ОРДЕНЪТ НА ТАМПЛИЕРИТЕ И МАСОНСКАТА ЛОЖА

За авторите:

Майкъл Бейджънт е роден в Нова Зеландия през 1948 г. и завършва психология. Една година практикува като учител. В същото време се отдава на другата си голяма страст – историята, религията и езотериката. През 1973 г. започва кариерата му на професионален фотограф, която го отвежда на затънтени места като Лаос и Боливия. През 1976 г. отива в Англия във връзка с проучване, свързано с проект за рицарите тамплиери. Скоро след това се запознава с Ричард Лий. В резултат на съвместното им сътрудничество и като плод на над десетгодишен труд се ражда най-провокиращата книга на ХХ век – „Светата кръв и свещеният Граал”. Следват „Месианското наследство” и много други книги. Както самият Майкъл Бейджънт обича да казва: „Няма нещо толкова странно, че да не е истина”. Логично продължение на думите му е фактът, че той е автор на няколко важни книги, които оспорват традиционния начин, по който възприемаме миналото.

За книгата:

В края на XIX век свещеникът Беранже Сониер от затънтеното селце Рен льо Шато, в подножието на Пиренеите, открива нещо, което му донася баснословно богатство. Историята започва с едно заровено съкровище и прераства в безпрецедентно историческо разследване – едно съвременно търсене на Граала, което отвежда назад във времето през шифровани ръкописи, тайни общества, енигматичния Орден на рицарите тамплиери, катарите от XII и XIII век и една загадъчна кралска династия, изчезнала от историческата сцена преди повече от 1300 години.

В сърцевината на загадката от Рен льо Шато лежи не материално богатство, а тайна с невероятни мащаби, белязала историята на Западния свят. Загадка, която хвърля изумителна нова светлина върху Ренесанса и кръстоносните походи и отеква в съвремието. Загадка, която разбулва не друго, а самите корени на християнството и личността на Исус.

„Добре документирани, проучени и често зловещи факти”.

Франкмасонството: геометрия на свещеното

Самото франкмасонство изпитва дълбока несигурност относно произхода си. През повече от четирите века, откакто официално съществува, то се старае с всички сили, понякога дори отчаяно, да изясни своето родословие. Масонски автори са изпълвали огромен брой книги с нескончаемите си опити да хронологират историята на своя „занаят“. Някои от тези опити не само стигат до пълен провал, но в известни случаи са дори комични с екстравагантността, наивността и самозалъгването си. Други са не само правдоподобни, но и отварят врати за нови исторически проучвания. В крайна сметка обаче се получава така, че по-голямата част от проучванията стигат до задънена улица и доста често вместо да отговарят на въпросите, повдигат нови. Един от проблемите е, че самите масони твърде често се стараят да издирят един-единствен ясен източник на своето наследство, една основна нишка, тръгваща от дохристиянско време и стигаща до наши дни. Всъщност франкмасонството представлява цяло кълбо от нишки, сякаш объркани и заплетени от игриво котенце. Състои се от голям брой такива кълба, които трябва да бъдат разплетени едно по едно и чак тогава източникът им ще стане ясен.

Масонската легенда твърди, че франкмасонството, най-малкото в Англия, тръгва от саксонския крал Ателстан. Твърди се, че синът на Ателстан влиза в редиците на вече съществуващо братство от зидари, станал действащ зидар и по силата на положението си успял да получи „свободна харта“ за братството. В резултат на това кралско признание в Йорк било свикано събрание на зидарите, на което били създадени правилата, положили основите на формиралото се по-късно английско масонство.

Впоследствие масонските изследователи подробно проучват това предание. Всеобщото мнение е, че сведенията, говорещи в полза на неговата достоверност, са или съвсем малко, или изобщо липсват. Но дори и да беше вярно, най-главните въпроси пак щяха да останат без отговор. Откъде са се взели зидарите, покровителствани от Ателстан и сина му? Откъде са научили „занаята“? Какво му е толкова специалното и дори уникалното? Защо е трябвало да получи покровителството на самия трон?

Някои изследователи търсят отговорите на тези въпроси, като се обръщат към така наречените „зидари от езерото Комо“. Според тези автори през последните дни на Римската империя съществува колегия от архитекти, посветени в нещо, което по-късно ще бъде наречено „масонски мистерии“. Когато Рим пада, колегията, отседнала край езерото Комо, успява да оцелее и продължава да предава учението си от поколение на поколение. Твърди се, че по време на Тъмните векове нейните адепти успяват да си осигурят поле за работа в най-различни центрове из цяла Европа, в това число и в двора на Ателстан.

И двете истории са що-годе правдоподобни. По времето на Ателстан наистина има нещо подобно на строителен план, за който свидетелства начинът, по който е изграден Йорк. Вероятно това е най-амбициозният по рода си проект в Европа по онова време и навярно е включвал в себе си някои нови или преоткрити строителни технологии и похвати. Нещо повече – намерени са ранни библии от времето на Саксонска Англия, където Бог е изобразен в характерно масонската роля на архитект. Освен това има сведения, че на един от островите в езерото Комо през последните дни на Римската империя наистина действа екип от архитекти. Абсолютно възможно е поне частично познанията на тази група да са били запазени и след това разпространени из Западна Европа.

Обаче нито Ателстан и синът му, нито „зидарите от Комо“ могат да обяснят един от най-очебийните аспекти на по-късното франкмасонство – наличието в него на огромна доза юдейска традиция като добавка, проникнала в него не пряко, а през исляма. Легендите, съставляващи централното ядро на франкмасонството – в това число, разбира се, и построяването на Соломоновия храм, – водят началото си от Стария завет – и от каноничните текстове, и от апокрифните, както и от юдейски и ислямски коментари за него. Струва си да хвърлим поглед по-отблизо на най-важната от тези легенди – убийството на Хирам Абиф.

Историята на Хирам тръгва от съдържанието на Стария завет, където присъства на две места – в трета книга Царства и във втора книга Паралипоменон. Ето какво се казва в трета книга Царства, гл. 5, 1: 6:

Хирам, тирски цар, прати служителите си при Соломона, като чу, че го помазали за цар вместо баща му, защото Хирам беше Давидов приятел през целия си живот. Също и Соломон изпрати да кажат на Хирама… И ето, аз имам намерение да съградя дом на името на Господа… затова заповядай да ми насекат кедри от Ливан…1

По-нататък следва подробно описание на построяването на храма от строителите както на Соломон, така и на Хирам. Съобщава се, че за набирането на работници отговаря някой си Адонирам – вероятно просто вариант на произнасяне на името Хирам. След като храмът е завършен, израелският цар иска да го украси с две големи бронзови колони и други елементи. За това в трета книга Царства, гл. 7, 13: 15, се посочва:

Цар Соломон изпрати и взе от Тир Хирама, син на една вдовица от Нефталимово коляно. Баща му, тирянец, беше медникар; той беше способен и изкусен и умееше да прави всякакви вещи от мед. И той дойде при цар Соломона и правеше му всякакви работи: той направи два медни стълба…

Във втора книга Паралипоменон, гл. 2, 3: 14, историята е представена малко по-различно:

Па проводи Соломон да кажат на тирския цар Хирама… Ето аз градя дом на името на Господа, моя Бог… И тъй, прати ми човек, който знае да работи изделия от злато, от сребро, от мед и от желязо и от пурпурна, червена и синя прежда, и който знае да реже резбарски работи, заедно с художниците, каквито имам… И Хирам, цар тирски, отговори с писмо… И тъй, пращам (ти) човек умен, надарен със знания – Хирам-Авия, син на жена от Дановите дъщери, а баща му е тирец; той знае да работи изделия от злато и от сребро, от мед и от желязо, от камъни и от дърво… и да изрязва всякаква резба и да извършва всичко, що му бъде поръчано…

Старият завет описва главния строител на храма доста оскъдно. Обаче масоните, като черпят сведения от други източници, а понякога направо измислят нови детайли, разчепкват в подробности преданието за майстора Хирам и постепенно го доразвиват в нещо, което всъщност представлява цялостна и самостоятелна теология, ако се разглежда в рамките на една конвенционална и организирана религия. Разказите за Хирам, когато се появяват в окончателния си вид, съдържат някои дребни отклонения в подробностите, подобни на онези в старозаветните книги, обаче общата насока си остава една и съща и не се променя от ложа на ложа, от обред на обред и от век на век.

