14 февруари: Титанизмът не е във формите, а в Духа, който ги изпълва

14 февруари – един троен празник за хората без предразсъдъци. Денят на Св. Трифон Зарезан (по стар стил), наследник на тракийския бог Дионис, на католическия мъченик Св.Валентин, и на успението на нашия Св. Кирил Славянобългарски (1247 г. от смъртта му).

Затова може да се каже, че този ден е ден на любовта, виното и познанието, в който човешката душа може да засити изцяло своята безметежност.

В който можем да си налеем вино, да обновим душата си любов и просветим духа си със знание.

⊗ Само при надделяването на единия полюс става обръщането към другия.
⊗ И в тази битка Змеят е целта и препятствията до нея. Той води движението в кръг, към сливането на началото с края, към безсмъртието.

Неслучайно, обаче, траките са разреждали виното с вода, за да вкарат в него паметта на космическите си деди.Но най-много по този път на обогатяването, развитието и освобождаването на душите от оковите на материята ни води митът, идеята, представата за тракийския бог Дионис.

И той, и жрецът в неговото светилище Орфей, били разчленявани на 7 или 14 части, които после пак били съединявани и оживявали, за да се покаже силата на съединяващия, обновяващия материалните форми Дух. Тези сакрални цифри от свещената математика бележат придвижването към вечния цикъл на обновление, към цикличното движение на космическата енергия от смъртта към възкресението.

Неслучайно и Дионис, и Орфей, и Озирис, първо са разкъсвани, за да достигнат до новото раждане и да придобият безсмъртие. И да се превърнат в посредници между хората и боговете, отнасяйки молбите на смъртните и донасяйки посланията на безсмъртните.

Най-важното, от които е вярата във вечността – основата на тракийския орфизъм.

Както и вярата във вечното възходящо движение на космическата енергия.

Така датата 14 и най-дионистичният месец февруари ни отвеждат именно към този пристан на сигурност и доверие в закономерния ход на космическите енергии и цикли. Повеждат ни към огнения култ на екстазата, чрез която краят става начало. Връщат ни, обаче, и доста назад в нашата история, във времето и в земите ни, когато и където чрез ритуал, обред, песен и танц нашите предци са давали простор на гладната за посвещения душа и са постигали трайно единство между мига на земния живот и вечността на небесния.

А тракийския бог на мъдростта, любовта, виното и веселието Дионисий, който според някои изследователи, е и създател на света, управляващ ражданията, има голяма роля за това случване.

дионисий

Дионисий

Дионис е бог на плодородието, виното, лозарството, музиката и драматичната поезия. Син е на Зевс и Кадмовата дъщеря Семела. Името му произлиза от Диа (Зевс) и Ниса (планина в Тракия), но също е и многоименен бог. Според орфическото учение, най-напред бил роден от Персефона под името Загрей. Подхождало му много и името на птицата Сабазий. Култовите му епитети Леней („изстискващият соковете”) и Лией („освобождаващият от грижи) също му подхождали. А Бакх (Бакхус) е латинското му име.

Всички празници в негово чест – либералиите (Либера е женското съответствие на името му), Малките и Големите Дионисии продължавали няколко дни с буйни, гръмки култови песни, шествия, танци, пиршества. Дионис имал много превъплъщения и е наричан с много имена. Но три от тях (Елеутерос, Либер и Сабадий/Сабазий) имат смисъла на освободител. Наричан е и Ванак (цар, владетел, господар), Бромий (бръмчащия, бучащия).

И понеже е смятан за основател и на индийската цивилизация, може би върховното божество на индийците Брама е вариант на Бромий. Името Дионис е много древно е и документирано през 15 век преди Христа с Линеар Б като Дивонусос. Т.е. – Дивният, Чудният, Светлият. (След приемането на християнството също е споменаван във фолклора ни като Див, Диф, Див огън, Божий огън, както съобщава Найден Геров).

Есхил казва в „Едони”, фрагмент 76, че при появата на Дионис дворецът на Ликург, царят на едоните, е обладан от бога по невероятен начин: ”Беснее домът, покривът лудува в чест на Бакх”. А тъй като царят искал да спре боговдъхновените жени – басаридите, бакханките на Дионис и жарта на ликуването им, казва Софокъл в Антигона, Ликург се озовал в божествените „скални окови” (яки лозови пръчки).

Нищо не можело да спре този атавистичен стремеж, да спре жаждата за освобождение на духа от материята.

Орлови скали

Орлови скали

Затова наричали бога на виното беснуващия Дионис, понеже създавал екзалтации и изстъпления, предизвикващи опиянение и вдъхновение. Поклонниците му, стигащи до екстаз, водещ до сън, отдавали това на неговата флейта и на сълзите на Зевс.

Тази загадъчна висша теургия на нашите прародители, това магическо действие за връзка с висшите сили е имало изключително екстатичен и свещен характер. Едни от помощните средства за този контакт с божествения свят били виното и опияняващия дим на растения като прочутото Орфеево цвете (силивряк).

Това цвете е истинска загадка за науката, неразрешена и до днес, тъй като може да бъде съживено отново за живот дори и когато е хербаризирано. Много често при неблагоприятни условия прекарва по 33 месеца в състояние на анабиоза (мнима смърт) и после пак се раззеленява. И това го прави истинският символ на възкресенското начало в природата и в човека? А и земния образ на орфическата идея за безсмъртието на душата.

Със своите открития поетът-журналист и изследовател на древната ни история от Кърджали Михаил Иванов внася доста яснота и категоричност за тракийските мистерии. Той е откривател на загадъчния релеф на Зевс и Дионис върху западния скат на Орлови скали („Орлов камък”) на два километра югоизточно от родопския град Ардино.

