Поетесата Валентина Радинска: Господ ми прати да отгледам ангел – болното ми дете

Валентина Радинска е една от най-известните ни поетеси, завършила е литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Тя е съпруга на големия български режисьор Крикор Азарян.

Най-новата й стихосбирка „Дъждовете“ е посветена на сина й Степан, който си отива от този свят преди 2 години. И до днес Валя говори за него като за същество, което е търсило родителите си. За да го преведат през изпитанията на живота, от които никога не се е оплакал.



– Г-жо Радинска, новата ви стихосбирка „Дъждовете“ е посветена на сина ви Степан. Кога започнахте да пишете стиховете?


– Книгата е ретроспекция на всичко, което съм писала за моето дете. В нея включих и стари стихове, свързани с него, както и такива, които написах след смъртта му. „Дъждовете“ е кардиограма на сърцебиенето за моя син, който беше изумително човешко същество. Често му казвах: „Кой си ти, маскиран като мое дете?“. Защото той не беше дете, а същество, което знаеше много. И нямаше как да е научил всичко от този живот. Беше много особен и през своите 20 години ни научи на страшно много неща със своето страдание.

– Страданието ли ви промени така?

– 20 години всеки Божи ден наблюдавате едно дете, което порасна и стана юноша. Виждате как понася всичко, което трябваше да понесе. Той беше с церебрална парализа, доста тежко увреден. Но нито веднъж не се оплака. Понасяше всичко безропотно, търпеливо. Той излъчваше страшно много любов. Мисля, че никога в моя живот никой няма да ме гледа с толкова любов.

Степан бе човек, който за всичко разчиташе на другите. Нищо не можеше да прави сам. Гледаше с изключително разбиране и търпение мен, баща си и жената, която го гледаше. Това бе концентрация на качества, които са почти на изчезване. Ние не можехме да останем същите след 20 години със Степан.

– Усещахте ли, че понякога хората ви съжаляват?

– В началото, докато възприемах всичко като едно нещастие, съжалението ме докосваше. После разбрах, че това не е обикновено човешко нещастие, а голямо изпитание. За да ми го изпрати Господ, очевидно ме смята за много специална. Вярвал е, че мога да го издържа.

Той всъщност ми бе пратил ангел, който аз трябва да отгледам и да му помогна да премине през всичките страдания. Казах си: „Не на всеки може да се възложи да отглежда ангел“. Приех ситуацията за извънредна и когато го направих, вече можех да я понасям и да живея с нея. Повярвах, че извършвам нещо различно, а не си повтарях: „Господи, защо стана така с моето дете?“. На това човешко същество му трябваха подходящите родители, които да му помогнат да мине през трудностите. Правили сме всичко за него. Моята съвест е чиста. Много пъти са ме питали защо не го дадем в някакъв дом. Отговарях: „А как ще живея през останалата част от живота си?“.

– За какво най-често си говорехте с него?

– Той не можеше да говори, но ние общувахме активно. Често бяхме само двамата и аз му казвах всичко. Обикновено реагираше с усмивка, когато е съгласен и се радва. Често ме гледаше с поглед, какъвто рядко съм срещала – хилядолетен…

– Твърди се, че голямото изкуство се ражда в страданието…

– Страданието те прави различен и променя гледната ти точка. Много евтините неща отпадат от кръгозора ти. Престават да те вълнуват светските суети и шумове, а виждаш кое е важното. Разбираш, че не е нещастие, ако падне зъбът на детето ти, нещастие е само непоправимото

– Когато ви беше най-трудно, тогава ли пишехте стиховете, посветени на Степан?

– Страданието при мен е благодатна почва за писането. Тогава ти идват идеите, вадиш солта, сипана в раната и от нея правиш стихотворение. Но за да довършиш стихотворението, ти трябва вътрешна тишина, която да ти даде възможност да чуеш какво ти диктува Господ.

– Понякога четяхте ли стихове на Степан?

– Не. Той много обичаше да му се разказват истории, в които участва, защото не можеше нищо сам. И ние постоянно го правехме. Това много го радваше.

– След всичко, което сте преживели, мислите ли, че има изпитание, което би ви стреснало?

– Страхувам се, че няма да ми стигне животът да се справя със себе си. Да стана по-добра. Животът ме е лишил от заблудата, че трябва да сме щастливи.

– За какво най-често говорите със съпруга си Коко Азарян, след като Степан вече го няма?

– Говорим за неговата и моята работа. Заедно сме вече 30 години. Между нас има зони на интензивно мълчание, когато обменяме много неща. От самото начало нямаме нужда да си говорим много. Понякога в мълчанията сме най-много едно цяло. Всеки има своята цел и път, вътрешни решения. След една възраст разбираш, че животът не е това, за което си го мислил, приятелите ти са съвсем други…

– Вярвате ли в прераждането?

– Да. Иначе защо е тази детска сълзица

– В стиховете ви често става дума за смъртта. Как си я представяте?

– Една промяна. Врата, през която минаваш. Тя е възможност да продължиш на по-високо ниво.

– А представата ви за щастието?

– Да постигна такава вътрешна хармония, че моята божествена част да е съгласна с животинската и да й бъда подчинена.

– Сънувате ли Степан?

– Много рядко, често го сънува майка ми. Той се радваше по особен начин, издаваше звук като птица. Присвиваше ръце и се усмихваше. Този звук на радост никога няма да забравя.

Спомням си и последните дни в болницата -неговото спокойствие и желанието, с което вървеше към своя преход. Той го искаше. Осъзнаваше го. Отиде си абсолютно спокойно и целенасочено. И когато виждаш, че го прави едно дете, си казваш: „Няма нищо страшно! Ето, моят син го направи!“.

– В посвещението на книгата го наричате „ангела, който беше тука толкова малко, но ме научи на толкова много…“. На какво точно ви научи?

– Странно е, че едно човешко същество, което не можеше нито да говори, нито да направи каквото и да било, може да научи двама възрастни хора – мен и баща му, на толкова много. След Степан аз съм много по-добра, по-разбираща, толерантна и състрадателна.

– Харесва ли ви светът, в който живеем?

– Ако светът е лош, ние го правим такъв. Човек много е навредил на планетата, защото е много лесно манипулируем. Той става все по-послушен консуматор. От сутрин до вечер му се внушава каква паста за зъби да си купи, какъв прах за пране да ползва. Така се подчинява на обществото, но вече е загубил себе си. Реалността ни се изплъзва. Хората вече не се чуват. Те употребяват едни и същи думи, но не влагат същия смисъл в тях. Като диваци сме, макар и цивилизовани.

Поетесата Валентина Радинска: Господ ми прати да отгледам ангел – болното ми дете
5 (100%) 1 vote

Enjoyed this post? Share it!

 

2 коментара по “Поетесата Валентина Радинска: Господ ми прати да отгледам ангел – болното ми дете

  1. Добре си е поживяла на държавна ясла,Валентинката.

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *