Жестоки традиции в Индия при провеждането на зловещи погребения
Особености на едно индийско погребение край река Ганг.
Ежегодно в Индия се изгарят по 17 милиона души.
За европейците, свикнали на погребения, източният култ към кремирането е трудно разбираем и намирисва на варварство.
А индийците, изгаряйки телата си вярват, че в следващия си живот ще се преродят в тялото на друг човек – маймуна, птица или друго животно.
Всичко зависи от кармата.
Едно от най-свещените места за индийците е град Варанаси, разположен на брега на река Ганг.
Според древните предания тук някога е умряла Парвати, жената на бог Шива.
Именно той пръв в Индия е изгорил жена си и разпръснал праха и по водите на Ганг.
От тогава това място е станало свещено.
Във Варанаси докарват телата на мъртъвци от цяла Индия.
Тук се опитват да дойдат в края на дните си и живи хора, за да умрат на свята земя.
В покрайнините на града се строят цели селища, в които чакат последния си час десетки хиляди старци.
За тях се грижат лекари и мед. сестри съвсем безплатно, като се надяват да получат по-добра карма.
Подобно на нашите пенсионери, които спестяват по 200 лева от пенсиите за погребения индийците половината си живот спестяват пари за дърва за своето изгаряне.
Специалното дърво банан е скъпо, един килограм от него струва 100 рупии(около 1 долар).
За изгарянето на един покойник са необходими около 150 кг дърва.
Малцина могат да си позволят обаче изгарянето.
Колкото по-малко са икономисали през годините, толкова по-голяма е вероятността тялото да не изгори до край.
Преди да изгорят тялото го завиват в бял плат.
След това на бамбукова носилка прекарват тялото през целия град и го слагат на кладата.
Факелджията донася жар от главния вечен огън и пали погребалната клада.
Тялото гори от три до пет часа. През това време няколко обучени огняри с дълги бамбукови пръти наместват дърветата, за да не изгасне огъня.
След изгарянето на дървата, пепелта или останките от тялото се пускат по водите на река Ганг.
Има няколко категории хора, които не изгарят, а пускат телата им да плуват по река Ганг.
Първо, това са децата до 10 години.
Смята се, че до тази възраст те все още имат добра карма, тъй като все още не са успели да станат грешници.
Другата категория са бременните жени, чийто плод все още не е видял живота.
Освен това не изгарят хора, които са ухапани от змия.
Индийците не ги смятат за мъртви, а за изпаднали в кома, т. е. душата им все още не е напуснала тялото.
Освен това не изгарят прокажените.
Смята се, че прахта им може да зарази околните. Затова на тях им вързват камък за шията и ги хвърлят в Ганг.
По индийска традиция вдовицата след смъртта на мъжа си е длъжна да сложи край на живота си сама, като изгори жива на същия огън, на който е бил изгорен и съпругът и.
Този обред е бил забранен едва през 18 век, след като Индия става английска колония.
Но в отдалечените райони на страната този обичай все още се спазва.
Храм в Индия изумява учените с технологията за строежа и детайлите му
