Мнозина от нас навярно ще си спомнят, че почти едновременно с първите успешно осъществени трансплантации на сърце започнаха усилено да се коментират и възможностите за операции по присаждане на глава. Имайки предвид успехите на трансплантационната медицина за извършване на подобно присаждане, по страниците на световния печат пламнаха темпераментни дискусии за моралната страна на тази операция: имат ли право лекарите да извършват такъв експеримент с хора, как ще живее сглобеният от две личности индивид и кой ще бъде всъщност три — притежателят на главата или на тялото?
Дискусиите около етичния характер на въпросната операция бяха подклаждани от съобщенията в научния печат за успешно извършени присаждания на глава при опитни животни и за значението на тези опити при изучаване функциите на централната нервна система.
Още през лятото на 1976 г. на състоялия се в Италия Световен конгрес на хирурзите била обсъждана възможността за трансплантация на глава при човека. Някои от присъстващите се изказали, че за около година може да се разработи усъвършенствана хирургична техника за подобна операция. Но повечето от присъстващите лекари не били привърженици на тази идея, като заявили, че това е по скоро етичен, отколкото медицински проблем.
В интервю пред авторитетното списание Сайънс Дайджест световноизвестният неврохирург д-р Робърт Уайт от САЩ също се изказа срещу осъществяване на трансплантации на глава при хора. Това стана през 1977 г.
Две години по-късно излизащият в Кейптаун всекидневник Кейп Таймс публикува съобщение, което избухна като бомба сред научните среди. То бе озаглавено Доктор Кристиан Барнард отказва да се присъедини към екипа, подготвящ трансплантации на човешка глава. Оказало се, че специалистът по сърдечни трансплантации д-р К. Барнард е отхвърлил направеното му предложение да участвува срещу фантастичния тогава хонорар от 250 хиляди долара като консултант в работата на един американски екип от неврохирурзи, който планирал опит за трансплантация на човешка глава.
Но най-интересното в случая е това, че ръководител на лекарския екип, който се готвел да осъществи операцията, бил не друг, а самият д-р Р. Уайт! Съгласно публикациите на този екип, съставен от хирурзи на Централната градска болница в Кливленд (САЩ), в резултат на извършени стотици присаждания на глави и мозъци на мишки, кучета и маймуни твърдо се доказвало, че присадените глави изпълняват нормално всичките си функции. Екипът на д-р Уайт преценявал, че е готов да извърши присаждане на човешка глава, взета от човек с неизлечимо болно тяло (рак или друга тежка болест), докато дарителят на тялото трябвало да има неизлечими травми на главата. Отговорът на професор Барнард е много интересен.
Предложението ми бе направено — казва той в интервюто пред вестник Кейп Таймс — чрез американския вестник Нешънъл Инкуайър, без дори да бъде обмислено. Тази идея е аморална, липсва й етика и е със съмнителна законност. Аз съм правил подобен род експерименти още преди 15 години. Само че целта на медицината е не да продължи живота, а да го подобри. Засега с тази операция не може да се постигне подобрение. Не е възможно да се осъществи свързването на гръбначния мозък. Без решаването на този проблем тялото на новия индивид ще съществува, но той няма да може да се движи.
Когато става дума за съобщителните възможности на главата, трябва да се имат предвид не само гласните струни, но и свързването на рецепторния апарат. Ако не се свърже гръбначният мозък, това е невъзможно. Действително, съществува възможност да се остави част от мозъка на дарителя на тялото, за да управлява рецепторната система. Но според закона смъртта настъпва, когато умре мозъкът, така че дарителят реално е жив. Хирурзите ще извършат убийство, за да разполагат с тялото.
Изглежда възраженията на една толкова авторитетна личност, каквато е за медиците професор Барнард, са изиграли своята решаваща роля. Трансплантация на човешка глава не в извършена и до ден днешен, тъй че съвременният вариант на главата на професор Доуел (романът на Ал. Беляев е написан през 1926 в. !) остава неосъществен. Нека видим сега какви постижения имат неврохирурзите при присаждането на мозъчна тъкан.