Участникът в тази история е известен обикновено под името Хирам Абиф, или по-точно (и по-вероятно) Адонирам. „Адонирам“ очевидно произлиза от „адонай“ – еврейската дума за „господар“ – по същия начин, както „кайзер“ и „цар“ произлизат от „цезар“. В такъв случай главният изпълнител на строежа би трябвало да бъде „господарят Хирам“, макар да се предполага, че „Хирам“ изобщо не е собствено име, а титла, вероятно означаваща „цар“ или нещо подобно, свързано с царство. „Абиф“ е производна от думата „баща“. Тогава „Хирам Абиф“ може да е самият цар, символичен баща на своя народ, но може да е и баща на царя – бившият цар или „оттеглилият се“ цар, който да е трябвало да абдикира след определен брой години. Във всеки случай той изглежда кръвно свързан с владетелското семейство на финикийския град Тир и очевидно е „майстор“, познаващ изтънко тайните на архитектурата – тайните на числата, формата, мерките и тяхното практическо приложение с помощта на геометрията. Едно от съвременните археологически проучвания потвърждава, че Соломоновият храм, както е описан в Стария завет, прилича много на действителните храмове, построени от финикийците. Можем да отидем дори и още по-далеч в хипотезите. В Тир са строени храмове на финикийската богиня Астарта (която, подложена на принудителна „смяна на пола“ от ранните църковни отци, влиза в християнската традиция като демона Ащарот). Астарта е известна в древния Тир още под имената „Царица небесна“ и „Морска звезда“ (или „Stella Maris“ на латински) – все имена, които, разбира се, също са заимствани от християнството, прехвърлило ги на Дева Мария. Поклоненията пред Астарта обикновено се извършвали „на високи места“ – хълмове и планински върхове – планината Хермон например, – които са пълни с нейни светилища. И независимо от това колко голяма, истинска и силна е била прогласената му вяра в Израилевия Бог, Соломон е един от нейните поклонници. Така например в трета книга Царства, гл. 3, 3, се съобщава:

Соломон възлюби Господа, като ходеше по наредбите на баща си Давида, но и той принасяше жертви и кадеше по оброчищата.

А в трета книга Царства, гл. 11, 4: 5, е казано още по-направо:

Когато Соломон остаря, неговите жени склониха сърцето му към други богове, и сърцето му не бе напълно предадено на неговия Господ Бог, както сърцето на баща му Давида. И Соломон започна да служи на Астарта, сидонско божество…

И наистина прочутата „Песен на Соломон“ сама по себе си представлява химн на Астарта и зов към нея:

Слез с мене от Ливан, невесто, слез с мене от Ливан!

Бързай от връх Амана, от връх Семир и Ермон…2

Всичко това повдига въпроси относно Соломоновия храм, издигнат от финикийски майстор строител. На Израилевия Бог ли е бил посветен този храм или на Астарта?

Тъй или иначе Соломон докарва от Тир опитния строител Хирам, за да ръководи строителството на храма, затова, строго погледнато, „Соломоновият храм“ е всъщност „Хирамов храм“. В действителност, разбира се, огромният брой работници, участващи в подобно амбициозно начинание, са били предимно – ако не и изцяло – роби. В масонските ритуали и традиции обаче работниците са описани като свободни хора – поне част от тях, – вероятно от Тир, които получават заплащане срещу работата си. „Свободните зидари“ са организирани в три степени или категории – чирак, калфа и майстор. Тъй като те са много, Хирам не би могъл да познава всекиго лично. Поради тази причина на всяка степен или категория се дава кодова дума. На чираците се дава думата „боаз“, на името на една от двете огромни бронзови колони, поддържащи входа към храма. Калфите получават думата „яхин“ – на другата колона на храма. Майсторите започват да ги наричат, поне в началото, „йехова“. Всяка от тези три думи се съпровожда от съответен „знак“, който се показва чрез даден начин на разполагане на ръцете, а после и чрез особено ръкостискане. Когато се плащат надниците, всеки работник се представя на Хирам, казва думата, прави знака на своя ранг и получава съответното заплащане.

Един ден, когато Хирам се моли близо до своя почти завършен строеж, към него се приближават трима злодеи, които според някои предания са калфи, а според други – чираци. Користната им цел е да се доберат до тайната дума за по-горната степен, на която те все още нямат право. Хирам влиза в храма през западната врата, а те препречват пътя му и му заповядват да каже тайната дума, знак и ръкостискане, съответни на званието „майстор“. Тъй като той отказва да им съобщи онова, което искат, те го нападат.

Сведенията се различават относно детайлите – при коя врата какъв удар е получил, както и кой каква рана му е нанесъл. За целта на нашето проучване е достатъчно да споменем, че Хирам получава три удара. Единият от тях е с чук по главата. Другият е с нивелир по едното слепоочие, а третият – с отвес по другото. Разказите в преданията варират и по въпроса за последователността на тези рани – например кой е ударил първи и кой е нанесъл последния, смъртоносен удар. Първият удар е получен или при северната, или при южната порта. Оставяйки кървава диря след себе си по пода, Хирам се лута от изход на изход и на всеки от тях посреща нов удар. Във всички разкази обаче той умира на източната порта. Това е мястото, където при съвременните ложи застава магистърът, за да изпълнява задълженията си. На същото място, разбира се, е разположен и олтарът във всяка църква.

Стреснати от стореното, тримата злодеи се заемат да скрият трупа на майстора. Според повечето сведения те го заравят в мека почва по склона на близкия хълм. Изкореняват една млада акация – свещеното дърво във франкмасонството – от близката поляна и я засаждат върху гроба, за да замаскират мястото по-добре. Обаче седем дни по-късно, когато деветима от подчинените на Хирам майстори го търсят, един от тях, докато се катери по склона на хълма, се хваща за младата акациева фиданка, за да се издърпа нагоре, но тя остава в ръката му. Благодарение на тази случайност откриват трупа на убития мъж. Досещат се какво е станало и ги обземат опасения, че преди смъртта си Хирам може да е издал паролата на майсторите. Затова деветимата му помощници решават да я променят. Новата дума, казват си те, ще бъде първата, която някой от тях произнесе, докато разравят гроба. Когато хващат трупа на Хирам за пръстите и за китката, за да го измъкнат, разложилата се кожа се свлича от ръката му като ръкавица. Един от майсторите изкрещява „Макбенае!“ (или нещо подобно според различните версии), което на някакъв неуточнен език означава „Плътта пада от костите“ или „Тялото е разложено“, или просто „Строителят е мъртъв“. И тази дума става нова парола на майсторите. Впоследствие тримата злодеи са открити и наказани. Тленните останки на Хирам, пренесени от хълма, отново са предадени на земята с тържествена церемония в околностите на храма. Всички майстори са сложили престилки и ръкавици от бяла кожа, за да покажат, че никой от тях не е изцапал ръцете си с кръвта на мъртвия.

Както вече споменахме, през последните 250 години версиите на тази история се различават малко в последователността на събитията или в някои незначителни подробности. Има също така вариации относно предполагаемото поведение на Соломон в цялата тази история. В някои случаи ролята му е дебело подчертана, в други – омаловажена. Но по същество всички версии на легендата се придържат към рамките на гореизложеното. Този разказ обаче повдига още един въпрос, който излиза извън тематиката на тази книга и трябва да се отнесе по-скоро към антропологията, сравнителната митология и произхода на религиите. В хода на работата на сър Джеймс Фрейзър по монументалния му труд Златната клонка се появяват много коментари. Някои учени, както и някои масонски автори твърдят, че цялата история с Хирам – както много други епизоди от древните митове, а и от Библията също – е преднамерено изопачаване, хвърляне на прах в очите с намерение да се прикрие един от най-древните и широко разпространени ритуали – жертвоприношението на хора. Разбира се, в Близкия изток по времето, за което става въпрос в Стария завет, не е нещо необичайно нов строеж да се освети с вграждане на човешко тяло – дете, девойка, цар или някоя друга персона с царска кръв, жрец или жрица, строител. Гробница и светилище много често са едно и също нещо. В по-късни времена виждаме в основите на сградата вече да погребват хора, починали от естествена смърт, или мъртви животни, обаче в самото начало за целта определят жив човек, след което ритуално го принасят в жертва, за да освети строежа с кръвта си. Историята за Аврам и Исак е само едно от многобройните потвърждения, че древните израилтяни са прибягвали до такива ритуали. Остатъци от този жесток обичай стигат чак до християнски времена, като църквите често се изграждат на лобните места на светци или пък светците са погребвани, ако не и направо убивани там, за да осветят с кръвта си храма. В своя роман Хоксмур, издаден през 1984 година, Питър Акройд описва няколко църкви в Лондон, които са построени в началото на осемнадесети век върху места за жертвоприношения на хора. Онова, което днешният читател разглежда като измислица или сцена от книга на ужасите, всъщност почива на древен обичай. За времето, за което пише Акройд, масоните със сигурност са знаели за този обичай, макар никога да не са го прилагали.

Получавайте първи ЧУДЕСА.НЕТ безплатно на мейла!

Публикуваме доста рядко! Въведете своя Email адрес ТУК: