Чудеса.net
Silence (“Мълчание”) безспорно е един от най-дълбоките и смислени филми, които Мартин Скорсезе е създавал в последно време. Религия, йезуити в Япония и пр. красоти!
Същевременно е и един от най-изненадващите му проекти. За режисьор, който в последните години залага на визуално-пищното кино с почти водевилно увлечение към насилието, завоят към дълбоко философските теми, историческите изследвания и психологическата драма с екзистенциални вълнения изглежда непривично и стряскащо.
Със Silence Скорсезе си припомни темите, които го вълнуваха преди някакви си 30 години с „Последното изкушение…“, макар че тук той подхожда към тематиката някак по-зряло, по-истински, събличайки я от фриволните моди на 80-те години и етно-уейв експериментите на Питър Гейбриъл от споменатия стар филм. Времената са други, културата е друга, наивността загива и на нейно място излизат жестоки, болезнено актуални въпроси за генезиса на вярата, устойчивостта на човешката психика и доблест и смисълът на всичко.
Има нещо много модерно в погледа на Скорсезе (и протагониста му) върху вярата и мисията, макар исторически и като дизайн на продукцията филмът да е издържан блестящо до последния детайл. Старият майстор сякаш е искал да се поставим на мястото на дрипавите, изтерзани йезуити, преглъщащи поредното кърваво препятствие и да се запитаме колко струва нашата вяра тук и сега, в тези условия и на тази цена. И склонни ли сме да я платим, за да я запазим, или да я запазим за да платим.
Мартин Скорсезе за пореден път се доказва като един от най-вещите от старите майстори… И един от малкото, запазил все още разсъдъка и способността да е актуален и жив в търсенията си. Макар че търсенията му в Silence не са за всеки. Това не е комерсиален филм и не е заглавие, което ще обере награди или ще постави рекорди в боксофиса.
Неслучайно е номиниран от Академията само и единствено за операторско майсторство на могъщия Родриго Прието. Според слуховете, Скорсезе направи „Нос Страх“, за да компенсира и да се отплати на Universal за риска с “Последното изкушение на Христос”. Също така, 30 години по-късно, създаде „Вълкът от Уол Стрийт“ за Paramount, за да си измоли от тях „Silence“. За компенсация. Нека се благодарим, че го направи.
Стилът на филма е многопластов, философската му обосновка е стабилна и многолика. Сега, повече от всякога въпросът за вярата и нейните фундаменти е поставен на карта в размирните години, в които живеем. Светът наоколо сякаш отрича всичко свято, но всеки, който пази в себе си частица мечтание и отдаденост понякога се запитва на какво, на кого да ги посвети.
И дали посвещението да е по вярност, по страх или по чувство… Дилема, която измъчва и главния герой и както винаги истината е по средата… Погледът в миналото винаги е добър отговор на тези търсения, особено ако е поднесен с вещината, с която Скорсезе извайва продукциите си.
След ефектното начало на филма (което би отвърнало зрителите с по-слаба психика) се запознаваме с двама млади и амбициозни йезуити свещеници Себастиано Родригез (Андрю Гарфийлд) и Франциско Гарупе (Адам Драйвър) , които се отправят на опасна мисия в Япония за издирване на своя духовен учител, отец Перейра (Лиъм Нийсън), който според слухове се е отрекъл от вярата си и поел живот на „пропаднал монах“ някъде в сърцето на будистката земя. Двамата йезуити дават обет да го намерят и върнат към вярата…
Алюзиите със „Сърцето на Мрака“ на Джоузеф Конрад изплуват веднага и са нарочно търсени. Подобно Франсис Форд Копола със своя „Апокалипсис Сега“, Мартин Скорсезе също използва препратки към тази безсмъртна книга, за да установи по-стабилни основи на интригата и усещането на зрителя за предстоящо „Пътуване към себе си“ на главните герои. Все пак, Джоузеф Конрад го е създал тъй майсторски на вехтия пергамент, че не е изненада как съвременните творци се завръщат към неговите внушения.
Подборът на главни актьори е безупречен (очаквах го, след като Киеран Хайндс открива филма). Адам Драйвър в поддържащата роля на отец Гарупе е безкомпромисен. Този самобитен актьор, който (по неговите думи) попада в киното случайно, в последните години просто няма слаба роля. Изпосталял и изтерзан за превъплъщението си (истински метод-актьор), той играе стабилно и жестоко, макар и екранното му време да е ограничено.
Андрю Гарфийлд в главния образ преживява пътуване и израстване през целия филм – психологическо и физическо, детайли от което не бих могъл да разкрия без да издам спойлери, но младият актьор дава сериозна заявка за богат и осмислен подход към изкуството – уменията му са несъмнени и чистичкият му, „бейбифейс“ изглед в началото, както и фактът, че довчера беше „Спайдърмен по заместване“, помагат да възприемем героя му лъжливо като повърхностен и плитък персонаж и псевдо-протагонист в началото.
Защото във втората половина на филма той се разгръща, и то как.
Филмът е разделен на две части, силно различни по динамика и смисъл. Първата половина е съзерцателна, почти документална и на моменти протяжна. Много от по-нетърпеливите зрители ще се изгубят в нея. Този подход не е чужд на Скорсезе, нито на големите режисьори на епоси от неговото поколение. Натрупването на случки и наблюдения в откриващата част помагат на зрителя да опознае героите, да се „приближи“ към тях и неусетно да ги придружи в срам и грях в пътуването „към себе си“ (по Марк Аврелий). Докато дойде ударът…
През втората част, щом (СПОЙЛЕР) героят на Андрю Гарфийлд е заловен от японските власти, започва истинската психологическа игра между власт и идея, в която местните Силни на Деня се опитват да убедят йезуита, че неговата вяра няма почва в Япония, а той – че те яростно отричат със сила и жестокост валидната истина, в която вярват мнозина. Темите са ярки и силни, мъченията – яростно реални. Българските зрители биха се присетили за „Време Разделно“, и то с право…
За да оцениш и разбереш истински този филм, трябва да обичаш и осъзнаваш Япония, както и да познаваш нейната история и обичаи и безкомпромисния й подход към новото и натрапчивото. За нуждите на повествованието и посланието, Скорсезе променя историческата истина, но едва ли е единствения режисьор, задълбал в подобна тематика, който може да бъде обвинен в това.
Гордостта на Скорсезе – „Последното Изкушение…“ – завръщането към човешкото измерение в личната драма и мотивацията на Исус – тема, чиято постановка от Казандзакис вълнува Скорсезе отдавна, е преплетено с тематични алюзии из творбите на Куросава, Озу, Бекет и Достоевски (Великият Иквизитор).
Кулминацията на филма са пререканията между Лиъм Нийсън и Андю Гарфийлд,
подплатени със силното присъствие на вездесъщия Таданобу Асано – един от най-ярките японски актьори на нашето време. Тук мощната енергия на Лиъм Нийсън е измамно смирена, като тлеещ огън в окото на окован звяр и това е търсен ефект, послание, брилянтно припознато от експлозивната реакция на Гарфийлд.
(СПОЙЛЕР) Единствения слаб момент на филма идва със завършека му, но може би това е нарочно изградено. След като емоцията кулминира, изгори и загине, не остава много страст, която да положи достоен финал. Краят, след като душата е изгоряла, е блед и недостоен, макар запазил частичка вяра за отвъд.
Ревюто е на потребител vigil123 от Замунда. Солидаризираме се с него!
