Алхимията – формулата на мечтите

От хилядолетия човешките мечти се лутат, търсейки магическата пръчка, която да ги направи реални. Още от древни времена те намират израз в скалните рисунки, създадени от първобитния човек, превъплъщават се във формата и свещеното предназначение на простите битови предмети, в украсата и изработването на дрехи и сечива.

На по-късен етап от човешката история те намират израз в изобразителното изкуство, архитектурата, поезията, драмата и много други аспекти от човешкия живот, докато най-накрая се смесват и с науката. Древната наука, която е предшественик на съвременната химия и е допринесла в огромна степен за нейната основа.

Би могло да се каже, че алхимията е първото модерно съчетание между наука и изкуство. Съчетание, в което човешкото въображение търси своето реализиране чрез научни формули.

Историята на западната алхимия започва през VII век в Испания – граница между западния и арабския свят. Католиците превземат Иберийския полуостров и си присвояват съкровищата на арабските библиотеки, богати на писания в областта на медицината, математиката, астрономията и алхимията. Европейците откриват написаното от Джабир ибн Хаян и Мухамад ибн Закарийя ал-Рази (на латински – Жебер и Разис), арабски алхимици, наследници на познания от древността. Освен преведените арабски текстове в Европа през VIII век се разпространяват и оригинални ръкописи. Повечето са книги, съдържащи елементарни химически рецепти, без езотерични свойства. Трудно е да се установят авторите им, както и времето от което са, тъй като много често алхимиците използват чужди имена. През XIV и XV век алхимията вече е на върха на славата си.

Както и при всяка друга наука, сблъскала се с различна цивилизация, алхимията също претърпява явлението акултурация. При него, когато има сблъсък между две култури, всяка от тях възприема и отдава немалка част от себе си на другата. Така постепенно алхимията се формира като западна наука с древни арабски мотиви. По този начин копнежите и идилиите на средновековния западен свят се преплитат с екзотичната мистика и математиката.

Прочитът на алхимичен текст е изключително труден за непосветените. Алхимичният език си служи с абстрактни понятия. Звучи абсурдно и направо неразбираемо. Той е изпълнен с кодове, символи и препратки, вмъкнати с цел пълното объркване на незапознатите.

Би могло да се каже, че шифрованег то на тайнствения език е символ на пътя към познанието и мъдростта. Алхимикът счита, че най-важно е самото проникване в същността на текста, тъй като чрез него се променя начинът на мислене на читателя. Само така той ще успее да улови смисъла на описаното. Това е обяснението, което прави съвременният френски писател Мишел Бютор: „Алхимичният език е изключително гъвкав инструмент, позволяващ подробното описване на различни операции, като ги отнася към основните концепции на реалния живот.”

В този смисъл началните стъпки са вникване в смисъла, а не в самия процес. Новопосветеният трябва да разгадае законите, властващи в света на алхимията. Дори някои символи и думи да са общи за всички алхимици, повечето от тях приемат свой собствен код. Невъзможно е да се открие универсален ключ, който да ни служи при разгадаването на всички писания. Само бавното и търпеливо проникване би ни довело до самото познание.

Именно в този път се съдържа стремежът на непреклонния човешки дух към познание. То се постига с хилядолетно търпение и жаждата за преминаване на всички препятствия.

Съкровените цели, които си поставя алхимията, са всъщност върховете на човешките мечти още от дълбока древност. Това са копнежът за безсмъртие и вечна младост, божествена мъдрост и прозрение за законите на Вселената. Те са познати на човека и най-добре формулирани още от древна Гърция.

Безсмъртието на душата, според Сократ, легендата за пещерата на сенките, според Платон, универсалните на Аристотел.

Великите мислители са описали тези състояния като идеи, представи и чувства. Уникалното при алхимията е, че тя се опитва да ги осъществи чрез химически формули. Всичко е борба за една-единствена съвършена субстанция, наречена философски камък. Той е описван по различни начини. Някои казват, че е приказно красив кристал, който излъчва синя или червена светлина на тъмно. Други го представят като ситен прах с жълто сияние. От самото му име можем да съдим, че става въпрос не точно за камък, в прекия смисъл на думата, а за елемент на елементите или магическа пръчка за сбъдване на желания.

Според тайнствената наука основните свойства на тъй наречения философски камък са: той може да превръща неблагородните метали в чисто злато за съвсем кратко време. Лекува всички болести. Дарява алхимика с безсмъртие и вечна младост.

Възможно ли е да има известна доза истина в това? Задавайки си този въпрос, трябва да се върнем към историята на най-известния западен алхимик на своето време.

Никола Фламел е роден около 1330 година в Пантоаз. Родителите му са обикновени хора. От бенедиктинците той успява да се научи да чете и пише на френски и донякъде на латински. Започва да чиракува при писателя Гобер и откупва правото да практикува като съдебен заседател-книжар-писател. Магазинчето му е близо до църквата Сен Жак ла Бушри, от която днес е останала само кулата Сен Жак.

Фламел води сметките на дребните търговци, учи буржоата да се подписват, прави копия и оцветява ръкописи. Според разказите му през една нощ в съня му се явява ангел и му показва необикновена творба. Но Фламел се събужда, преди да е успял да прочете съдържанието й. Силно заинтригуван, той запомня съня си. През 1357 година в магазинчето му влиза мъж и му предлага подвързано в кожа томче. Фламел веднага го разпознава. Точно тази книга е видял в ръцете на ангела. Без колебание той купува книгата за два флорина.

На първата страница от произведението, подписано от автора му Абраам льо Жуиф, се чете проклятие, отправено към всеки дръзнал да продължи четенето, освен ако не е свещеник или писател. Тъй като спада към втората категория, Фламел решава, че проклятието не би го засегнало и продължава да чете. По всичко личи, че книгата е принадлежала на евреин, на който се е наложило бързо да изчезне, за да се спаси от кладата. Тя съдържала двадесет и един листа с алхимични писания, които Фламел тогава не разгадал.

В продължение на почти двадесет години Никола Фламел се опитва с помощта на жена си Пернел да намери смисъла на мистериозните изписани листове. Той не напуска магазинчето си, но всяка вечер прекарва часове наред, наведен над езотеричния ръкопис. Въпреки усилията му, работата няма никакъв напредък и той постепенно започва да се отчайва. Алхимиците, до които се допитва, не стигат по-далече от него в разбулването на загадката.

Фламел решава да прибегне до помощта на някой еврейски учен, но подложени на преследване от инквизицията, евреите напускат Франция.

През 1378 година, по време на поклонение в Сен Жак дьо Компостел, Фламел среща метр Канш, стар лекар евреин, покръстен християнин. Фламел му разказал за тайнствената книга и му показал копия от някои отделни пасажи, които носел със себе си. Евреинът е обхванат от жив ентусиазъм. Той е убеден, че произведението е свързано с Кабалата – древна еврейска езотерична традиция, основаваща се на тайнствено тълкуване на Стария Завет. Докторът решава да придружи Фламел до Париж, за да се запознае с оригиналния ръкопис.

По пътя той разкрива на французина разковничетата, необходими за разтълкуването, и двамата започват усилена работа върху откъсите, които писателят носи у себе си.

Но тъй като още преди срещата си с Фламел, метр Канш вече е болен, той стига само до Орлеан. Не успява да види нито Париж, нито оригиналния ръкопис на Абраам льо Жуиф.

Въпреки всичко Фламел се възползва от помощта на евреина и продължава работата върху ръкописа. В продължение на две години той разучава текстовете и прави някои опити.

Според собствените му бележки на 17 януари 1382 година той получава първите резултати: „За пръв път опитах с меркурий, на който е посветена половината ми книга. Получи се чисто сребро.”

Според твърдението му, Фламел е открил белия еликсир, разковничето за превръщането на живака в сребро. Чувства, че е много близо до великото творение.

През април, три месеца по-късно, Фламел успява и с червения еликсир -философския камък: „Направих опит с червен камък, върху подобно количество живак, все още само в присъствието на жена ми Пернел, в същата къща, на двадесет и пети април, същата година, около пет часа следобед. Успях да получа същото количество злато, много по-чисто от обикновеното, по-меко и по-гъвкаво.”

На 52-годишна възраст обикновеният „обществен писател” твърди, че е получил власт, по-голяма от тази на краля – той може да произвежда злато.

Исторически факт е, че след 1382 година Никола Фламел става много богат. С името му са свързани множество благотворителни дейности, създава 14 болници и финансира построяването на три църкви.

Къде точно е тънката граница, след която истината се превръща в измислица? Възможно ли е да допуснем, че в историята със златото има някаква доза истина от научна гледна точка? За да си отговорим на този въпрос, е добре подробно да разгледаме една конкретна рецепта за злато, описана в книгата „Източна магия” на Идрис Шах. Авторът я научил от шотландка, омъжена за афганистанец. Шотландката имала възможност да присъства и да участва в работата на един афганистански алхимик и била убедена, че той наистина може да прави злато.

Процедурата траела няколко дена. През първия алхимикът Акил Хан завел жената и един свой приятел много навътре в джунглата, за да наберат високо глухарче, от което събрали гъст бял сок,, като чукали и мачкали стеблата. По време на дългия ритуал Акил Хан не проронил и дума и общувал само с жестове. Минали много часове, докато накрая им дал знак, че са събрали достатъчно сок и могат да си тръгват.

Призори на втория ден отново тръгнали на тричасово пътешествие из джунглата – този път, за да вземат от един поток гъста жълтеникава глина. От нея, след като се върнали в пещерата му, Акил Хан направил два дълбоки съда. На третия ден отишли да събират особени видове дърво, а на четвъртия -камъни с определен цвят, форма и размер.

