Чудното изкачване на връх Мусала

За конкурса “Чудесата в нашето ежедневие”

Здравейте на всички читатели! Kакто всеки от вас знае чудесата са безкрайни, но сега ще ви разкажа за едно вълнуващо преживяване, за да уловя чудото.

Беше 13.11.2010г. Аз и моята съпруга събираме печати в книжката “100-те национални обекта”. Вече бяхме почти на финала, оставаха ни само няколко места, които да посетим, когато един ден решихме да тръгнем да и да покорим връх Мусала.

Заедно с балдъзата, баджанака, жена ми и 9 месечното ни бебе тръгнахме. С колата стигнахме до Боровец и от там се качихме на лифт. Когато слязохме попитахме как може да стигнем до самият връх и любезно ни обясниха. Тръгнахме по едни пътеки, които според мен бяха доста пусти, но все пак продължавахме да ходим. Бяха ни казали, че за 4,5 часа ще го стигнем, но ние ходихме, ходихме, минаха тези часове, а сякаш върха беше още толкова далеч. Всичко беше много красиво. Облаците минаваха покрай нас, имаше сняг, който напомняше, че зимата идва и същевременно зелените площи и чистият въздух ни изпълваха с желание да стигнем до нашата цел. Разбира се, по тези пътища нямаше как да вземем количка, а малкият беше вече едър за кенгуру, не можеше и да ходи още и се разменяхме постоянно някой да го носи. Стана вече около 13,00 часа, бяхме ходили над 4часа, а целта я нямаше. Озовахме се на едно пусто мочурливо място, целите подгизнахме, но не се отказвахме. Започнах да се притеснявам, че сме се изгубили и за съжаление бях прав. Уплаших се най-вече за малкото ми съкровище и тръгнах тичешком пред всички. Тичах и не спирах, питах,  и този път попаднах на човек, който ми каза, че сме се загубили и ми обясни точно накъде да вървим.

На тази височина обхватът беше доста слаб, не можех да се свържа с никой и вървях само направо. Успях, стигнах до самия връх и там ми сложиха печата, който винаги ще помня с много смесени чувства. Започнах да тичам, за да се върна, вече беше късен следобед и оставаха няколко минути до последното спускане с лифта, за да стигнем до колата. Всички ме чакаха на лифта,а аз бързах да прегърна сина си и жена си.

Когато стигнах до тях ги гушнах толкова силно,че не исках да ги пускам. Успешно хванахме последната кабинка и слязохме обратно в Боровец. Там седнахме в едно заведение и се почерпихме за преживяното. Всеки българин трябва да посети всички тези красиви места,да осъзнае колко чудеса крие Майка-България !

Николай Йорданов