ВСИЧКИ СМЕ ЖЕРТВА НА ДЕПРЕСИЯТА

Тежките психични разстройства засягат около един процент от населението на България. Това са хората, за които пишат във вестниците. Хората, които не могат да си изградят представа за реалността такава, каквато ние с вас имаме. Досегашното обслужване на тези хора беше в психиатрични заведения от затворен тип, болници и домове, така че връщането им в нашата общност, т.е. този процес на деинституционализация, и моделът, по който България го извършва, е психиатрията в общността.

Решението, което в момента се експериментира, е резултат на проучвания, направени в българската среда и установили две важни неща. Едното от тях е, че близките на тежко психично болните нямат капацитет в България по редица причини, най-вече бедност, да поемат такъв обем грижи и да осигурят човешко присъствие на своите болни роднини, че процесът на деинституционализация да протече масово, бързо и гладко. Второто нещо, което беше установено, е, че общите нагласи в структурите на нашата държава, организации и общности към психичната болест и лицата с тежки психични разстройства все още са нагласи на дискриминация и на стигматизация. Средствата, които идват от години по линия на ЕС, за да се подобри животът например на децата с умствена изостаналост в домовете, продължават да се считат от хората, които се грижат за тези деца в тези домове, за нещо, което се полага на тях, а не на децата. Тази нагласа е пример затова, което ние наричаме стигматизация. И работата с тази нагласа е задача на медиите.

Втората тема са честите психични разстройства. Те са за нас – не за хората, които са в институциите. Те са за нас, които ходим всеки ден на работа или на училище и които често пъти сме жертва на тревожност или на депресия. Когато започна политиката на министерството, България нямаше образ за този вид емоционални разстройства. В традициите на българското здравеопазване тези заболявания не бяха обособени като ясна идентичност, която има нужда от специални грижи. С въвеждането на общата практика стана ясно, че голям дял – над 30 процента, от случаите на общопрактикуващите лекари са случаи на депресия и тревожност. Нямаше статистика и не знаехме България къде е. Същевременно беше ясно, че оплакванията и страданието са високи в България, както и в повечето страни, и че призивите към българите да се грижат за лицата с тежки психични разстройства, да отделят от залъка и от грижата си, обикновено не се чуваха.

Фобиите се преодоляват в ранното детство

Да, това се прави, когато майките и бащите на децата са наясно какво да им кажат, когато те имат страхове. Това очевидно масово не се прави в България. Поради това тези състояния се пренасят през юношеството, в зрялата възраст, трансформират се в тревожни разстройства, в депресии и водят до огромно количество загубени трудови и други разходи, свързани с чувството за нещастно и несправедливо живеене.

Разликата между мъжете и жените по отношение на депресивните състояния са огромни. Начинът, по който програмираната „женкост“ в нашата култура страда, е чрез депресия. Мъжете, когато имат психологични страдания, не ги изливат с поведение на депресия, а с поведение на пиене. Те са доста по-себеразрушителни. Най-честият проблем при жените е домашното насилие, на което те са жертви. То се проявява в смесени клинични картини, депресивно-тревожни, и психотропните препарати – т. нар. и много популярни в България антидепресанти, не помагат при тези състояния. Необходима е психологическа работа, която да засегне взаимодействията в семейството. Това означава подготовка на кадри, но и подготовка на хората да могат проблемите на своето неразбирателство да облекат в думи, а не в побои. А не тичането по врачки и баячки, които в повечето случаи са шарлатани и вместо да помогнат, усложняват състоянието на тревожност. За съжаление българинът прави точно това, което не трябва да прави.