ИК Кръгозор представи българското издание на скандалното изследване на Лин Пикнет Мария Магдалина: тайната богиня на християнството.
Авторката е вече позната на българската публика с три книги, писани в съавторство с колегата си Клайв Принс (“Прозрението на тамплиерите”, “Конспирацията Старгейт” и “Предизвикателството на Леонардо да Винчи”).
Задълбочените познания и интересните тези на Лин Пикнет са я утвърдили като един от най-популярните специалисти по история на религията в последните десетилетия.
За книгата си Мария Магдалина: тайната богиня на християнството, Лин Пикнет се вдъхновява от мрачните разкрития от 90-те години на 20 в., засягащи политиката на Католическата църква към така наречените магдалинини перачки. Тези събития разтърсват целия западен свят (те провокират появата и на скандални творби като британския филм “Сестрите Магдаленки на Питър Мълан, който бе удостоен със “Златен лъв” през 2002) и повдигат редица важни въпроси около практиките на религиозните институции спрямо жените.
В “Мария Магдалина: тайната богиня на християнството”, Лин Пикнет прави обзор на редица интересни факти от историята на християнската църква и прави скандални разкрития относно истинската личност на Мария Магдалина. Авторката оборва популярните теории за Магдалина и, базирайки се на редица древни текстове и археологически доказателства, представя образа й в съвсем нова светлина.
Тази книга преобръща традиционните представи за история, религия и за Църквата като институция!
Лин Пикнет – по следите на една историческа конспирация
* Разбива на пух и прах всички досегашни теории.
* Предлага нови хипотези относно произхода и историята на Исус, Йоан Кръстител и Мария Магдалина.
* Дава отговорите на много въпроси:
Кой е бил истинският Месия? Чия любима или съпруга е била Мария Магдалина? Защо е отрязана главата на Йоан Кръстител? Какво всъщност е Граалът и каква сила е притежавал? И може ли истината за случилото се преди 2000 години да бъде изяснена напълно…?
Подтикната от мрачни разкрития през 90-те години на ХХ век за злощастната съдба на магдалинините перачки в Ирландия, Шотландия и САЩ, Лин Пикнет решава да проследи истинската история на Магдалина. Като задълбочен и находчив исторически детектив тя се връща към древен Египет и загадъчната Савска царица. Изследва езически текстове, гностическите книги и Библията, за да открие странни противоречия в евангелията. В своите търсения попада на оставени следи като тайнствени предмети, чието местонахождение е известно, но по незнайни причини и до днес са неизследвани.
Лин Пикнет е авторката, която първа открива тайната символика в творбите на Леонардо. Тя доказва, че образът и значението на Мария Магдалина умишлено са изопачавани от християнската църква.
Пикнет е писател, изследовател и лектор по въпросите на окултизма и история на религиите.
Лин Пикнет
…Моята майка наричаше интереса ми към религията „неестествен”, но това всъщност бе първата крачка от онова, което щеше да се превърне в едно често мъчително пътуване, което накрая доведе до „Мария Магдалина: тайната богиня на християнството”…
Лин Пикнет е писател, изследовател и лектор по въпросите на окултизма, паранормалното и история на религиите.
Тя е чест гост в телевизионни и радио предавания. През 80-те е работила като редактор в нашумялото британско издание “Необяснимото”.
Автор е на множество книги и е участвала като експерт в научнопопулярни филми на BBC и National Geographic, посветени на историята на християнството.
В България в Пикнет е позната с изследванията си в съавторство с Клайв Принс “Прозрението на тамплиерите” (2003), “Конспирацията Старгейт” (2005), “Предизвикателството на Леонардо да Винчи” (2005). Тя е автор и на бестселъра “Тайната история на Луцифер”, която предстои да бъде издадена с марката на ИК “Кръгозор”.
Днес Лин Пикнет живее и работи в Лондон.
ВЪВЕДЕНИЕ
Колкото и да е неразбираемо сега, в края на 50-те години за обикновеното семейство от работническата класа в северните провинции, неделята нямаше да е неделя, без да посетят поне една църковна служба, а може би и две, ако семейният бюджет позволяваше да се пуснат два пъти пари в касичката за дарения. В общи черти хората бяха по-почтителни и по-малко недоверчиви и авторитетът на свещениците почти не се поставяше под въпрос. Докато мнозина смятаха църковните служби за досадни, аз бях очарована от всичко, което викарият казваше. Моята майка наричаше интересът ми към религията „неестествен”, но това всъщност бе първата крачка от онова, което щеше да се превърне в едно често мъчително пътуване, което накрая доведе до „Мария Магдалена – укритата християнска богиня”
Въпреки съмненията на родителите си, ще им бъда завинаги благодарна, защото като съвсем малко момиче ме запознаха с вечернята, въпреки че краят на тази книга, честен резултат от тази ранна религиозност, очевидно няма да зарадва която и да е християнска църква. Интересно ми е да призная, че преди много години толкова бих се ужасила, че щях да предам либералните си разбирания до степен да ги изгоря и то за предпочитане публично. Освен това енергично щях да окуражавам и останалите да направят същото. Но днес не подлагам на съмнение вярата си. Сега нещата са различни.
Изминах дълъг път от ентусиазираното посещаване на англиканската църква „Св. Тома” в древния град Йорк.
Споменът за усилията да не се хлъзна от излъсканата като стъкло дървена пейка, докато омаяна слушах силните каденци на Библията на крал Джеймс, е толкова жив, сякаш беше вчера. Той все още ми действа като необикновено вълшебство. Първият ми колеблив интерес към Мария Магдалина ме връхлетя като неочаквана среща със стар приятел, докато седях вкаменена, слушайки викарият да чете с монотонен глас от Новия завет на лирическия език на седемнадесети век. Някои от най-силните откъси като ареста и разпъването на кръст на Исус ме накараха да потреперя. Можех да си представя цялата мъка и агонията от ужасното мъчение толкова живо, че се потресох – действително едно травматично преживяване за дете с богато въображение. По-малко жестоките откъси ми се струваше, че са насочени лично към мен.
Според звучния глас на викария, сестрата на Мария Марта й се скарва, че не се включва в домакинската работа, а предпочита да се отдава на задълбочени разисквания с Исус. Седях вкаменена и едва не укорих Марта, че иска да отведе Мария да работи. Този откъс сякаш говореше лично на мен. Един ден след неделния обед опитах решителния отговор на Магдалена, когато ме помолиха да помогна в миенето на чиниите.
„Странно дете си ти”, каза майка ми, оглеждайки ме подозрително, но ме освободи от задължението.
Когато пораснах имах неприятности с учителите си, но не защото бях непослушна. Родителите ми се прибираха от родителска среща със съобщение от учителя ми по вероучение, което за мен беше странно: „Моля, кажете на Лин да не взима всичко толкова сериозно.” Обаче аз скоро щях да доведа вродения си копнеж за религиозна сигурност до крайност и правейки това, преживях лично необикновения и неповторим феномен на покръстването.
Една дъждовна съботна сутрин в Йорк към мен се обърнаха двамина млади американски мисионери мормони, които ме попитаха: „Откъде идваш? Къде отиваш? И защо си тук?” Въпреки че току-що бях получила първо причастие и с това приета за член на англиканската църква, никой не бе обърнал внимание на тези основни въпроси: учебните часове преди конфирмацията бяха невдъхновени. Нямаше нищо от духа, нищо, което да вдъхнови, утеши или да помогне да се преодолеят всекидневните житейски проблеми и със сигурност никакъв опит да се обърне поглед към главните тайни на живота. Бях отвратена от липсата на лична вяра и започнах да се обезверявам от безсмислието да се ходи на църква. Но сега тези две американски момчета от Христовата църква на светците от последния ден (както е точното й наименование) направиха чудо, докато стоях на калната улица, а миризмата на отлични свински наденички атакуваше ноздрите ми. Беше достатъчно, че зададоха тези въпроси и аз вече бях впримчена.
Въпреки че членството ми в мормонската църква щеше да продължи само няколко години, аз винаги ще ценя високо мистичното преживяване на покръстването, когато сякаш целият свят се прероди заедно с мен.
Най-близката и подходяща аналогия е влюбването. Смятах, че съм се влюбила в Исус или поне онова, което вярвах, че е неговата „истинска църква”, но може би е по-точно да се каже, че се бях влюбила в божественото у мен. Страшно съм благодарна, че имах това преживяване, защото ми помогна да разбера страстта на покръстените в християнството и да изпитам съчувствие към емоционалното увлечение по религията, докато в същото време все повече отричах самите основи на тяхната вяра.
Бях много щастлива като мормонка в течение на четири вълнуващи години, през които с готовност скачах на крака, за да говоря пред многобройна публика по време на безбройните църковни срещи.
Кой би могъл да повярва, че някой толкова силно убеден и отдаден може да изгуби всичко буквално за една нощ? По ирония на съдбата моето напускане на мормонството и както се оказа изобщо на християнството, не бе причинено от внезапно прозрение за грешка в доктрината, а заради начина, по който служителите на църквата се занимаха с емоционалния проблем на един приятел. Бях толкова ядосана от онова което възприех като тяхно безсърдечие и липса на гъвкавост, че яростта ми подейства като студен душ. За една нощ изгубих вярата си и заедно с нея светът изгуби този алхимически преобразяващ плам. Как можа да се случи това? Как можа една единствена лоша преживелица да откъсне всичката радост, цялата сигурност и дори дълбоката вяра, че Исус е Господ?
Въпреки че бях доволна да оставя тази църква зад гърба си и тогава изведнъж многото въпроси за нейната отживяла и определено съмнителна доктрина, които несъзнателно бях заровила, пускайки мехурчета изскочиха на повърхността – знаех, че съм изгубила нещо стойностно, което никога повече няма да имам. Изведнъж открих, че съм оставена сама на себе си в големия широк свят, изправена с лице срещу ужасяващите изпитания на порастването без никаква утеха или духовна радост, които да ми помогнат да ги премина. Бийтълманията и момчетата не бяха достатъчни. Въпреки че вече не бях емоционално обвързана, вътре в себе си както винаги бях заинтересувана от религията, въпреки че не бях подготвена за поредицата от сътресения на цялата система, които някои съвсем случайни открития предизвикаха у мен. Много от тях легнаха в основата на тази книга.
През всичките си години в университета и следващите десетилетия в Лондон като журналистка аз продължих да се интересувам от такива предмети като теософия, спиритуализъм, магия и необясними феномени. Дори станах нещо като експерт по паранормалните явления, но вътре в себе си все още пламтях да узная истината за християнството. Може би имах нужда да разбера дали религията провали мен или аз нея.
Дълги години не знаех нищо за митовете и полуистините, от които историята на Исус е цинично съградена. Като повечето миряни, което ще рече люде, които не са нито теолози, нито духовници, нямах представа до каква степен Новият завет е бил подложен на почти безкраен процес на цензуриране на откъси, които представят „неверен” образ на определени библейски фигури. Въпреки че бях толкова ненаситна за религиозно познание в училище, нямах представа, че четирите евангелия съществуват в Новия завет единствено, защото епископите по време на Никейския събор през ІV век са гласували да влязат. Преднамерено замислен процес, за да бъдат изключени други книги, някои от които са имали същите претенции за истинност.
Като християнка с опит в конвенционални и странични секти, аз никога не бях чувала за другите евангелия. Например, дори днес колцина от богомолците знаят за съществуването на Евангелието на Мария (Магдалена)? Или пък за Евангелието на Тома, Евангелието на Филип или Евангелието на египтяните? А ако са ги чували, наистина ли вярват, че единствената причина тези книги дори да не се обсъждат като допълнения на Новия завет, е, че Бог е вдъхновил редакционния съвет в Никея да отхвърли тях или подобни тям творби и че решението на редакторите е окончателно?
Едва когато бях на двадесетина години една по случайност прочетена книга, изтъкна, че Исус е бил просто един от многото свети мъже, твърдящи, че са месии, проповядвали и вършели чудеса в Юдея през онова време. Днес това изглежда твърде безобидно, но за мен бе като светкавица. Подозирам, че има твърде много добри християни, които дори не подозират за обилието от месии: само за една година е имало повече от 400 претенденти за титлата, разпънати на кръст в Ерусалим.
Едно от най-озаряващите откровения, на които попаднах, бе фактът, че животът на Исус огледално отразява този на мнозина митични „умиращи и изгряващи богове” по това време и на това място, родени на 25 декември в скромно семейство (раждането им било оповестено от звезди и посетено от овчари), които умрели в петък, за да възкръснат победоносно следващия понеделник. Тези богове включват Дионисий (осиновен от църквата като Св. Дьони), Адонис, Орфей, Атис, Озирис и Тамуз. Когато открих истината за съществуването на тези други богове, почти не бях на себе си от ярост: как се осмелява духовенството да се отнася снизходително към стадото си с глупостта, че Исус е единственият месия и единственият умрял и възкръснал Бог? А аз си бях мислила, че е единствен по рода си…
Преди няколко години участвах заедно с един викарий в предаване на една кабелна телевизия за древни религии. Той започна като засия гениално срещу ми, но щом засегнах темата за обилието от умиращи и възкръсващи богове, лицето му се обтегна. Първо, отрече съществуването им. След като го притиснах, заяви, че тяхната история е бледа имитация на Исусовата. Посочих, че е трудно да имитираш култ, който е в бъдещето, защото всички тези други богове са били обожавани векове, а някои цели хилядолетия, преди Исус да бъде роден. Викарият не беше доволен. Накрая, след като призна, че е научил за тях в богословския колеж, промърмори, че култовете към подобните на Адонис и Озирис всъщност са бели репетиции за идването на Исус Христос. Почти няма какво да се отвърне на подобен отчаян отговор, но бъдете уверени, че го направих.
Докато у мен нарастваше любопитството към невежеството, в което вярващите нарочно се държат от църковните теолози, които отдавна знаят неприятните факти, се опитах да се отдръпна встрани и да видя реакцията си на нещата в истинското им съотношение. Заключих, че новите доказателства открити от мен, които за учудване в по-голямата си част вече бяха свободно достъпни в библиотеките, може да съществуват сами за себе си.
Подобно на мнозина други, бях разтърсена и вдъхновена от британския бестселър „Светата кръв и Свещеният Граал” от Майкъл Бейджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн (1982 г.), който ми даде друг вид разбиране. Книгата, чийто разказ тече на сложен фон от заговори и тайни общества, твърди, че Исус Христос и Мария Магдалина са били мъж и жена. Колкото и да изглежда странно сега, когато в началото на 80-те идеята е широко приета и открито обсъждана, това си бе направо революционно. Дали Исус наистина е бил женен и то за моята любимка от дълго време?
Трябва да подчертая, че оттогава съм станала значително по-скептична към повечето гледни точки в тази книга, когато моите собствени изследвания разкриха сериозните й недостатъци. Обаче признавам, че й дължа дълбока благодарност и че ще бъда завинаги задължена на Бейджънт, Лий и Линкълн, защото ми предоставиха наблюдателница към новата и определено опасна страна на самостоятелното мислене, без помощта на викарий или свещеник и риска да погледнеш отвъд обичайните религиозни буламачи.
По това време през 1989 срещнах Клайв Принс, с когото щях да напиша няколко книги и да се изправя лице в лице с нови разкрития за християнството. Клайв е един от природно най-надарените изследователи, упорит и интуитивен с остра памет и дарба за оригинално мислене, която според моя опит е ненадмината.
Първата ни съвместна творба бе „Предизвикателството на Леонардо да Винчи: истината за Торинската плащаница” (1994 г.), която навлезе в света на алтернативната история, чрез катализатора на необикновената ерес на Леонардо да Винчи, който играе главна роля и тук с още възмутителни разкрития. (Едно от тях ще бъде особено смайващо.) По това време вече пристрастена към изследването на християнството, в което така наречените еретици са играли основна роля, въпреки че обикновено това се пренебрегва, Клайв и аз се заехме с книга, която е най-близка до настоящата работа. Двете са напълно самостоятелни и по никакъв начин не се изключват взаимно или си съперничат. Става дума „Прозрението на тамплиерите” (1997 г.), в която се заровихме в тайните на езотерични групи като рицарите темплиери. Това засили апетита ни да знаем повече и осмелявайки се да копаем по-дълбоко, открихме основни елементи, които църквата ревностно искаше да крие колкото може по-дълго.
„Прозрението на тамплиерите” ни отвори множество врати и за нас беше удоволствие да говорим пред най-разнообразни групи. Може би най-изненадващото е, че само един участник бе толкова възмутен, че се разкрещя по нас от залата. По време на нашето лекционно турне из Европа свикнахме с един определен феномен: след всеки разговор за Мария Магдалина (давахме възможност за избор и другата тема бе Йоан Кръстител) винаги се извиваше опашка от хора, които чакаха да попитат дали ще има книга само за Магдалина? Ето я. Надявам се, че ще я одобрите.
„Мария Магдалина: укритата християнска богиня” очевидно не е предназначена главно за изфинените обитатели на академическата общност, въпреки че изпитвам дълбоко уважение към документалните източници. Тази книга не се чувства удобно и с теорията за „свещената кръвна линия”, популяризирана от Бейджънт, Лий и Линкълн и все още твърде преобладаваща сред други алтернативни творци: идеята, че децата на Исус и Магдалина са създали полумагическа родословна линия в Европа, която може би съществува до днес. Въпреки че е възможно и дори вероятно Мария да е имала деца, всяка идея, която твърди, че някои хора са по наследство по-добри от други поради физически характерни черти (в този случай техните гени) е прекалено близко до теориите, които използваха нацистите, за да оправдаят едни от най-големите жестокости през двадесети век. Да бъдеш по някакъв начин „свят” заради кръвната си група или генетическо наследство, е на малка крачка от заявлението, че хора с различен външен вид са низши и по-малко човеци. Историята за Магдалина не зависи от теорията за кръвната линия и тя няма да играе повече от мимолетна роля в тази книга. Обаче друг физически белег е причина за множество страници, от която никоя по никакъв начин не е ненадмината, защото такива няма. Но същото така това не е оправдание за противоположното предположение и ужасната несправедливост, която го съпровожда.
Тази книга не представя нито една идея, обявявайки я за неприкосновен отговор и единствена истина. От самото начало признавам, че моите идеи може би не дават пълния отговор. Когато се пише 2000 години след събитията, кой би могъл честно да заяви, че го дават?
Някои от доказателствата за истинската същност на Мария Магдалина може да са откъслечни и неубедителни, но колкото и да са оскъдни, те са значително повече от тези на църковната доктрина, че Мария е била проститутка, за което изобщо няма данни. Неизбежно има недовършени неща и въпроси, които остават без отговор.
* * *
В момента се правят предпазливи опити да се преразгледа положението на Магдалина. Обикновено това се върши от няколко (обикновено американски) християнски феминистки и дори неколцина учени и теолози. За сега нещата са напреднали до това да бъде колебливо обявена за водач на „последователките на Исус” и може би дори за „тринадесети апостол”. Това наистина е прогрес! Доскоро не се признаваше, че Исус изобщо е имал последователки, да не говорим, че е посочил жена, която да се присъедини към свещения кръг на Петър, Йона, Андрей и подобните им. Обаче според мен дори тези радикални идеи не отиват достатъчно далеч, защото в новия завет Мария Магдалина може да има малка съпътстваща роля, но в гностичните евангелия, особено, но не само, в онези открити в Египет през 1945 г., тя е звездата.
(Въпреки, че е изкусително да приветстваме с добре дошли тези книги, нужна е предпазливост. Докато много от тях съдържат парлива информация и поне една от тях – Евангелието на Мария съдържа няколко забележителни поучения на език, който се търкаля вкусно в устата, други са възхитителни примери за откъси на псевдо мистичен език, непроницаем, вятърничав и глупав.)
Магдалина последователно е жената, която според по-цялостните от тези забранени книги Исус е наричал просто „Всичко” или „Жената, която знае всичко” и множество еретични групи, които тайно са притежавали подобни текстове, твърдят, че й дал титлата „Апостол на апостолите”. Въпреки своята странност, излиза, че еретиците са имали достъп до тайни знания за истинската жена, защото нейната личност прониква толкова очевидно в и силно в мистицизъм, че направо се сраства с него. Излиза, че тя не е била просто водач на последователките, не просто ученичка, нито дори само пореден апостол, а техен лидер. С други думи началник на такива като Андрей или Йоан и дори на Симон Петър.
И така… този въпрос трябва да бъде зададен: дали тази омаловажавана и оклеветена жена не е истинската наследница на Исус, а не Петър, чийто предполагаем авторитет като наследник на Царството винаги е представлявал крайъгълния камък на римокатолическата църква?
Същите тези неканонически книги съдържат откъси, които веднага подсказват причината за тяхното забраняване. Защото откриваме, че Исус е обичал толкова много Магдалина, че често я е целувал по устата, което дълбоко потрисало неговите ученици. И поне един е бил подтикнат да отправи заплахи срещу живота й заради своята ревност…
Очевидно е имало нещо повече във връзката между Исус и Магдалина от разгорещени разговори за относителните стойности на религиозните спорове и домакинската работа. Това е нещо, което църквата се е опитала да скрие от нас, но аз поисках да го науча и отговорите, които се появиха може да се окажат изненадващи.
В тази книга са зададени много предизвикателни въпроси. Дали Мария Магдалина не е била омъжена за Христос? Дали връзката им се е основавала на запретена страст? Въпреки че се предполага да е била семитка от Галилея, възможно ли е, както сочат някои силни доказателства да е била чернокожа?
Невъзможно е Магдалина да бъде проучвана сама. Рано или късно трябва да бъдат зададени обезпокоителни въпроси за истинската същност на нейния любовник – Исус. Ако смятате, че е бил Син Божи, това е въпрос на вяра и никакви доводи няма да разколебаят становището ви, въпреки че може да се шокирате доста, че изобщо се задава подобен въпрос. Но ако се признае, че е бил историческа личност с мисия, тогава пътят за нови доказателства и за приемането на някои ключови следи е открит.
Въпреки че в този момент не може да има твърде много крайни решения на историческите проблеми отпреди 2000 години, съдбата с малко помощ от дългите часове проучвания продължава да подхвърля някои силно предизвикателни асоциации. Свързването им в калейдоскоп от менящи се образи, понякога ни позволява частично да съзрем мъглявите форми на човешкия защитник, който се е изправил с лице срещу не кой да е, а самата християнска църква. И на таза ужасяваща арена, Мария Магдалина най-сетне е вдигнала меча на справедливостта.
Лин Пикнет
„Сейнт Джон’с Уд”
Лондон
2003
БЕЛЕЖКИ
1 Лука 10: 38-42
2 Фригийско полубожество. Б. пр.
3 Шумерско и вавилонско божество. Б. пр.
4 Цитатите в книгата са по “Торинската плащаница”, прев. изд. „Мириам”. Б. пр.
5 Цитатите в книгата са по “Прозрението на тамплиерите”, прев. Б. Гечева, изд.„Мириам”, 2005. Б. пр.
6 The Gosple of Mary Magdalene, превод от коптски с коментар на Jean-Yves Leloup. (Rochester, Vermont, 2002) Превод на англ. Joseph Rowe.