Може би малцина знаят, че първите операции по присаждане на мозък са извършени още в началото на нашия век от видния немски ембриолог Хирсберг. Неговата цел била да проследи как се изменят инстинктите и поведението на животно с присаден чужд мозък. Опитите били извършени с жабешки ембриони, защото по това време вече било известно за съществуването на тъканна несъвместимост и отхвърлянето на присадени тъкани и органи от възрастния организъм. След множество неуспехи Хирсберг най-накрая успял да отгледа две жаби, които външно по нищо не се отличавали от събратята си, но държанието им било досущ като на донорите (т. е. дарителите) — те не скачали, а пълзели, и денем се заравяли в пясъка. Чрез тези опити за пръв път било доказано, че инстинктивното поведение на земноводните е генетично програмирано.
По-късни опити показаха, че моторната програма на мозъка е толкова дълбоко наследствено обусловена, и то още в стадия на ранната ембриогенеза (зародишното развитие), че ако дори късче от мозък на ембрион се трансплантира върху чужд организъм, то притежателят на присадената мозъчна тъкан ще се държи по съвършено нов начин, т. е. ще има поведението на донора. Както може да се предположи, успешните опити с присаждане на мозъчна тъкан при земноводни изостри апетита на учените и те започнаха да правят трансплантации и на значително по-високо организирани животни, каквито са бозайниците.
Първите успешни опити са извършени върху плъхове, като технически опитът в доста прост: с пипетка се взема съвсем малка част от една или друга част от ембрионалния мозък и се присажда в мозъка на възрастен плъх. Опитите доказали, че присадената ембрионална мозъчна тъкан се развива нормално, достига възрастен стадий и бързо установява връзка с възрастния мозък на животното-реципиент (приемник).
Нещо повече — клетките на трансплантанта добиват формата на клетките, сред които са попаднали. С помощта на биохимични методи бе доказано, че присадените клетки не само са заприличали по външен вид на околната тъкан, но и са започнали да изпълняват нейната функция. Навярно вече мнозина си задават въпроса защо при описаните опити като трансплантант се използува ембрионална мозъчна тъкан (или по-скоро онова, което ще стане мозък)? Нещо повече, трябва да се спази и точният срок на бременността.
Цялата тайна е в това, че ембрионалните мозъчни клетки са още недостатъчно диференцирани, т. е. не специализирани, благодарение на което по-лесно се приспособяват към други условия. Освен това присадената ембрионална тъкан в значително по-малка степен предизвиква имунната реакция на организма, приел в себе си чуждата тъкан.
Резултатите от тези изследвания бяха извънредно важни в две насоки — първо, те разкриха възможност за присаждане на мозъчна тъкан и в човешкия мозък, и второ — разклатена бе в значителна степен старата догма, според която увредени дялове на централната нервна система но могат да се възстановяват (регенерират). По неоспорим начин бе доказано, че присадени в мозъка на възрастни плъхове ембрионални неврони не само оцеляват, но растат и функционират съвсем нормално.
Понастоящем с трансплантация на мозъчна тъкан се занимават стотици лаборатории по света и публикациите им достигат 500 за година. Най-съществените резултати в тази област бяха получени през последните 2—3 години. Докато в миналото успешно се възстановяваха при плъховете функции, които засягаха предимно двигателната им дейност, то днес те се разпростират върху поведението им и по-специално върху възможностите им да заучават и помнят.
Насърчителни резултати има и в усилията с подобни трансплантации да се въздейства за изправяне на генетични дефекти и да се отстраняват последиците от остаряването. Според Улф Стеневи от Университета в град Лунд (Швеция), присажданията в мозъка ще се окажат вероятно полезни и за неврохирургичната практика. Очаква се те да хвърлят светлина и върху редица мозъчни механизми и да се създадат специфични лекарства.
Съобщения, появили се в последно време от Великобритания и САЩ говорят, че трансплантирането на мозъчна тъкан е перспективно и за коригиране на наследствени дефекти, по-специално хормоналната дейност на организма. Неврохирурзи от Университета в гр. Рочестър (САЩ) успешно излекували вродена форма на незахарен диабет у плъхове, които генетично не произвеждали хормона вазопресин, като им присадили неврони, с чиято помощ възстановили секретирането на хормона.
През 1983 г. от Каролинския институт в Стокхолм (Швеция) бе съобщено, че екип от хирурзи извършили за втори път присаждане в мозъка на една 45-годишна жена, страдаща от Паркинсонова болест. Присадени били клетки, взети от надбъбречната жлеза на болната. Както е известно, болестта на Паркинсон се изразява в нарушение координацията на движенията у човека, което води до треперене на крайниците, устните и езика. Причината за възникването на тази болест е постепенната деградация на мозъчните клетки, произвеждащи допамин. Специалистите са убедени, че ако в мозъка на болен от Паркинсонова болест се присадят клетки от мозъка на човешки ембрион, отгледан в епруветка, успехът ще бъде значително по-голям. Разбира се, лабораторната техника за отглеждане на човешки ембрион в изкуствени условия е добре позната и не представлява никакъв проблем.
