Иманярят е длъжен да бъде физически силен, а умствено слаб – записа Първа точка в Устава на ъгленските иманяри преди време Ванчо Жулето от Ъглен, Ловешко, който сигурно вече е намерил своето имане в отвъдното. А неговият колега Антон Перпера от Монтана сподели край Бели мел: „Татко ми е казал и живите да не пипам, а гладът ме докара на мъртвите да посягам…”
Когато помолих Пижо Смока от Угърчин да си поговорим за иманярството, той дълго се колеба. В крайна сметка го склоних да пием по бира. Първоначално касетофонът ми го стряска, но след всяка изпита бира разказът му тече все по-плавно. Почти като приказка.
– Пижо ти си в иманярския бранш вече повече от 30 години, разкажи ми нещо интересно?
– Иманярството е краста, която не се лекува. Това е философия и начин на живот. И разбира се, пари. Преди години ситуацията беше различна. Истинските майстори се знаехме поименно, събирахме се, обменяхме информация. Моят приятел Антон Перпера донесе веднъж една карта. Стара, но не беше рисувана върху пергамент, а върху дебела жълта хартия и от заврънкулките на арабския калиграф нищо не се разбираше. Нищо не личи и от рисунката, но Антон компетентно ни разясни всичко – бягали турците по поречието на река Вит към Орхание, Ботевград по сегашному, и някъде след Свинар, сега Садовец, ги пресрещнали руснаци. Имало и един бей там, с котела лирите си карал на каруцата, като ги насветлели, и той накарал аргатите си по един цер да се качат до една пещера, в нея заровили котлите, дървото отсякъл, аргатите заклал и тогава нарисувал картата. И не е карта на местността, а на пещерите, както ги гледаш отдолу, от реката, затова, който е търсил имането му досега, нищо не е намерил.
– Къде си копал през дългата си трудова кариера, Пижо?
– Като става дума за злато и за пещери – няма пещера без скрито в нея злато в България. Планът за забогатяването ни като нация е прост – отиваме да копаем в пещерите. Това е най-стабилната икономическа програма. Все по сигурни нишани копая вече повече от 30 години по поречието на Осъм, Вит и Каленик, в землищата на Орляне, Драгана, Беглеж, Бежаново, Горталово… И нищо.
– Защо?
– Щото съм глупав, обяснява той. Ако се не прекръстиш, преди да копнеш, имането на всяка копка влиза с по една педя навътре в земята. Стигни го, ако можеш. Ама мене кой ме е учил да се кръстя в пионерската организация? И с коя ръка не знаех. Е, научих се, ама не е само това. Иманярството е тънка работа, не е до карти и до нишани. Най-сигурното е на Благовец или на Еньовден, или на Димитровден да идеш, където си чул, че има имане. Ако си постилаш нещо да седнеш, да е вълнено, домашно тъкано, домашно предено. Да си свалиш шапката, нож да не носиш или нещо остро. Мълчиш си, седиш и гледаш. И между полунощ и първи петли ще видиш огънчета да трепкат, едни мънички, други – по-големи – според имането. Забелязваш къде е по-голямото и на другата вечер отиваш там. Кладеш огън, чакаш да се сгори на пепел, ама в огъня върба и свирчовина да не слагаш, че ще се разчуе. После с тая пепел, ама и с брашно може, поръсваш мястото на имането и си заминаваш. И сутринта, по-раншко, се връщаш да видиш каква жертва иска караконджула, дето го варди. Ако се е отпечатал птичи крак – късаш главата на черна кокошка, преди да почнеш да копаеш, ако е копитце – агънце колиш, ако е голямо копито – теле, ако е, не дай си Боже, човешки крак – бегай бързо, щото тебе жертва ще те правят тия, дето вардят имането. Те са всекакви – и таласъми, и уплътени, и върколаци, и самодиви… Може да са страшни, ама може и на добри да се правят, да те подмамят. Само ако видиш златната жена, дето на златна хурка преде със златно вретено златна вълна, да знаеш – нема грешка, твое е имането, връщай се на другия ден да го вдигаш и заминавай за Хаваите…
– Я разкажи за онзи “специалист” от Панагюрище?
– Аз съм вече старо полезно изкопаемо, също като тези, из чиито кости съм ровил за някоя стара пара. Виж, друго нещо е В. М. Фадромата от Панагюрище. Той в момента е много напред с материала и напълно е модернизирал иманярството, като го е превърнал в промишленост, и на визитката си е писал: „Специалист по полезни изкопаеми”. Негови машини бучат и нощем, и денем из цялата страна – и в Рогозен, и в Крън, и в Жельо Войвода, и в Голям Буковец. На златната верижка на врата му заедно със златното разпятие виси и златен митрополитски византийски пръстен-печат – дебели са му пръстите, не му става. На кръста му – „Зиг Зауер” в летен кобур. Той си има няколко любими постулати – че през лятото е най-добре да се инжектира една диня с половин кило мастика, да се замрази и чак тогава да се среже! Че от джиповете неговият е най джип, че другите се делят на коли и мерцедес и че неговият пистолет е мерцедесът на пистолетите. И че ако ще се открива ловът, най-добре е да е в Нова Загора – там пъдпъдъците се прескачат и се вдигат на тумба…
– Кажи някаква интересна случка от миналото?
Спомням си, че когато селянинът от Рогозен, Врачанско, намери прочутото сребърно тракийско съкровище, се понесе слух, че съсякъл единия съд, за да го продава „на дребно”, а в друг налял водица за кокошките.
Помня преди повече от 20 години след разголване на нива в подножието на Бели бряг до Велики Преслав една от жените в лозарската бригада вдигнала нещо дълго и кално от земята и викнала на другарките си: „Гледайте, намерих юздата на коня!”. Струпали се, избърсали калта и пред очите им грейнала шарнирната диадема от Преславското златно съкровище. Разровили буците с ръце и мотики, събрали и останалите предмети и се разотишли. Разчуло се, разбира се, и до сутринта милиционерите обикаляли къщите, докато не събрали късче по късче тази безценна красота. И още на другия ден шефът на Историческия музей в Шумен Тотьо Тотев започна енергични разкопки.
– А какво става сега в този “бизнес”?
– Сега в най-неочаквани места човек да не срещне земекопна техника – багери и фадроми, дори булдозери и грейдери. С търнокопа и мотиката се препитават само сиромасите и колкото са по нивите, толкова са и в иманярските изкопи. Никой не си признава, всички се дебнат, слухтят за изпусната дума, повтарят като молитва кой какво и къде намерил, къде и за колко го продал, сричат непознати думи – какво да се прави, занаятът си идва с речника – фибули, пендули и перпендули, статери и перпери…
В Торос, Дерманци, Ъглен и Садовец по река Вит е същото – избушени тракийски могили, пещери, некрополи… Настанало е неистово ровене – един видял на скала до реката пукнатина като кръстче, колкото пет стотинки, и две лета вече дълбае под него като язовец. Друг чул от дядо си, че бей си хвърлил кемането с меджидиите в извор, да не му го вземе Въло войвода и е изкопал трап в ледената вода, не излиза от нея, ходи син-зелен и се оплаква от ревматизъм. Тиката Змияра, горски човек, разказва, че в землището на всички околни села няма и квадратен метър да не е проверен с металотърсачи. Че на тракийските могили вече трябва да се казва иманярски дупки. Нищо не е пожалено – чешми и кладенци, мостове и паметници, градища и гробища, пещери и зъбери. Една лискунка кремък се продава за пет лева. Каквото търсенето – такова и предлагането – запознава ме с азбуката на пазарната икономика моят приятел.
Сега нещата са вече по-други, модернизирани и явни. Сега микробусът на иманярите спира на площада в Български извор, Ловешко, и очилат младеж наема работници – 20 лева на ден, плюс 20 на находка, жална ти майка, ако се опиташ да скриеш нещо, ама как, като след работа те събличат гол и ти бъркат в устата и къде ли не… Работи се в друго село, готви специално наета жена, микробусът кара закуската, обяда и вечерята за двете смени. Кметът знае, полицаят знае, знаят в областта и в Народното събрание, знаят и дремещите в колите си по сенките бодигардове и сотаджии, които са готови да литнат като хвърковатата чета след някой циганин, откраднал от сергията пакет юфка.
Ексченге от НСБОП: ДС подготви разграбването на антики
Всички притежаващи колекции с културно историческо наследство ще трябва да доказват произхода им съвсем скоро, коментира ексченге от НСБОП, което се занимавало с каналите за антики у нас. Най-големите в тази област са Васил Божков-Черепа, бившият шеф на Шесто Димитър Иванов, издателят на “Дума” и оръжеен търговец Петър Манджуков, Валентин Златев, шеф на “ЛУКойл” и др. Те сигурно ще покажат документи, че съвсем редовно са закупили от определени лица предметите, и с това въпросът ще приключи, предполагат експерти. Все по-трудно се проследяват неведомите пътища на този незаконен бизнес, процъфтял благодарение на огромната власт и технически средства, с които е разполагала бившата ДС, днес на разположение на същите хора, но вече в качеството им на бизнесмени. Ще успеят ли новите текстове в закона да се преборят с контрабандата?
В средата на 70-те години ООН обяви Година на Земята и се възползва от услугите на американските геофизични спътници за заснемане на всеки квадратен метър от повърхността на нашата планета. На по-късен етап бяха изготвени карти на всяка държава и бяха подарени на правителствата като знак на добра воля и като резултат от инициативата на ООН.
България също се сдоби с такава карта на територията си, а преди официалното връчване част от снимките на повърхността ни бяха изложени зад витрините на сградата на посолството на САЩ на днешната улица “Съборна”. Минувачите имаха възможност да ги разгледат и се запознаят с тях, т. е. те бяха социализирани и не представляваха никаква тайна.
Но Държавна сигурност сложи ръка върху комплекта карти и ги засекрети като най-строга държавна тайна. В суматохата около 10 ноември 1989 година, когато едни горяха или “приватизираха” досиета, други предвидливо прибраха за частно ползване точно тези карти. На тях е изобразена всяка гънка на релефа и всяка каверна под повърхността на терена, в това число и всички гробни могили, древни храмове и др. Ценна и много точна информация!
Благодарение на тези карти “приватизаторите” от средите на Държавна сигурност, мимикрирали като бизнесмени, първо, се консултираха с подкупни учени и музейни работници, а после започнаха да купуват големи парцели земя там, където се очаква откриване на археологически паметници.
Така армията от иманяри, т. е. онези копачи, които представляват най-ниското стъпало във вертикалата на търсачеството и търговията, получи постоянна работа срещу ниско заплащане. И към “баровците” потече пълноводен поток от ценни движими находки, които оформиха блестящи колекции. Остана и за износ по многобройните нелегални канали, контролирани от същите тези баровци и бизнесмени.
Легализирането на колекциите започна през 90-те години с доброволното съдействие и сътрудничество на държавните музеи, независимо от всички международни харти за опазване на културното наследство, които забраняват подобен контакт. България е подписала тези конвенции! Пръв бе Димитър Иванов и специализираната му строго профилирана колекция “Арес”, която дълго време бе експонирана в Националния исторически музей, докато той се помещаваше в Съдебната палата на бул. “Витоша”. Нещо повече – част от колекцията най-безсрамно се продаваше в една институция, която по презумпция не е търговско предприятие.
И една друга колекция, тази на “Понт”, се приюти в Националния исторически музей, разкривайки търговска сергия в музейната сграда.
Димитър Иванов, добре запознат с методите и формите за легализиране и социализиране на една колекция, издаде и каталог – пак със съдействие на НИМ, който така и не стигна до любопитните купувачи, но широко бе огладен в услужливата преса и електронните медии. Тази своя широко разгъната дейност Митьо Гестапото, какъвто е прякорът на някогашния шеф на Шести отдел на Шесто управление на ДС, легитимира и с поредица от свои трудове, издадени от самия него и струпали вече прилична книжна сбирка. През 2003 г. той организира и серия от лекции и дискусии по темата, привличайки най-големите ни специалисти по тракология и древно изкуство. Без нито едно изключение! Последва го Васил Божков, по-известен в някои среди като Черепа. Той се ориентира сравнително късно към събиране на движими археологически паметници, след като вече бе натрупал доста солидна сбирка от картини, консултиран неизменно от Светлин Русев – медийния борец за демократични правдини. Закъснението си г-н Божков компенсира с по-големи финансови възможности, по-широко разгъната търсаческа и прекупваческа мрежа и по-солиден екип от консултанти и реставратори на метал и камък, ориентирали го към най-високите естетически стойности. Най-ценните експонати от колекцията му намериха приют пак в Националния исторически музей. Социализацията и легитимирането на сбирката вече са факт! Но апетитът идва с яденето и г-н Божков започна да се оглежда за собствен музей – очевидно нелишен от човешка суета, той бърза да изпревари себеподобните и да обяви първия частен музей в София. Усилено се подготвя и друг частен музей – този път на портрета. Иницииран е и е събран от Валентин Златев, шеф на “ЛУКойл”, България. В прибавка на този списък трябва да споменем и ремонтиращото се ателие на Светлин Русев на улиците “Врабча” и “11 август”, което скоро трябва да се превърне в частен музей – втория на художника след този в Плевен.
Нелегитимният в по-голямата си част пазар на изкуството у нас, а той включва и археологическите движими паметници, е идеалната среда за придобиване на все повече и повече ценни произведения. Държавата твърде малко се интересува от проблема и дори примерът на нашите съседки Гърция и Турция – с много категорична държавна политика в тази сфера – не е в състояние да раздвижи поръждавелите й механизми. Досега законите се прилагаха избирателно и все в услуга на големите играчи от сенчестия пазар на изкуството! И всичко това е за пари – за много пари!
Получавайте първи ЧУДЕСА.НЕТ безплатно на мейла!
Публикуваме доста рядко! Въведете своя Email адрес ТУК: