Чудеса.net
През 1977 година в африканската държава Сомалия официално е регистриран последният случай на заразен човек с единия от двата вида вируси, причиняващи смъртоносната едра шарка – Variola minor, а две години преди това пък в Бангладеш е регистриран и последният случай на заразен човек с другия вид вирус, причиняващ заболяването – Variola major, което дава основание на СЗО да обяви през 1980 година, че болестта е окончателно победена по целия свят в резултат на масова и ефективна имунизация
Опасната едра шарка (Variola vera) се счита за един от най-големите бичове в цялата човешка история. Заболяването, протичащо с характерен обрив, прогресиращ до пълни с гной мехури, което може да причини обезобразяване, слепота и смърт, се появява за пръв път в селскостопанските селища на Африка около X хил. пр.н.е., откъдето впоследствие египетските търговци го разпространяват към Индия.
Най-ранните свидетелства за болестта са открити по лицата на човешки мумии от две царски династии в Египет – XVIII и XX, както и по добре запазената мумия на фараон Рамзес V, починал около 1157 г. пр.н.е. Първата документирана епидемия от едра шарка датира от периода на един от военните конфликти между Египет и Хетското царство от 1350 г. пр.н.е. За нея се говори и в прочутия папирус от Луксор, открит през 1872 година от германския египтолог и романист Георг Еберс, считан за първата медицинска енциклопедия, създадена от древните египтяни около 1550 г. пр.н.е.
През 430 г. пр.н.е. (втората година от началото на Пелопонеската война между Атина и Спарта) епидемия от едра шарка причинява смъртта на над 30 хил. души в Атина, редуцирайки населението с цели 20%.
През 910 година прочутият персийски химик, физик, алхимик и философ Абу Бакр Мухаммад ибн Зекария ал-Рази дава и първото медицинско описание на болестта, доказващо, че тя се предава от човек на човек; неговото обяснение защо оцелелите от едра шарка не развиват заболяването втори път пък представлява първата изложена теория за придобития имунитет.
През Средновековието заболяването е пренесено от Азия и Африка и в Европа, следвайки миграционните пътища на придвижване, където докъм края на XVII в. ежегодно причинява смъртта на около 400 хил. души (включително петима крале), а от оцелелите близо една трета остават напълно слепи.
След 1492 година едрата шарка достига и до двете Америка, умъртвявайки огромен брой ацтеки и инки през XV и XVI в. и значително подпомагайки унищожението на великите им империи.
Разпространението на болестта продължава и през XX в., когато жертвите ѝ достигат 300 – 500 млн. души – повече от жертвите на всички световни войни.
Първият опит за създаване на ваксина срещу заболяването датира от VI в., когато китайски лекари предлагат необичаен способ за предпазване – посредством смес от изсушени и стрити струпеи на починали от едра шарка с добавен мускус, която незаразените вдишват през носа.
В Индия пък превенцията се осъществява чрез преспиване в непосредствена близост до жертвите на болестта или чрез обличане на дрехи на заразени хора.
В Африка и Близкия изток се прибягва до т.нар вариолация – поставяне на биологичен материал от заразени с по-лека форма на едра шарка върху нарочно направена драскотина на ръката, за да се предизвика лека инфекция и имунен отговор на организма. Сериозният недостатък на тази превантивна мярка обаче е, че значителна част от ваксинираните по този начин пациенти се разболяват не от по-лека форма на болестта, а от смъртоносната, оставяща ги обезобразени, а за около 2% от ваксинираните изходът е летален.
През 1796 година британският лекар Едуард Дженър (въвел за пръв път в историята термина „ваксинация„) установява чрез проведени експерименти с осемгодишно дете и собствената си съпруга, че изкуственото заразяване с кравешка шарка (която не е смъртоносна за човека и оставя единствено следи от мехурчета по кожата на ръцете) предпазва човешкия организъм от заразяване с едра шарка.
През 1959 година Световната здравна асамблея решава да се започнат масови кампании за имунизация срещу едра шарка в целия свят, а през 1967 година СЗО обявява програма за глобалното унищожение на болестта. Нейното реализиране довежда в крайна сметка до пълното ѝ изчезване в края на 70-те години, когато на 27 октомври 1977 година е регистриран последният заболял – 23-годишен младеж от Сомалия, който оцелява.
Едрата шарка се причинява от вирус и може да доведе до една от двете форми на заболяването – Variola major и Variola minor. Първата убива 20 – 40% от неваксинираните хора и може да предизвика слепота, докато втората протича далеч по-леко и води до смърт само в редки случаи. Заболяването се предава чрез директен контакт с капчици от слюнка или с други телесни течности, предавани по въздушно-капков път; може да се разпространи и при контакт с дрехи на заразен човек. Инкубационният период е 8 – 17 дни, а самото разболяване настъпва от 10 до 12 дни след заразяването. Заболяването започва с неразположение, повишена температура, втрисане, повръщане, главоболие и болки в гърба. След 2 – 4 дни по лицето и ръцете се появява характерен обрив, който впоследствие се разпространява и по краката, прогресирайки в червени петна, наречени папули, и големи гнойни мехури. При фаталните случаи смъртта настъпва в рамките на първата или втората седмица на заболяването.