На петия наклали огън от късчета хартия, с нарисувани по тях квадрати, върху които сложили специално дърво и дървени въглища, а отгоре – мускатово орехче, смесено с кимион, тамян и изсушена и стрита на прах кръв от бяла коза.

Трябвало да дочакат първата нощ на новолунието, за да запалят огъня, и през това време Акил Хан направил хороскопи на двамата си помощници, за да се увери, че няма лоши планетарни влияния, които да развалят работата.

Огънят трябвало да гори четири дни и четири нощи, преди да бъде използван. Алхимикът сложил камък и малко късче сребро в един от съдовете, който бил направил, и ги залял със сока от глухарчето. След това наместил втория съд, върху първия и ги вързал с дълги памучни върви, просмукани с глина. На всеки етап гледал звездите, както човек гледа часовник. Съдът останал в средата на огъня седем дни и седем нощи. Когато го извадили, охладили и разделили двете половини, вътре имало кюлче жълт метал. По-късно един бижутер потвърдил, че е злато, и предложил да го купи.

Накрая Акил казал на шотландката: „Необходими ми бяха трийсет години, за да науча това. Трийсет години на вода и ядки, на ягоди и глад, на размисъл и опити. Трябваше да се науча да чета небесата, да опитомявам животни и да разчитам знаци.”

Начинът, по който афганистанецът описва своето изкуство, наподобява разказите на европейските алхимици. И той набляга върху пречистването, размишлението и дългите години всеотдаен труд.

От пръв поглед алхимичните рецепти изглеждат напълно нелепо, от гледна точка на съвременната наука, която обявява алхимиците за шарлатани.

През 1963 години холандският учен К. Ван Ниевенбург се заема да повтори всички многочислени алхимически операции за изготвянето на философски камък по старинните рецепти. В крайна сметка той получава красиви червени кристали от нехигроскопично вещество, което се оказва чист сребърен хлораурат. Златното съдържание в него е високо – 44%, което се обяснява с наличието на златни и сребърни примеси в изходните материали. Разбира се, с помощта на този философски камък не би могло да се „направи” повече злато, отколкото самият той съдържа, а само тъй нареченото повърхностно позлатяване на някои вещества.

Част от манипулацията е разкрита. Всъщност е ставало въпрос за вещество, чрез което е било възможно да се извършва гладко позлатяване. Имайки предвид епохата, вярата в чудеса и легендите, които са се носели около алхимията, позлатените предмети без никакво съмнение са се приемали за чисто злато.

Но възможно ли е изобщо превръщането на металите в злато, дори от съвременната наука?

Днес от атомната физика знаем, че устойчиво злато 197 (единственият устойчив изотоп на златото) може да се получи чрез радиоактивно разпадане на определени изотопи на съседните елементи живак и платина.

Друг вариант е непосредственото ядрено превръщане на природните изотопи на живака и платината. Например, ако природният живак се облъчи в реактор с поток от неутрони, ще се получи минимално количество устойчиво злато и най-вече радиоактивно злато. То има много къс период на живот и след трийсет дни отново се превръща в изходното вещество – живак, с отделяне на бета-лъчи.

Има и друг недостатък на метода, очевидно недостижим за алхимиците от XV век. Всеки атом злато, получен по изкуствен път, поради суперскъпата технология, би струвал милиони пъти повече, отколкото е пазарната цена на златото.

Дали все пак всички загадки са разнищени? Има мистерии, които остават.

Едно тълкуване на легендарния текст с неустановен произход, известен под името „Изумруденият скрижал”, продължава да е предмет на дискусии сред специалистите. Според легендата тринадесетте заповеди в скрижала са написани от древноегипетския бог Тот. В тях той влага висшите познания за строежа на материята и Вселената. Ето един интересен откъс от тях:

„…Отдели земята от огъня, тънкото от грубото, внимателно, с голямо изкуство. Това вещество се вдига от земята към небето и веднага отново се спуска към земята. То събира сили от горните и долни неща. И ти ще получиш световна слава, и всякакъв мрак ще се отдалечи от теб…”

Най-вероятно в текста се разказва за принципите, с помощта на които може да се овладее енергията, заключена в материята. В началото се посочва необходимостта да се отдели енергията („огънят”) от материята („земята”). Носителят на тази енергия е свързан с финия строеж на веществото, с елементарните частици („тънкото от грубото”). Процесът е много опасен („внимателно”) и изисква големи познания и специална апаратура („с голямо изкуство”). Отделилата се енергия е поток от частици („вдига се от земята”) и е във връзка със също такава енергия, идваща от космическото пространство – космическите лъчи („веднага отново се спуска към земята”).

В последното изречение направо се казва, че този, който овладее ядрената енергия, ще е най-големият благодетел или разрушителят на човечеството.

Възможно ли е процес, описан толкова ясно, да е само съвпадение и, ако не, тогава откъде и как древните учени са опознали атомния строеж на веществата?

Остава загадка засега.

Първоначално публикувано на:06.09.2008 @ 0:42