Здрави и смахнати лудуват в стара София след Освобождението

И днес има чешити, но кой ги помни тъй, както чудаците възбуждат любопитството на софиянци след Освобождението? Едни от тях са били очевидно малоумни, други – типични маниаци, трети – хитреци.

ВСЕКИ Е ОБЕЗСМЪРТЕН В СПОМЕНИТЕ НА ОЧЕВИДЦИТЕ

от времето, когато българската столица е едноетажна и най-много двуетажна. Най-популярни са барон Георги Кракра Пернишки, „конкурент” на Фердинанд за българската корона, лудият вестникопродавец Даскала и кънкьорът д-р Диодоно. Ставро Чадърджията пък е такава столична забележителност, каквато е Айфеловата кула за Париж.

Но има и други…

Чешитите на стара София – тези отхвърлени от живота и хората същества – не търсят подаяние, не просят. „Живеят” с въздух и вода или с подхвърлена милостиня, за която не са молили. Когато стигнат до крайния предел на изтощението, лягат на пътя и умират.

„Ами кой кореняк не си спомня за първия фабрикант на сапун в София? Думата ми е за Геле Сапунджията! Един дръглив кон теглеше разхлопана, мръсна талига. Геле следваше талигата и крещеше: „Сапун за дъскиииии!”, спомня си Георги Каназирски- Верин.

Въпросният Геле

ВДЪХНОВЯВА КЛАСИКА ЕЛИН ПЕЛИН

за безсмъртната му творба „Гелевата мука и неволя”. Този образ невъзможен дълго тревожи софиянци в края на XIX век.

Въпросният софийски оригинал е простичък шоп, с лице обрасло в четина, сух и мършав. Занаятът му е да продава течен сапун на стопанките, с който да мият подовете на къщите си. Геле обикаля улиците с вехта и разнебитена каручка. Тегли я мършаво конче – единственият му приятел и изповедник.

Колоритният шоп отначало е голям любимец на децата. Щом каручката му издрънчи, те скачат като ужилени от оса и право при каручката на своя приятел. Занятието му обаче все повече и повече кара майките им да го намразят.

Сапунджията почва да размесва сапунената каша с кал и тя заприличва на всичко друго, но не и на сапун. Затова постоянните му клиентки една по една отказват стоката и преминават на по-икономичната и същевременно по-ефективна смес от счукана керемида. Техните отрочета се преориентират и почват да нападат шмекера с дюдюкания, а често го замерят и с камъни. Той пък върти лопатата и ги пъди.

ТАКА ГЕЛЕ САПУНДЖИЯТА ФАЛИРА

Каручката му спира да се движи по софийските улици, защото и горкото му конче умира от глад. Софиянци се чудят дали е виновно скъперничеството или пък немотията на Геле. Легендарни стават думите му: „Не ми е мака, дека ми умре коньо, нели ми е жал дека пцовиса баш кога го бех научил да зоба от талашо.”

Когато и Геле потъва вдън земя, в града плъзват всякакви слухове. Едни казват, че сапунджията се удавил в бунара край квартал Кюлюците, други пък се кълнат, че са го видели обесен на върба край Искъра. Мълвата не стихва, докато мнозина почват да разказват, че призракът на Геле им се явил изненадващо. Уж приседнал до някой зид с гъдулка, той свири с часове така, че от очите му капят сълзи като зърна на едра градушка. Около него веднага се събира тълпа и разчувствани от тъжните песни на сапунджията, някои му давали от сърце милостиня.

Сензационните разкази за уж изчезналия и отново явяващ се сапунджия-вампир позаглъхват, когато нова атракция разтушва сантименталните старософиянци.

ТОГАВА ПОЧВА ДА ВИЛНЕЕ ПРОЧУТАТА ЧОРЛА

Тя се движи напред-назад по сокаците гологлава, с разрошена черна коса, в която има сламки. Чорлата ту върви бавно, ту се затичва, сякаш търси нещо изгубено.

Чуе ли трополене на каруца или автомобил, тя става неспокойна, затичва се към возилото и настръхва цялата. Изведнъж стремглаво напада колата, чумосва я със стиснати юмруци и се отдръпва доволно от нея.

Драмата на тази жена била потресаваща. Кола прегазва дъщеричката й и оттогава майката лудва. Децата й се подиграват, а възрастните й съчувстват. Когато бедната майка се успокои и мозъкът й се проясни, тя казва с тъжна въздишка: „Не си гледат работата, току ме поглеждат с подигравка и ми се смеят, смеят.”