Тракийското име на Дионис, според него е Сауле, а името на Зевс Збелсурд.

Художникът Христо Нометков открива в релефа и розетка, геометрично цвете със седем елемента, на колкото части е бил разкъсан малкия Дионис Загрей – тайната емблема на орфизма.

Уникалната находка е изследвана от М. Иванов целенасочено доста години, защото я смята за обект със световно значение. Вижте повече тук. Разгадава я на основата на създадения от него оригинален метод, свързан с така наречената сакрална нееднородност на членовете на числовия ред. Т.е. той математизира митологията, създава своя митоматематически метод, защото смята числата за истинската азбука на човечеството.

На източната страна на Орлов камък М. Иванов открива и друга нарисувана сякаш със слънчеви лъчи рисунка на отиващия си от живота Орфей. На короната му се виждали четири пъпки и две букви „гама”, които заедно сумират орфическата формула за вселенска организация „4+3+3”. А Евридика (Аргеопе) гледала нагоре, в косичника й била вплетена змия с яйце в устата. Едно бяло човече (душата) се изкачвало нагоре от черепа (смъртта) към живота (яйцето). Това е вечното движение на духа/душата от смъртта към живота.

И двете скални рисунки представяли двете категории – хармонията (Орфей) и хаоса (Дионис).

14 карта таро

14-ата таро карта, означаваща превъплъщението, началото на нов живот

Т.е. – вечното движение и преминаването от едно в друго състояние. И двете изображения, обаче, предавали, според М. Иванов, поразителното умение на нашите прадеди отпреди хиляди години да прожектират върху скалата рисунки, графики в класически гръцки стил, които да се появяват само в определени дни от годината.

Но и да не се виждат с обикновено око, а само да се запечатват с фотоапарат. Явно тази информация е била оставена за нашето време, в началото на новата епоха на Водолея, когато, според Михаил Иванов, Орфей, истинският Бог на хармонията, ще се завърне заедно с истинската азбука на човечеството – числата.

А името му Орфеус означавало Цар китарод, цар с китара. Т.е. човек, който излъчва вибрации, отворени към Вселената. Докато епохата на Исус, твърдеше М.Иванов, била епоха на затворените кръгови пространства на вождизма, на враждата, на конфликтите. Но тъй като епохите се сменят, тази промяна вече наближавала. И това ставало възможно с помощта на предхождащата я.

Затова Вселената била създадена от необходимото зло на хаоса, защото от неговата пяна се раждало новото.

И макар че тя била най-нетрайното нещо, зад нея било зрялото и чисто вино. И неговото време ще дойде много по-скоро, по думите на Мишо, отколкото можем да си представим. Защото зад него пак ще стои същата култура, която е родила великите си образци и ценности. Но в новото време тя няма да се потребява насилствено, а ще бъде вътрешен порив на човека.

Ще се изучава факултативно, докато нейният задължителен характер възпроизвежда само бездарие. Затова поетът-кабалист и изследовател на Родопите Михаил Иванов беше убеден, че един ден историята ни ще се пренапише с помощта на митоматематическия метод и единствено той ще ни разкрие сакралната история на нашите земи, древните кодировки на нейните богатства. Защото само цифрите не лъжат и те са най-точният език.

Защото сърцевината на знанието е в сакралния числов ред, който отразява работата на мозъка като компютър.

Фредкин също твърди, че Вселената започва съществуването си като компютър. А ЕЧМК (Съчетанието между число и мит), добавя Михаил Иванов, може да обслужва всеки изследователски метод.И на този универсален код се подчиняват всички езици и митологии. С него М. Иванов изведе някои свои поразителни твърдения.

Нож от Чатал Хюик

Нож от Чатал Хюик със знака на двойната велика майка.

А именно, че търсеното от археологията светилище на Орфей е в тракийските скални ниши от І в. от н.е. на Орлови скали край Ардино, защото общо 97-те им ниши дават световното свещено число, което означава светилище. Другото негово откритие е търсеното и от Гьоте Прарастение, в което са трите корена – наука, изкуство и култура.

Намерил го е в триъгълен календар от една тока на женски колан, запазен в кост на мамут от преди 24 хиляди години. А това означава, че още от епохата на палеолита е имало понятието цивилизация, още тогава са се владеели слънчевите и лунните затъмнения и се е знаело, че Земята е кръгла.

Но най-загадъчното било наличието на

астрономически познания по отношение на съвместяване на несъвместимото, в което има нечовешко, вторично мислене

– с една и съща материя (числата) да се предава три вида информация – за наука, изкуство и култура. Докато човекът или рисува, или конструира, т.е. твори разделно, както е било дори при Леонардо. Свещеният код пък на Аллах – 50, според М. Иванов, означавал санскритското име на Кали Ене (Богинята-Майка), затова той искал 50 молитви.

orpheus-saint-valentine-01Много поетично и проникновено описва онези далечни времена, както и развитието на дионистичната идея, и нашият изключителен народовед, народопсихолог, фолклорист, есеист, историк, културфилософ в “Балканобългарският титанизъм” Найден Шейтанов (1890-1970).

Това е било времето на онзи вездесъщ Дионис, който пръв се сприятелява с някои горски животни и помага да се всели в балканския дух животинската мистика, който е бродил из родопското лоно на гордата ни планина, що слънце я греело от две страни, а от трета – златна месечина, както се пее в нашите народни песни.

Този наш изконен горянин бил рисуван как седи на висока чука с вълшебна лира, заобиколен от смирено слушащи го животни и птици. Подобен горски свирач Пан е и младият Стоян в народните творения, който укротява с меден кавал и сиво стадо, и верни псета, а в късна доба развихря лихите стъпки на вили-самовили,

след които се вае огненената страст на мъх и тинтява.

За нявгашния Дионис, Пан или Змей се е шепнело планинското двусмислие: „Пет-ко-ли-би цяло село”. Съвсем в неговите възможности, щом този наш горски пастор-пастир, опрян на патриархалния си кривак, е врязал толкова много векове и епохи в своята памет, необятна като балканския кръгозор.

Но постепенно Дионистичният коритар, каракачанин, все търсещият Ахасфер, слиза надолу към селата, става въглищарин, скотовъдец, земеделец. Лека-полека Горан станал Ралчо. Ралото му – стратурково, пее народната песен, а пък воловете – два ангела; стрък босилек му е копралята.Упорният му труд разравял алчните бразди, дъхащи на влажни надежди, а слънцето отгоре им сипело благослов:

„Да цъфти напролет, да тежи наесен”.

Така полянската митология слиза с козите от усоите. Дори ралото бил изнамерил Дионис, според древните сказания, чийто полянски символ е бикът.

Доста неща от онова древно минало и от култа към балканския всебог са оцелели чрез нашия фолклор. Например, това че “на вол кога от оран иде – прав се става”. А земеделието пък, според нашата народна приказка, ще рече: “човек да яде земята”. Тоя геоложки пир, казва Найден Шейтанов, хората започнали след изгонването им от рая.

Тогава Адам в изконното си бедствие сключил кървав договор с дявола, стопанина на плът и пръст тук долу на земята. Затова били изнамерени оралото и мотиката, за да могат адамовите питомци да се хранят чрез тях.

Дори и сега нашенецът, вместо присъствие на духа, казва „окопитване”, т.е. превръщане на сатир.

А сатирите, вдъхновени мъдреци, били изобразявани с лице на човек, с крака и рога на елен или козел, които са вид преображения на сфинкса и символи на мъдрото и рогато слънце. Със златни рога на елен се изобразявал и Александър Велики, който бил приел светоборния си план от родопските горяни-жреци.

И така потекъл прачовекът като вода надолу из планини и рудини, населил равнината, за да я освети и да я дари с титаничната си сила. Така Огненият Змей, тайнственият Салмокс от източния Балкан, напуска пещерата си, заменя я с хижа, с колиба, в която вече има и женско присъствие („мома Витяза”).

Слезли вече Долу, гордите планинци бързо осъзнават жизнената си трагедия, изказана в думите на една стара майка към сина й:

„Има, чадо, света гора, няма свето поле”!

Пък и как свикналия с висините можел да се задоволи с нещо по-малко? Нали помним какво изплаквал планинецът в жаловитата си песен още там Горе:

Нисък ми бе Балканът, тесни ми бяха усоите, бледо ми беше слънцето!” Но добре че му оставали и други пътища. Така и безкрайното поле му се видяло тясно да развие вертикаално своя дух, улегналата му вече поземна жад се издигала отново оттатък планините, дори отвъд мястото, откъдето е дошла.

Затова и докато е Долу, в ниското, големите си празници отсторва на височина или в гора, защото винаги е бил готов да замени уютния си дом за мястото, откъдето „дума със звездите да си дума”.

Св. Йоан Кръстител на Леонардо да Винчи

Леонардовият Свети Йоан Кръстител. Париж, Лувъра.

Слизането в равнината било тържество на сатанинското Надолу. И змеят и хайдутинът, все дионистични превъплъщения, слизат често за любодейна дружка „долу в равно поле, дето расте трева детелина”. Ще не ще, отстъпил и вечнозеленият бор и кръстатият бук на явора и дъба.

Сур елен също предал венценосното си послание на козела и после на бика.

Но пребиваването Долу увеличава духовната жад на балканеца.

Така, както напуканата от сухост земя жадува за напоителна прохлада.

Всевечният балканец не е преставал да носи в себе си змейската жизневеда, казва Шейтанов, тъй като тя е плод на изстраданата му историческа съдба и на мъдрото проникновение, дошло като резултат от нея. Тя е преминала и през бъчвите с руйно вино – „чертозите на дионистичната нирвана”. Дори и жената-балканджийка преминала през тях, пиела подобно на менада, като залагала „кован гердан за мяра вино”.

А вакханският нектар превръщал и още превръща нашенецът в сатир, мъдрец и герой. И метне ли чашата „тригодишно”, „младият вече знае и старият може”. Дори войната за него е истинска вакханалия. Сам Дионис на изображения от Пловдивско потегля с бойна колесница, а наоколо му се рисува гроздобер и виноделие.

Крали Марко, неговото по-сетнешно продължение, също битува в българските представи като старотракийски божествен ездач. Дъхът на
Марка и на мъдрия му кон Шарколия е дъх на огнен Змей.

Титанът Крали Марко „яде като ламя и пие с чаша ведреница”.

Св. Йоан Кръстител на Леонардо да Винчи 2

Леонардовият Свети Йоан Кръстител с атрибути на Бакхус.

Марко е цял стихия: и долини, и Бели Дунав, и Черно море не са за него никакви прегради. Вечер се прибира в призвезден дом, където „на скута му седи млада Марковица и сеща се защо седи”. Приказно свързва земята ни с небесата и в неприказни времена.

Но накрая този световен и вселенски българин се оттегля отново в пещера – обиталището на Змея, Диониса, Салмокса и Ликурга Беломорски, все носители на дуалността, която често сменя местата на полюсите, което става, когато единият полюс надделее над другия. За да може в това обръщане краят отново да стане начало. И до днес носим тази мъдрост за двете начала в едно.

Така казва и народната песен:

„ангел на чело и дявол в пазва”.

Наследили сме и някои абстрактни истини, отдавна потвърдени от Изтока, като: „доброто добро не праща, злото – зло го не хваща”.

Това познание балканецът, вероятно, е научил някъде по средата на стълбата, която ту го е изкачвала Нагоре, ту го е дърпала Надолу. А може и винаги да е горяло като прометеевски огън в съзнанието му. Та нали от съюза на зари и мъгли, дървеса и билки, теглещи нагоре, и от течащите като вода надолу земни страсти се раждали в душата му средовечието и хармонията между небе и земя, между човек и звяр, между Бога и Дявола, между светеца и скота.

Така и друг следовник на Дионис – Боян Мага се „окопитва” в разни животни, като си остава и вдъхновен чудодеец на лирата. Тези жречески тайни и завети на Планината се поемат от орфиците и подготвят древния свят за християнството (христи-ян-ин означава равновесие на Ин и Ян енергиите), което пък богомилите реформират и предизвестяват появата на новия човек.

По този начин и пулсът на балканското сърце отбелязва ритъма на световната история, казва Н. Шейтанов.

Но не само религии е създавал и рушил Балканът в светотворния си ход. Балканецът е и хилядолетен воин при великата порта на Европа срещу мощните азиатски орди. А когато мощният Изток е надделявал, земята ни е трябвало да се жертва в робство, за да може светът на запад от нас да живее спокойно и да създава култура.

Сабазий

Сабазий

И днес тази култура вече роди трите най-важни лицезрения от Дионистичния култ – факлоносеца Фауст, сатиря Мефистофел и менадата Маргарита. Но не идва ли вече времето на славянобългарското царство, в което, според наш стар апокриф, има да дойде „Духа свети”, т.е. същинският Богочовек? Не идва ли отново времето Дио-нис – Дио-ген да тръгне отново с фенер да тръгне по ясли, пещери и къщи да търси човека?

Свободният, разкрепостеният, който ще промени мисленето и на другите около него, за да се освободят от предразсъдъците. Най-вече от някои всяващи страх у хората представи. Като тези за змиевидните, драконоподобни същества, все символи на древната мъдрост.

Навсякъде по света се говори за магически същества, които се срещат в митовете, легендите, културата и изкуството на хората от много хилядолетия във всички континенти. Едни от тях са змиеподобните и драконоподобните. Древните са наричали драконите божествени духове на водите, богове на дъжда и др. Но често са се опасявали, че в тях се вселявали паднали духове. Всъщност, така им придавали променливи и противоречиви, добри и лоши черти, каквито самите те притежават.

Но като всяко друго нещо, съществуващо в дуалния свят, така и тези животни имали своите два полюса.

Змията (драконът) също не прави изключение. Тя едновременно е и соларен, и хтоничен символ. На Земята, на плодоносните й сили, на подземната живителност, в която се посяват семената на новия живот (затова се среща и в корена на Световното Дърво). Затова и в египетската митология Амон се явява като първично божество в образа на змия. И въпреки противоречивите й страни, змията си остава един фундаментален архетип, водещ към изворите на живота и вдъхновението, на възраждането на новия живот. Пък и не само тя, всичко друго в света води към вечното превъплъщение, наречено нов живот.

Аналозите на Змията, като Дракона, Змея, Ламята, в народните вярвания са препятствия по пътя към доброто, дори за достигане до свещеното ниво. Особено в йога-ученията, според които трябва да се събуди

Първичната, майчина енергия, наричана Кундалини,

която е представяна като спяща и навита около първа чакра змия.

"Тиамат" на Милка Божурина

Книгата „Тиамат“ на Милка Божурина.

Подобно на рибата, и змията, олицетворява психичното, душевното движение, изплуващо от човешкото подсъзнание, носещо със своята неочакваност, както страх, така често и облекчение. К. Г. Юнг казва, че дори Христос е бил сравняван в ранното християнство с медена змия, която пронизва мрака. В някои народни вярвания змията подържа връзка със света на мъртвите и на прадедите, символизира семейния дух, покровителства дома, семейството и имота. А в някои страни дори се одомашнява, опитомява.

Но как иначе би имало еволюция, ако нямаше инволюция, слизане на Духа в материята, как душата би се завръщала отново в материално тяло, ако не “падаше”? И защо трябва само да се вторачваме в нейното приземяване, вместо повече в нейното наново извисяване. Та нали, според херметизма, всяка сублимация, непоследвана от “обръщане в земя”, противоречи на дълбокия замисъл на Творението.

И това завръщане не е нито падение, нито снизяване, а успешна реинкарнация, невъзможна без душевното отдаване. Мъдреците навсякъде по света са знаели, че

Божественияj свят работи чрез обръщане, преплитане, смяна на местата.

Иначе нямаше да има развитие, а само вегетация и заблатяване. По същия начин т.н. “паднали ангели” предали тайното познание на човечеството, слезли на земята и научили хората на всички дела на природата. Дори продиктували херметическите книги и дали началото на херметическото изкуство.

Всичко свалено от Небето е имало добра презумпция, а това че по-късно е изкривено в дуалната действителност, не придава вина на Първоизточника. И отново служи за стимулиране на развитието, на еволюцията. Дори опошляването на добрите замисли пак води до извличане на правилните уроци и отново до завръщането в лоното на доброто. Само че по трудния, по дългия път.

Така са се появили и болестите, изпитанията, но те не са липса на добро в някой, то е заложено у всеки изначално, а в привнасяне на неправилни тълкувания, съждения, мисли, чувства и дела, които не са в унисон с Първоначалната хармония. А в нея е отредено място на всеки и всичко.

Но когато се роди другостта като претенция в съзнанието, тогава се заражда и т.н. зло.

С него започват субективните оценки и самооценки, верското разделение, расизма, непоносимостта между хората, антагонизма, фанатизма. И то само защото, както припомня колобърът Спас Мавров, е забравено, че всички човеци са “същи” един на друг, имат в себе си една Същност, защото се е появило отцепление от идеята да си “същ” на другите, както и възвеличаване на аз-а за сметка на пренебрегването на общия архетипов модел – Бога.

С много трудности са се сблъсквали хората в стремежа да си обяснят света и движещите го природни закони. Но едва ли някога, поне не скоро, ще могат да разгадаят тайните на тайните, защото чрез своя сетивен опит, родил много митове, метафори, легенди, притчи, символи, не могат предадат и осмислят надрационалните идеи за космогонията и теогонията на сътворението и законите на битието.

Михаил Иванов

Михаил Иванов

Така както мравката не може да види слона и както с няколко дървета не можеш да видиш цялата гора. Както цялостната картина на света и космоса, толкова сложните и мистични феномени в него, не могат да се опишат със суеверия, алюзии, табута. Дори науката не успява да изгради такава картина, да опише толкова сложната, многоаспектна и могоцветна действителност, която е само в приоритетите на Нейния Създател.

Затова многовековните изследвания, включващи устни и книжни потопи от сведения, информации, не са обяснили света, дори са увеличили неговата неяснота с множество трактовки. Дори самият Айнщайн си признава на края на живота, че имал усещане за пропадане, за срутване на научните му конструкции, но поне това го отвело до Лоното на Главния Конструктор на битието – станал вярващ и намерил покой. А великият мъдрец Сократ още в началото на 4 век пр.н.е. казвал често:

”Аз знам, че нищо не знам.” А после за свое успокоение прибавял, че другите и това не знаят. Затова напомнял, че няма универсален, единен начин и език за обясняване на света, че класиката няма да бъде за дълго единствен образец. Затова

Сократ казвал, че изследванията трябвало да продължават, дори и на казаното от него, защото нямало по-лошо нещо от всички лоши неща от измамата.

И до днес хората не са убедени дали легендите предават символично познание, действителни събития или и двете неща. Не става ясно също дали чрез тях ни е предадено едно по-висше познание или тяхната символика е резултат на невежеството и примитивното обяснение на света на първите хора. Но може да се окаже, че повечето животински символи са натоварени с невероятното човешко сатанинство, със злобата, садизма и глупостта на твърдения, повтаряни с векове и никога непроверявани, твърди изследователят на древността Алън Алфорд.

И има право, защото много от животните често са се оказвали много по-достойни от човека. Добре че някои народи, като източните, отдават нужното уважение на животинското царство, през което всички сме преминали. Най-много, обаче, от всички животни, вълнували човека, е змията (драконът).

Тя е смятана за невероятно, вълшебно животно, което се придвижва без крака, сменя кожата си всяка година (затова е смятана за символ на безсмъртието), хипнотизира с поглед, а отровата й се използва и за лекарства, освен че може и да убива. Но понеже змиите излизат от земята, били свързвани с духа на злото. Още от вавилонците, че и до днес.

Новите религии пък наследили някои стари култове, разказващи как смели герои убиват дракони, пресушаващи извори, похищаващи красавици, взимат с хитрост драконови атрибути, като пръстени, за да научат езика на животните. Защото, явно, драконите откривали достъп към херметичното познание и тайните на посветените. В гръцката религия, обаче, змията е символ и на спасение и здраве.

Свързана е с бог Ескулап, извършил много чудотворни изцеления.

А неговата жена Хигия, богиня на здравето, се изобразява с чаша в ръка, от която пие змия.

Змийски орнаменти

Змийски орнаменти от епохата на халколита

Дори и днес змията, увита около столчето на чаша, е символ на медицината. Атина, богинята на мъдростта, носила на гърдите си щит, направен от черупка на влечуго, от което освободила Либия.

А Хермес, богът на тайното херметично познание, носи кадуцей – жезъл от две змии, увити една около друга, като доброто и злото. При Изхода от Египет пък Мойсей издигнал в пустинята змия от лят метал. А Христос наставлявал учениците си да бъдат чисти като гълъбици и мъдри като змиите. В Светото писание Сатаната също е оприличаван на змия (змей, дракон).

А в индоевропейските религии се открива митът за слънчевия бог, който се бори с влечугото. Но дали да го убие или промени, одухотвори, “нахрани” с меча на Словото (копието е негов символ), също до днес си остава напълно неизяснено.

В Далечния Изток драконът не е символ на злото.

В Бирма той олицетворява създателя, от чиято паст се изливат древните води, създали живота.

Змиеподобните и драконоподобните същества присъстват и в календара на маите. Червеният Дракон е Слънчев печат № 1 в маянския календар и олицетворява женския аспект на Източника, енергията, която създава енергийната мрежа на Вселената, тъканта на времето и пространството.

А Червената Змия е Слънчев печат № 5, който означава Жизнена Сила, Жизнена Устойчивост, Инстинкт, Креативност, Сексуалност. А Червеният Дракон означава: Раждане, Хранене, Битие, Памет. Вижда се, че змията (драконът) за някои означава мъдрост и изцеление, за други охулване, изкушение, вероломство, отрова, неблагодарност. Вероятно, хората са я натоварвали с качествата, които самите те притежават. Но, както правилно отбелязва Лафонтен, символът на неблагодарниците не е змията, а човекът.

orpheus-saint-valentine-02Т.н. Уроборос (извита и захапала опашката си змия) символизира пък вечността и Всеобщия океан. А като фалически символ, змията се свързва с щастието и плодовитостта. А когато е увита около дърво или защитава съкровище, е символ на познанието. Двойната змия пък, увита като осморка е знак за безкрайността.

В изследване на Юлия Боева и Любомир Цонев се казва, че и единичната осморка е знак на змията и той се е появил още в Близкия Изток, от епохата на неолита и халколита. С него се означава спирално завъртане. Б. Рибаков казва, че този знак на “обикаляща спирала” е бил много популярен в идеологията на древните земеделци и е бил широко разпространен във всички култури с рисувана керамика на Европа.

Той бил повсеместен и се вижда върху керамика, върху жертвеници от светилища и върху ритуални предмети. Но най-вече подчертава “змийската” същност, тълкувана като

посредничество между човешкия свят и небесните води на Великата Майка.

Но има и една подчертано “небесна”, космическа същност, свързваща Слънцето и Луната. М. Гимбутас пък нарича този знак “скачени спирали”, определящи енергията за регенерация и възраждане и преходите между смъртта и живота.

Подобни “змийски орнаменти” се срещат и в много други краища на света, вероятно като интуитивна психическа способност за придвижване във Вселената, защото това е пътят между две космически, въртящи се около оста си, тела, изминат от трето тяло.

В квантовата механика пък този път оформя, изписва, процесите на взаимовръзка и взаимодействие между въртящи се около оста си тела. А, най-вероятно, с него са се означавали и преминаването, превръщането на вещество в светлината, за да се изрази Съществуващото.

А може да е имало и познание за надвеществените форми, осмисляни като Дух, Бог, Идея. Като преход от вещество към поле и обратно. Като усещане за “огнен”, светлинен свят, за екстаз, просветление, за флуидно движение, отвеждащо към Бога. За преживяване-просветление,

“излитане” на съзнанието в някакъв друг, светъл и по-хубав свят.

Но когато земен човек попадне в него, трудно устоява на високите му вибрации. Така както се случва в легендата за раждането на бог Дионис, когато бременната от Зевс Семела поискала да го види в истинския му вид, в резултат на което изгоряла. Затова трябвало Зевс да доизноси сина си в своето бедро до неговото раждане. Много добре това огнено видение се описва в 11-та песен на “Бхагавад Гита“:

Ако блясъкът на милиарди слънца светнеше изведнъж в небето, това би наподобило светлината на тоя Велик Дух.

И това видение-знание, изразено със знака , се е преживявало като “истински огнен облик на Бога”, също и като познаване на Великата Богиня-Майка. Най-вероятно е било и “технология” за постигане на единство между Светлинния и Веществения свят, на “живия поток на Бога” без начало и без край, предполагат Боева и Цонев.

Милка Божурина, автор на "Тиамат"

Милка Божурина

А пък във фризови ленти от неолитни и халколитни съдове знакът се превръщал в женски гърди, в очи и най-често представлява змия с глави в двата края на извитото тяло.Все знаци на Великата Майката като двойно същество. Майка на Светлинния свят и на веществения човешки свят.

Обърнат надясно, знакът Бяла Майка представял движението от Божественото към човешкото, потъване на светлинното начало във веществения свят. А обърнат наляво, знакът на Червената Майка представял движението от човешкото към Божественото, освобождението от телесното начало. В антропоморфната дръжка на нож от Чатал Хьоюк/ Турция, 6 в.пр.н.е./ пък имало наслояване на движение и в ляво, и вдясно, означаващо единството на двойната Велика Майка.

Знакът в опростена форма се вижда и в пресуканите бели и червени конци на мартениците.

Тази двойна “обикаляща спирала” символизира единството между дух и материя. В народната ни традиция има изискване пресукването да става непременно наляво, т.е. – човешкото се стреми към духовното.

А Марта, носеща едно от предполагаемите стари имена на Богинята – Мара, била именно Червената Богиня-Майка на земния свят – символ на пролетното възраждане, на преминаващото през смъртта възкресение. Нейните три сфери, форми, хипостази, били Създаване, Поддържане и Мъдрост (Птица, Еленица, Змия).

Зооморфните изображения на Майката-Змия са най-разнообразни – с двуглави или триглави змии, усукани и др. Двуглавата змия обозначава двоичността, единството на противоположностите, идеята за движение и развитие в две посоки без противопоставеност между тях.
Змията – символ на Божествената мъдрост също е и знак на Майката, която дарява познание.

Тя eдинствена от живите същества може да “изпише” с тялото си основния знак на Великата майка .Среща се и до днес много често в българската тъканна орнаментика. В санскрит една от думите за духовен път към освобождаване на човешката душа от ограниченията на материята и законите на прераждането, е “марга”, а коренът “мар” е много стар и означава змия.

Затова едни от имената на Майката са Мара, Марга.

Змийски орнаменти

Змийски орнаменти в българска тъкан.

В иранския език фарси до днес думата “мар” означава “змия”. Т.е. Пътят на змията е освобождаващият път на духовното развитие. Бхагавад Гита пък дава три негови разновидности: джняна марга (знанието-змия)–, карма марга (действието-змия) и бхакти марга (любовта-змия). Това се олицетворява от изображения на тройните змии в някои праисторически изображения.

Индийският епос Бхагавад Гита посочва три пътя за достигане до Божественото Съзнание, за освобождаването на човешкия дух от “смрити, смъртността” и от колелото на преражданията, самсара. Това са джняна марга – пътят на знанието (знанието-змия), карма марга – пътят на действието (действието-змия), и бхакти марга – пътят на любовта (любовта-змия). Т.е. чрез трите функции на Великата Майка – Мъдрост, Движение, Живот. И тази троичност на знание, посветеност, просветление е била изобразявана още в праисторическо време чрез тройната змия (преплетените в едно три змии).

Светлина в тази връзка хвърля и писателката-журналистка Милка Божурина в своята книга “Тиамат”, в която чрез свръхсетивно познание рисува картини от нашата древна история. Тя напомня, че родопчаните свързват името Дионисий с думата “дьон” (”ден”), т.е. светлината на деня е Дион. Но роденият в Ниса Дионисий най-вече е първият посветен, заченат от драконово семе, че е богът с двете змии Сабазий, Двуглавият змей (дракон).

Аватар и пряк участник в Посвещенията в тракийските мистерии.

Найден Шейтанов

Найден Шейтанов

Донася и много просветителски познания в областта на изкуствата, земеделието, носител на всемирна небесна мъдрост, пренесена от неговата “планина на змията” – съзвездието Алфа Дракон. Наричан е “Богът с двете змии”, името му от гръцки идва от “дио” (две) и “ниси” (змия”). Богът на дедите ни – слънчевият Вакх – Дионисий (Сабазий).

Един от Аватарите, като Орфей, Озирис, Кришна и Буда, в които са се въплътявали Синовете на Светлината, за да спасят хората от невежество. Но той, според М.Божурина, винаги е бил и никога не е напускал свещената планина Родопа. И ако сега паметта ни за него е поизтъняла, то изобщо не е трудно да бъде събудена от нейното извечно хранилище в божествените ни души.

Чрез свръхсетивно познание Милка научава, че светилището на Дионисий се е намирало на най-стръмните височини, но сега още е било под земята, но напълно запазено.То било по-старо от Делфийското, владеело се от непобедимите Сатри, тракийско племе, живеещо по високите планини. В Родопа е имало общо 12 негови светилища и едно 13-то, най-търсеното. А всички светилища били свързани под земята

Чрез хронотелепортация тя попада в подземен лабиринт, обитаван от атлантите, и в светилището на Дионисий-Сабазий, което все още се търси от наши и чужди археолози. То се намирало в земите на бесите и близо до главния им град – Бесепара, който пък е бил близо до Пулпудева (Пловдив). Било близо и до важен воден път, какъвто е била тогава р. Хеброс (Марица), вливаща се в тогавашното Тракийско море/сега Егейско, по който маршрут се е отправял и жрецът в храма на Дионисий – Орфей.

Този воден път стигал и до островите Самос, Самотраки и Атонския полуостров.Светилището на Дионисий, обслужващо и одрисите, и другите тракийски племена било пълно със скъпоценни дарове. Пазело и

древното познание на дедите ни, свързано с влизането в различни действителности и смяната на формите за по-лесна адаптация към тях.

Тя вижда монумента на Дионисий от чисто злато, сякаш пред нея стоял богът на целия свят. Върху постамента, на който бил стъпил, имало изваяни барелефи на молещи се хора, по телата, на които били татуирани фигури на змии. Имал тяло на човек и опашка на змей. Върху главата му бил положен венец от златен брашлян, къдриците му се спускали до раменете, а от към лактите му се надигали две змийски глави. Тялото му проблясквало от златни люспи. В лявата си ръка държал дървен жезъл отгоре с шишарка.

Милка научава в своето астрално пътуване, че тракийските светилища в Родопите били разполагани на входните и изходните артерии на подземните градове на местата с най-силна вибрация за транскомуникация. Надземните и подземните пирамиди и светилища в Родопа, изградени най-вече от мъдрите ни предшественици атлантите по законите на свещената геометрия, също служили за връзка с подемни и надземни светове.

Но светилището на Дионисий задължително е заемало възлово място в чертежа на древните, понеже е играло обединяваща и подчиняваща роля за боговете.

Но, според предаденото на Божурина послание, е дошло време жителите на подземните градове, обитавани от потомците на мъдрите исполини-атланти да се разкрият отново на хората. И това ще бъде осъществено, благодарение на това, че духът на предците ни може да се връща през коридорите на времето, да се слива с нас, за да ни сплотява и мобилизира пред идващите изпитания и глобални трансформации.

И да ни върне изгубеното познание, да извести за идването на новата епоха и на новия човек от новата шеста раса, който ще се роди в нашата земя. Не случайно Тракия е наричана от мнозина Атлантида, която отново излиза на повърхността, според твърдението на д-р Стефан Гайд,

Тракия (от Тер или Тцер) означава Първата земя, първото слово, дошло от бога, станало Твърд, Гръбнак на света.

А произходът си траките започват от исполините-дракони и преките им потомци – атлантите. “Тираките, наследници на Тир, били наричани още трауси, драуси /дракуси/. Дори и във Волжка България хората били наричани Урус (змей, дракон) Болгар. Името означавало също и мъдър, велик. А с Тракия са се означавали Трите жезъла на Триединния Бог, сочещи мястото на Дървото на Живота в първия рай.

В своите свръсетивни преживявания Милка също научава, че Духът на дедите ни щял да извести и за отварянето на подземните коридори, каквито били тракийските тунели минаващи от подножието на Родопите, под Стара планина и стигащ до Арчар при Дунав и минаващият под Бачково, Кръстова гора и Белинтаж, защото по тях движението се осъществявало по-бързо и безопасно.

Древните ни предци са знаели, че животът е божествен и трябва непрекъснато да тече като вода, да оросява като мъгла, да се движи като облаците и да придобива все нови форми. Да няма застой, нали застоялата вода се заблатява, плесенясва, т.е. умира. Знаели са, че за да тече животът, той трябва да бъде чист и като по гладка повърхност от него да изтича мръсотията.

Т.е. да бъде динамичен, да търси новото, обновлението чрез различни ситуации, подредби, съждения, модели. На това учило древното българско любовно изкуство Фън Шуй. Динамика, изградена върху някои природни съответствия, аналогии. Надмогване, надкрачване на материалния свят и навлизане в субстанциалния (на енергиите) и в есенциалния (на идеите) свят.

Всички ние имаме тези прадревни гени и корени в нас, които отново могат да бъдат активирани и възродени с вярата в непрекъснато

синхронизиращите се физически и духовни реалности.

С вярата в непрекъснато течащите, трансформиращи енергии на природната и космическата Метаноя. С вярата в Свещения огън на Любовта, който ни прави безсмъртни. Нищо че засега целта, охранявана от змея, изглежда далечна.

Но пък, заедно с повдигането на планетната честота, се повдига и човешкото съзнание, което узрява за проявата на Чакащия в него бог да се изяви. Така че вложеното в човека Дихание отново да се съедини с неговия Отец. И да изгради в себе си Олтара на Бога. Не на Подобието, а на Образа, на Същността. На Единосъщието. И това няма да е много трудно, особено за живеещите в земите на Тракия.

Защото другото нейно име е Ракхива и от финикийски означава Небесна Твърд, Обител. Защото, както отбелязва духоведецът Ваклуш Толев, първо се съгражда вътрешния олтар и после се гради олтара в дома на Божеството. А този градеж започва със Словото, това, което е било началото и чрез което всичко е станало, както е отбелязано в Библията.

Чрез неговите правилни вибрации, правилното му разбиране, правилното му тълкуване и отношение към Него, по думите на духовната учителка Риния.

Защото небесният свят се проявява в земния чрез Словото.

И негов символ, още от времето на траките, е двуострият меч, Ромфая, Копието. А Воинът, Ламята и Копието са едно и също нещо, така както Героят, Ламята и “похитената” Красавица от приказките са едно, както всичко е Едно – Божествен свят.

Но който не научава чрез Словото за това Единство, научава чрез страданието. Неговата мъдрост е закодирана навсякъде в приказките, притчите, легендите, фолклора. В обредното разчленяване и отново събиране частите на божеството, в тракийската хиерогамия, сватбата между духа и душата. Обединението на Ян и Ин енергиите, на мъжката и женската половинка в човека. Истинската вътрешна “сватба”.

И тогава завършената личност вече може да освободи Майка си, генетиката си, от “коварния” Змей. И тази “битка” е преди всичко духовна работа, но някога е било възможно това да бъде изразено, или по-скоро скрито, за неготовите да го осмислят с легенди и притчи за битки, змейови сватби и т.н.

Но още в зората на човечеството Орфей е дал това сакрално познание чрез седемструнната (3+4) хармонизация, оставил е с лирата си седемстепенната вибрация на Балканскя полуостров, наречен от Спас Мавров “Жлеза на времето”, чиято основна Жън-Ай структура (Заден среден енергиен мередиан) е Родопа планина. Затова и тялото на Орфей, като това на Дионис, било разкъсано на 7 части, и те после отново били съединени, с което се изразява съединяването на неговите 4 мъжки части с 3-те му женски, за да се отработят поновому слънчевите и лунните вибрации.

Символът на Словото в човека е показалецът, който е подчинен на Юпитер, говори за сила, водачество, увереност, амбиция.

Посветеният в древните тайни Леонардо да Винчи е знаел това, когато е нарисувал прочутата си картина на посочващия Пътя Йоан Предтеча. Той има още един портрет на Предтечата на Христос, нарисуван с атрибути на Бакхус (римският вариант на Дионис). В нея показалецът на Светеца сочи не вертикално към небето, а наляво и с тенденция за издигане и обръщане надясно.Т.е. чрез информацията към интуицията, което е и подсказка, че Божественият свят твори чрез обръщането на енергиите.

Неслучайно сега, пред навлизането в новата епоха, сме достигнали развитието си до петата чакра, тази на Словото, за да разберем че неговият “пръст” пише навсякъде, стига да съзрем, че в написаното навсякъде има един и същ почерк, различията във формите му са само в детайлите, според конкретните условия и обстоятелства, но не и в смисъла на написаното, който е еднакъв за всички, без никакви привилегии или подценяване. Затова няма свободен избор, защото не можеш да сравняваш, след като няма разлики в смисъла на живота, за всички той е безсмъртие чрез съединяване с Бога.

Знакът змия

Знакът змия на бялата и червената майка

Неслучайно сега все по-често се срещат, обаче, и заболявания на щитовидната жлеза (пета чакра), защото в нея има много блокировки, много излишъци или недостици на хормони, т.е. липса на хармония. Но пък и тези блокировки, като всички други в света, пак работят за добро, те водят до отваряне на предната чакра (четвърта, сърцето), тази на любовта.

Затова нашите исихасти са практикували мълчание. Знаели са, че истинските подстъпи към Словото са в Любовта.

Че чакрата на говора, на Словото, ще се отвори напълно, когато се отвори чакрата на приемането – сърцето.

И едва тогава ще заработи истинското Слово, което е навсякъде – в човека, в цветето, водата, камъка, дървото… А пък после ще се отива до още по-високи нива на съзнание, тъй като еволюцията е безкрайна.

И змеят, змията, драконът, като символика, хем са пазители, хем са нужни препятствия към нея. И в огромната им титанична сила, единствено можеща да бъде овладяна от любовта, се крие голяма мъдрост. А тя ни казва, че титанизмът не е във формите, а в Духа, който ги обитава и одухотворява. И в приемането на правото всеки да го притежава.

Създателят именно затова е титаничен, защото е дарил на всички това право. Но битката за него трябва ние самите да си извоюваме. В тази духовна битка змеят е целта и препятствията до нея. Той води движението в кръг, към сливането на началото с края, към безсмъртието. Към средовечието и хармонията между небе и земя, между човек и звяр, между Бога и Дявола, между светеца и скота.

Лияна Фероли

14 февруари: Титанизмът не е във формите, а в Духа, който ги изпълва
4.6 (92%) 10 votes

Enjoyed this post? Share it!

 

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *