнал до погребалните камери и в една от тях с размери 7 х 11 м видял по неговите собствени думи „чудовищен стенен папирус“. В средата лежал саркофагът на фараона, за когото разказвали стенописите, а Лоре не вярвал на очите си. Това се оказал без никакво съмнение гробът на Тутмос III.
През изтеклите векове той бил многократно ограбван, но все пак Лоре успял да напълни каси с антики от изключителна стойност за египтологията. Част от стенописите представлявали първият известен и безспорно най-красив образец на Амдуат, своего рода наръчник за преминаване на смъртните в отвъдното. Копия от гробницата могат да се видят днес в почти автентичен вид в много световни музеи и едва ли Тутмос III е предполагал, че светът му ще премине през толкова морета и океани. Великият фараон не е и помислял дори, че изработените по негова заповед обелиски ще бъдат разпръснати по цялата планета, така че всяка сутрин, започвайки своя небесен път, слънчевият бог Ра ще излива своите ласки върху четири от тях, оценени и тачени в четири от най-големите и модерни мегаполиса. Пръв е обелискът в Истанбул, после идват тези в Рим и Лондон и накрая – този в Сентрал парк, Ню Йорк.