В края на XIX и началото на XX век на ъгъла на „Алабин” и „Калоян” се гуши невзрачна бакалница, сянка върху която хвърля балконът на втория етаж. Неугледната сграда обаче

КРИЕ РАЗНИ ТАЙНИ

и най-голямата от тях е наемателят на втория етаж. Това е хубавият и весел доктор Мануилов, родом от Пирот. Мануилов години наред обикаля Америка и след завръщането си в София се прочува като един от запалените популяризатори на хомеопатията у нас.

Денем докторът цери доверчивите си болни с треви и тайнствени прахчета, нощем обаче се занимава със спиритизъм. Постоянни негови съучастници в пъкленото дело са книжарят Голов, известният писател и художник Константин Величков, както и няколко възстарички и опърпани възрастни интелигенти, постоянни клиенти на книжарничката на Голов.

Веднъж Мануилов намира поета Кирил Христов и го кани да го посети у дома му след вечеря. Там Христов заварва пет-шест поклонници па викането на духовете на мъртъвци. Участниците в ритуала сядат на маса и най-напред се споразумяват тази вечер да призоват духа на покойния министър-председател Стефан Стамболов.

Спиритистите полагат неимоверни усилия, но опърничавият дух на покойния тиранин не се предава и не ще да им се яви.

Накрая обаче в абсолютната тъмнина на стаята присъстващите усещат лек шум и върху главите им се посипва нещо леко като перушина.

„Духът се материализира!” – вика доволният Мануилов. После скача и донася газена лампа. На сумрачната й светлина спиритистите изумени съглеждат по масата листенца с невиждана дотогава форма и цвят. От същите има по косите и раменете им.

Константин Величков и книжарят Голов се слисват и си глътват езиците от суеверен ужас и страх. В това време баш спиритистът Мануилов донася от другата стая огромен ботанически атлас. Всички тръпнат да разберат от какво растение са въпросните листенца, но такова чудо няма в атласа. Накрая Мануилов категорично оповестява, че произходът на растението не е земен.

След като всеки от участниците в сеанса задига по няколко листенца от материализирания дух на диктатора и темите за призраците се изчерпват, къщата на Мануилов опустява. В нея остава да хърка само стопанинът. Недоверчивият Кирил Христов обаче решава да разгадае тайната на мистериозните листенца.

Рано на другия ден отскача при свой познат ботаник и го пита за мнението му – това извънземни работи ли са или напротив. Ботаникът ги разглежда, туря ги под микроскопа и накрая се ухилва доволен: „Това са изрезки от някакво нашенско растение с тънки и нежни листа. Избрани са места с по-малко жилки, които след изсушаване трудно могат да се различат.”

На следващия сеанс за викане на духове Кирил Христов притиска натясно Мануилов и го пита защо мами хората. Докторът широко се засмива: „Ако човек от нашата порода не умее в тая София да се забавлява, или ще се обеси, или ще полудее!”

ОЩЕ ЕДИН ЧЕШИТ…

В един френски вестник летописецът на Стара София Георги Каназирски-Верин прочита следния пасаж: „Видяхте ли всичко в Париж? Видяхте ли Лувъра, Трокадеро, Боа де Булон, Операта и пр.?” Ако отговорът е положителен, следва втори въпрос: „Видяхте ли брадатия стражар при Порт-Сен-Меран?” „Не сте? – чуди се вестникът и заключава: – Тогава вие не сте били в Париж.”

Ставро Чадърджията е човекът, когото според Каназирски всеки трябвало да види в Стара София, както посетилият Париж – брадатия стражар. Чадърджията държи дюкянче на бул. „Дондуков”, но не стои в него, а седи отпред, на стол под една акация. До него са такъмите му – чукче, ножици за рязане на тел, клещи и др. Все едно дали поправя чадър или не, той не оставя нито един минувач, без да го закачи.

Особено вдъхновение Ставро придобива, когато край него зашумят фустите на хубава жена. Ако пък е стара и грозна, тогава той става язвителен и жлъчен. По-устатите не му остават длъжни – и те го сръфват заради голямата му кратуна, за огромната му гуша, увисналите мустаци или за друг анатомичен недостатък по средата на пълното му тяло.

Здрави и смахнати лудуват в стара София след Освобождението
5 (100%) 1 vote

Enjoyed this post? Share it!

 

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *