Изчистената линия в рисунъка на художника Максим Бояджиев и елегантната фрактура във фигуратива му прави наива на този автор запомнящ се.
Веднъж зърнал картините на живописеца, човек се пренася в паралелен свят, изпълнен с идилия и изначална първичност, от която струи хармония.
Максим Бояджиев сякаш работи не с конкретните образи от действителния свят, а с техните археформи, които носят повече енергията на идеята, отколкото плътността на осъществяването.
Всяка негова изложба е пътуване в света на пред-първообразите, сякаш мнимо слепият жрец Тирезий минава през сенките, за които знае тайната на мисията им, видяна с пророческата далновидност.
Сега се сещам за една бохемска история с Максо, както го наричаха приятелите, споделена от един писател.
Пловдив – както винаги магичен, „Кристал” – все още артистичен, Христо и Максо – бонвивани на една духовна вълна, и едно изтръгнато от стената олющено огледало между тях – като слюдеста порта между два свята.
Кой е прекрачил прага към другия, не става ясно от историята, но не това е най-важното…
По-съществено е, че пишейки тези редове, осъзнах защо споменавам жреца Тирезий и защо се сетих за описаната от Христо Стоянов история.
На откриването на новата изложба на Максим Бояджиев мернах очите му.
Болката… Нелепия инцидент… Инвалидната количка…
И едва сега разбрах, че в онзи Свят на суровите светлосенки подобно на Одисей бих се доверил на Тирезий като водач.
Защото чувствам, че той, Максо, знае, а аз не – за къде съм тръгнал и как да стигна
Там.
А картинните му образи са само моите пътеводни жалони към предспокойствието на будността.
Стоян Терзиев