Но едва ли от етични съображения ще може да си пробие път идеята да бъдат отглеждани човешки ембриони в епруветка само за да бъдат използувани като донори за трансплантационни цели. Общо взето, мнозинството от неврохирурзите са оптимистично настроени по отношение бъдещите възможности за присаждане на мозъчна тъкан при хора. Техният оптимизъм се подхранва от факта, че при експерименталните присаждания на мозъчна тъкан имунната система на реципиента не проявява почти никаква реакция към отхвърляне на чуждата тъкан.
Нещо повече — такава реакция не се наблюдава дори и тогава, когато е извършено междувидово прехвърляне на мозъчна тъкан! Този факт вероятно ще прозвучи съвсем невероятно за неспециалистите, но той се обяснява със съществуващата кръвно-мозъчна бариера. Просто клетките, изграждащи кръвоносните съдове на мозъка, са извънредно прецизни, или по-точно казано, са направо безкомпромисни в дейността си, контролираща пропускането на вещества от кръвта към мозъка. Те сполучливо задържат преминаването не само на някои липиди, лекарства и белтъци, но дори и имунните тела.
А кръвта е единственият транспортен път, по който защитните сили на имунната система могат да достигнат до присадения орган (или тъкан) и да предизвикат имунна реакция на отхвърляне. Благодарение на тази бариера присадената в мозъка тъкан е гарантирана срещу атаките на имунните стражи на организма. Твърде интересни и с голямо значение опити бяха извършени още през 1984 г. в Лаборатория по системогенеза и генетика на мозъка в Института по обща генетика към АН на Русия под ръководството на доктора на биологическите науки Фетима Ата-Мурадова. Извършени са серия трансплантации от един вид бозайници на друг. По този повод д-р Мурадова казва: „Тези опити могат да потвърдят правилността на моето предположение, че съществува мозъчноспецифична ДНК, най-лабилната, склонна към еволюция изменчива фракция на ДНК, която е ускорила развитието на Мозъчните структури, на тяхната изпреварваща еволюция и е довела до появата на човешкия мозък.
Ако това е така, същото би се наблюдавало у различните видове гръбначни, особено в рамките на общите гени, защото техният мозък има еднакви свойства на отразяване, обучение и памет. Присаждането на макар и малки количества ембрионален мозък, да речем, мозък на заек в мозък на плъх, от куче на заек или от мишка на плъх е сериозно доказателство за наличието на общи мозъчноспецифични гени у тези животни и липсата на имунна несъвместимост между тях, а значи и за съществуването на мозъчноспецифична ДНК.
Първите опити за присаждане на зрителна кора от мозък на плъх в зрителната кора на заек дали съвсем неочаквани резултати: около месец след операцията присаденият участък от тъкан не само функционирал нормално, но и проявявал повишена електрическа активност, който лесно се регистрирала на енцефалограма. Това показва, че присадената тъкан е образувала нормални връзки с клетките от зрителната кора на заешкия мозък. Присадените клетки били от зрителната кора на плъх. Какво бихме могли да кажем в заключение?
Няма съмнение, че неврохирурзите и специалистите по изучаването на мозъка определено имат вече големи успехи в областта на присаждане на мозъчна тъкан. Същевременно не бива да се забравя, че те все още не са разкрили неизвестните около функционирането на мозък. Едно обаче е съвсем сигурно — че мозъчните неврони притежават гъвкавост и че присажданията се прихващат по-добре в увреден отколкото в здрав мозък. Експерименталните присаждания на мозъчна тъкан доказаха, че невроните (нервните клетки) реагират на средата и ако дадена, произвеждаща определен медиатор клетка бъде поставена в друг среда, то тя може да произвежда и друг медиатор. Но това всъщност са революционни открития.
Няма съмнение, че желанието за извършване ни опити с присаждане на глава, което би имало повече сензационен характер, отстъпило пред разума. Засега неврохирурзите се задоволяват по-малки и по-предпазливи крачки към разгадаване функционалното значение на връзките между нервните клетки в главния мозък Затова пък бъдещите им резултати ще бъдат по-сигурни и могат да се използуват както травматичната неврохирургия така и при хирургията на тумор.
