Христос: Бъдете като децата, или Пресътворяване на света в ежедневието

Да насърчаваме ли детето, което се опитва да хване Луната в ръка, или да му обясним, че върши глупости? * Какво представлява чистото възприятие или “тоху ва-боху”, пустият и неустроен свят преди Сътворението? * Може ли “обективната реалност” на Карл Маркс да бъде променена от съзнанието?

Още в текста: Квантовата реалност и котката на Шрьодингер в събития от бита; * Необходимостта на миналото и бъдещето и субстанцията на свободата, която се излива в настоящето; * Какво означава “мислете като зрели хора, но по отношение на злото бъдете като децата”? * Как хората се явяват мислите на боговете, а Словото и понятията дават съществуването на всички неща.

Дете посяга да хване Луната

Да разгледаме един загадъчен пример, в който се намира ключът към контрола върху реалността. Сигурно сте виждали как някое съвсем малко дете посяга да хване Луната? Без съмнение то прави така, защото още никой не му е казал, че няма да успее. То освен това няма горчивия опит и не знае, че Луната е далеч, затова и се опитва. Възрастният от своя страна въобще не се опитва. Той е стар и печен и се занимава с други глупости. Но тъкмо по тази причина той никога няма да я хване, защото няма и да се опита. Докато детето може да я хване, а може и да не я хване.

Да хванеш слънцето с два пръста

Ние сме по-склонни да приемем, че това не е възможно да се случи. Или вече са ни обяснили, че така не стават нещата, или сме го научили от собствен опит. По такъв начин у нас е ампутиран самият стремеж да хванем Луната в ръка. А не се ли опиташ, до последно няма как да бъдеш напълно сигурен може или не може. И все пак желанието да направим нещо подобно си остава в милионите туристически фотографии, които постоянно се произвеждат някъде по света. На снимките виждаме как хората държат Луната или Слънцето в ръка, стискат го с два пръста, подпират наклонената кула в Пиза, за да не падне, докосват с пръст върха на Кьолнската катедрала.

Христос: Бъдете като децата

Бихме казали, че те се вдетиняват и затова техните действия често пъти предизвикват умилителни усмивки у разглеждащите тези снимки. Наблюдателите одобряват правенето на такива снимки, защото Христос е казал “Бъдете като децата”. Човекът още като малък е загубил вярата си, че може да върши чудеса, но някъде дълбоко в него детето продължава да го иска. Защото ако не вярваш в чудото, чудеса ще се случват по-рядко с теб, отколкото ако вярваш. Когато убиваме нечия вяра в чудесата, ние орязваме крилете на този човек и намаляваме способността му сам да твори своята реалност. Той все повече ще търси сигурността на възможното и постижимото и все по-рядко ще прибягва към дързостта да има цели, по-големи от общоприетите. Общо взето родителите с помощта на училището се опитват всячески да унищожат вродената гениалност на всяко дете.

Чисто възприятие и понятие

Примерът с детето и Луната ни казва какво означава чисто възприятие. Това е възприятие, което не се допълва от понятието, от това, което вече знаем, че е така. От “Философия на свободата” знаем, че явленията и възприятията са непълни, ако към тях не се прибавят и техните понятия. Едва когато се намери субект, който да разбере какво всъщност представлява дадено явление, то придобива истинските си очертания и става напълно реално. Възприемащият наблюдател е също толкова важен за реалността, колкото и нещото само по себе си. За да разберем тази иначе тежка и дълбока мисъл, нека да маркираме друг пример, който само на пръв поглед е подобен на първия.

Каспар Хаузер и чистото възприятие

Класически за разбирането на чистото възприятие е случаят с Каспар Хаузер, който до 16-ата си годишнина е държан в тъмно помещение. В него той дори не е можел да се изправи. Не е общувал с много хора и така и не се е научил да говори. Не е имал и никакви впечатления от външния свят. Когато са го пуснали, мозъкът му вече е бил достатъчно развит, за да може да възприема света, но без необходимите понятия, с които да си го обясни. (Това му е позволило бързо, макар и за кратко да прояви вродената си гениалност.) Първите му впечатления за света са се свеждали до чистото възприятие. Наблюдавайки градината през прозореца на хората, които са го приютили след неговото освобождение, той си е мислел, че тя е нарисувана върху самия прозорец. Чак по-късно, когато е можел да се разходи в нея, Каспар Хаузер е разбирал, че реалността е по-различна от предварителните му представи.

Земята беше пуста и неустроена

Според някои духовни изследователи като Игор Фишман, чистото възприятие представлява нещо подобно на хаоса преди сътворението: “А земята беше пуста и неустроена и тъмнина беше върху бездната, и Дух Божи се носеше над водите.” (Битие 1:2). Или това е така нареченото “Тоху ва-Боху”, което може да се превежда като “невиждана и неоформена” или “празна и нищожна”. Едва когато към това се добавя и Словото, нещата започват да се отделят едно от друго, например сушата от водата, светлината от тъмнината. Реалността придобива някакви очертания, възприятията се доближават до онова, което марксистите са наричали “обективно”. Преди добавянето на понятието към чистото възприятие, то представлява такава хаотична и замъглена маса без очертания, каквато е съществувала преди сътворението на света.

Понятие + Възприятие = Познание

Понятията, добавени към обектите на възприятието, им задават граници и форма. Тоест понятията са натрупванията от миналото, които ни казват как трябва да възприемаме дадено нещо. Според Рудолф Щайнер след Сътворението всяко възприятие се дава заедно със своето понятие и познанието се състои в това, чрез мисленето да намерим мястото на всяко интересуващо ни възприятие в съществуващата система от понятия. С други думи понятието е елементът на несвобода или необходимост в познавателния процес. Ние откриваме неща, на които намираме определение и място сред другите неща, които вече познаваме. Тази способност да откриваме съответстващите понятия Щайнер нарича понятийна интуиция.

Условната граница между човека и света

Тук важи следната формула: “За да разберем себе си, трябва да съзерцаваме света, а за да го разберем него, е нужно да се задълбочим в себе си”. От нея се вижда, че границата между човека и света е твърде условна. Човекът е част от света и в това никой не се съмнява, но се оказва, че и светът е част от човека. Последното може да разочарова привържениците на тезата за непреодолимия разрив между човека и света. Но и те биха могли да се съгласят, че нашият приятелски кръг до голяма степен изразява или олицетворява нашия собствен аз. Подредбата на стаята ни казва много за душевното ни състояние. Съдбата ни в голяма степен се определя от изборите, които сме направили – преди или след своето раждане. А езикът на тялото ни и жестовете ни разкриват много от тайните на най-дълбоката ни душевност.

Нежеланието да повярваме

Следователно разкривайки съответстващите на всички явления понятия, ние малко или повече успяваме да ги сложим в някакви рамки. Ние самите чрез познавателните си способности вкоравяваме реалността и ѝ даваме стабилна форма. Ако например ни съобщят, че в празния ни апартамент в друг град е станало наводнение, ние до последно “не искаме да повярваме” и смятаме, че докато не го видим, това още не е несъмнен факт. И наистина докато понятието и възприятието не се съединят, фактът на наводнението не е съвсем легитимиран. Неискайки да повярваме, ние пътуваме към стария си апартамент и когато пристигаме, се оказва, че положението не е толкова трагично. Дали по някакъв начин отказът ни да приемем факта в някои случаи не е повлиявал на реалността?

Квантовата реалност

Знаменитата котка на Шрьодингер, затворена в кутия, е едновременно и жива, и умряла, докато някой не наблюдател не отвори кутията и не констатира нейното състояние. Едва след появата на наблюдателя тя става или жива, или умряла. Този принцип на квантовата физика се оказва приложим и в някои случаи от реалността на хората, не само при елементарните частици. В Библията, в първата ѝ книга “Битие”, се казва, че Бог е дал на Адам да постави имена на всяко нещо. Той е трябвало да задейства понятийната си интуиция. Давайки имена на нещата чрез силата на Словото, Адам е формирал реалността, в която ще живее от тук нататък. Тя е преминала от състоянието Тоху ва-Боху в това, което Маркс нарича “обективна реалност”.

Морална фантазия и морална техника

С тази дейност обаче не се изчерпват творческите способности на човека. Той притежава и качеството “морална фантазия”, която според Щайнер представлява способността да видим идеалното бъдеще. Бъдещето, такова, каквото бихме желали то да бъде. То съществува някъде в света на идеите и чрез моралната си фантазия ние получаваме достъп до него. Този процес е точно обратен на познавателния, който беше откриване на вече съществуващите понятия, свързани с всяко явление. Сега фантазията вижда бъдещето каквото то би могло или би трябвало да бъде. При нея вече не работим с понятия, а с образи. Моралната интуиция и моралната фантазия се срещат в средата между миналото и бъдещето, в настоящето, в точката на моралната техника. Ако интуицията идва от миналото, а фантазията от бъдещето, то техниката се поражда в самото настояще.

Необходимост и свобода

Значи ако необходимостта на понятието се долавя с интуицията, то допълващият я образ идва от бъдещето с помощта на фантазията. Свободата се случва само в момента на настоящето, като един вид действие на моралната техника. (Моралната техника, както може би стана ясно, е способ за превръщане на желаното бъдеще в обективна реалност с помощта на технически средства. Тя е начин да преобразим необходимото минало в желано бъдеще, който начин работи в настоящето.) Оказва се, че познавателният процес е само една част от нещата, които може и трябва да се направят във всеки конкретен случай. Твърдението, че Луната е далеч и е прекалено голяма, за да не можем да я хванем с ръка, е факт но само в определени случаи. То е просто израз на нашата несвобода.

Познание, но и още нещо

Ако детето знае, че не може да хване Луната в ръка, то няма и да се опита да го стори. Но ако крилете му не са орязани, ако вече зрелият човек може да се върне в това чисто и детско състояние, пред него ще се открият нови възможности. Всъщност цитатът в Евангелието за Христос и децата в по-пълния си вариант гласи следното: “… ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно…” (Матей 18:3). Или за да успяваме да трансформираме обективната реалност в желаната идеална действителност, ние трябва да се научим да отиваме отвъд елементарното познание, отвъд обичайното твърдение “Това няма как да бъде направено”. Да заемем позицията си на сътворци на Бога. Да възвърнем вярата си в чудото, дързостта си да мечтаем и едва тогава да се залавяме за работа.

Мисленето и злото

Духовните факти, отнасящи се за “небесното царство”, в много случаи важат и за “земното царство”, защото едното се създава по подобие на другото. Това е в сила най-вече когато говорим за творчество и за гениалност (впрочем вродена за всяко дете, но впоследствие унищожена, благодарение на родителите и училището). Такива са случаите, в които битието определя съзнанието, а не обратното. Те може да са сравнително редки, но са много съществени. Точно тези моменти движат историята и битието, а не случайността. Апостол Павел пише в 1 Кор. 14:20: “Братя и сестри, не бъдете като деца в мисленето си, а разсъждавайте като зрели хора, но по отношение на злото бъдете като невръстни деца.” Тоест не е нужно човек да бъде наивен като дете, а като дете да бъде над злото. Да знае, че и злото се превръща в добро, ако се погледне от позицията на вечността.

Кога няма невъзможни неща

Да преодолява пречките, наложени от възпитанието и училището, когато става дума за постигане на висшите си цели и жизнените си задачи. Да се научи, че познанието само дава очертания на реалността, дава ѝ съществуване. Но фантазията и техниката са тези, които създават нова реалност и коригират вече съществуващото. Ако човек успее да влиза в това невинно и невръстно творческо състояние и да излиза от него, така наречената от Маркс “обективна реалност” може да бъде променяна. При срещата на необходимото минало и идеалното бъдеще се появява един специфичен миг. Това е подвижната и неуловима точка на настоящето, в която се излива божествената субстанция на свободата. И за нея няма невъзможни неща. Хората, които имат способността да я приемат, могат да хванат Луната в шепа. Това са свободните хора, живеещи в настоящето и творящи бъдещето.

Пресътворяването на света

Духовният изследовател Атис Флорид казва, че хората са мислите на боговете. Когато боговете мислят, на света се появяват хора. Мисълта има в себе си творческа сила. Тя дава завършеност и очертания на нещата. Словото им поставя ясни ограничения, слага ги по местата им в понятийната система и в голяма степен определя тяхното съществуване. Научавайки се да мислим “като зрели хора” и да бъдем “деца по отношение на злото”, ние се доближаваме до това творческо състояние, при което във всеки един момент светът се пресътворява отново.

Георги Календеров

Последвайте ни в Google Новини!!!