Умирането и смъртта като част от истинното, диахронично и вечно битие

Осмислянето на живота през смъртта го прави по-стойностен. И тя става нашият “будилник за смисъла на живота”

Сега светът ври и кипи, руши се. Сякаш изригват навсякъде вулкани. Вулкани от катастрофи, катаклизми, терор, смърт… От френетичност, заслепение и хипнотичност.

Днешното изобилие, днешният потоп от смърт е една материализация на нашия вътрешен и много болезнен душевен крясък. На взривената ни поносимост нещата да продължават по старому. Крясък на масовото желание и на готовността за тотална промяна, дори и да е възможно най-драстичната и нечовешки покрусяващата.

Но, сигурно, и няма друг начин, за да се срутят вътрешните и външните стени, огражденията между хората, възгледите, идеите… Да се рушат бастионите и убежищата на пустотата, досадата, на страха, съмненията, фалша, лицемерието… Да се срутват и бариерите на невежеството, така както са се срутили стените на Йерихон под звуците на рога на Исус Навин.

През този “рог” днес изхвърчава като тапа дълго заглушавания и затулван повик и зов на любовта. Светът и ние самите се разпръскваме на безброй частици, за да може после да възкръснем от тяхната пепел.

И в този подпален от лудост океан, съвременният спасителен кораб на Ной може и изобщо да не доплува до нови брегове, ако не са запушени пробойните му. А тези дупки-пробойни са на нашите неразплатени дългове и сметки, на мръсотията, ръждата, предразсъдъците, заблудите, фалша, лицемерието… На неизлекуваните стари кървящи душевни рани.

И най-доброто лечение е дехипнотизацията, излизането от конвейерната лента на живота чрез пробуждане. Чрез вяра в безмерния ни спасителен потенциал и запас, в мощния ни дух. Чрез убеждението, че всичко е вътре в самите нас и свят извън нас не съществува. Че срещаме на пътя си това, което сътворяваме вътрешно и проектираме навън.

Щом като излъчваме страх, болка, кошмари, безумие, духовна пустота и нищета, безпомощност, ограничение, несигурност, окаяност, самосъжаление, това срещаме и по пътя си. Срещаме подмяната на причината със следствието. И щом като допускаме този абсурд, тогава идва смъртта, като поправка и нова възможност, от която ще се ползва нашият вечен Аз.

Noviyat-zavet-01След многото съобщения за терор, за убити почти всеки ден, първо ни обхваща тревога, огромна жалост. Често си казваме: Ето, епиграфът става епитаф. После в съзнанието ни се появява мисълта, че нито смъртта, нито болката са случайни. Те винаги са били около нас, за да ни учат на мъдрост. На мъдростта, че случващото се извън нас е невъзможно без вътрешното ни одобрение, защото външният свят е отражение на вътрешния.

Т.е. светът умира, защото ние умираме вътрешно, защото имаме толкова много упадъчни и хипнотични представи за живота, за съществуването. И, за да ги осъзнаем, се налага да се разделим с нещо или с някой, за да разберем грешните си приоритети. А дори и това понякога не помага. Толкова закостенелост сме насъбрали, заради което би трябвало всичко да се затрие.

Но след всичките глобални унищожения са оставали свидетели на пълното оглупяване, които да вразумяват другите да не вървят по техните стъпки. Но и това се случва рядко. Чуждият опит не вразумява, само този, изживян на своя глава и пак не е за дълго. Добре че, според зададената небесна програма, несъвършенството само се унищожава. Както става и със злото, което е неунищожимо от други. Замислено е така, че е победимо само на територията, на която се заражда – нашата вътрешна същност, която създава външната.

Какво трябва да ни говори това, че днес ни залива твърде много смърт?… И то на групови талази. Изглежда, и душите на повечето хора са готови за път. Дори оставаме с впечатление, че животът се пренася в някакви други селения. И това че хората така лесно се прощават с живота си, също не е случайно. Явно, преминават времената, в които агонизиращите в болки и неличими болести хора, се вкопчваха в живота, дори и той да е бил само една вегетация, защото душите им не са били готови да отпътуват. Това днешно ново положение най-много говори за един предапокалиптичен усет.

Сега много често някои хора споделят, че усещат смъртта и на вътрешно ниво като раздяла със стария свят, със стари приятели, с които вече нямат нищо общо. То и това е Апокалипсисът – диференциация. Живото при живото – мъртвото при мъртвото. Сякаш умираме за това, което някога сме били. Сякаш разчистваме някакви стари отломки в нас, които са кръжали като сателити около някакви илюзорни центрове, без да подозираме, че центровете сме самите ние.

Сякаш сега се извършва един процес на отлющтване, отлюспване, отстраняване на мъртвите клетки. Та нали библейската мъдрост ни е завещала урока, че за да възкръснеш, първо трябва да умреш. Да преобърнеш гледната си точка, да напуснеш вътрешния си груб, недодялан свят на алчността и неправдата.

Днес, на пръв поглед, ни се струва, че тотално умиращият свят е една тягостна, угнетяваща задуха, едно заблатено пространство, в което и животът, и смъртта са бизнес. Че няма изгледи и място за какъвто и да е свеж полъх. А само за заслепение, изопачаване, марионетен сомнабулизъм, хипноза, оптика, движение на автопилот. За умиране ей така по навик, от леност, от липса на борба с несъвършенствата.

Стефано Д'Анна

Стефано Д’Анна

Но, според италианския писател Стефано Д’Анна, има и по-страшно от това. По-страшни са милионите смърти, които се случват всеки ден вътре в нас. Той вижда физическата смърт като кристализация на една умираща вяра в живота, И човекът се е потрудил доста, за да направи невъзможността да умре в неизбежност.

Като е забравил, че дори тялото му е неунищожимо, че не може да умре по презумпция, но пък може да убие в себе си изначалната вяра, да посвети цялото си време на самосъжаление и саморазрушение. За тази цел дори е измислил войните, революциите, превратите, тероризма… И всичкото това, за да се постави над Бога, да оспори дадената му от Него вяра в безсмъртието.

Затова, казва световноизвестният писател, икономист, социолог, визионер, лектор и преподавател Стефано Д’Анна, най-великата човешка цел е повторно да завоюва своята цялост, да постигне отново единството на същността си. Другото, без особени усилия, ще се добави. А причината за всичките ни сегашни и бъдещи беди, твърди той, се крие в раздробената човешка психика, в противоречивото, конфликтното мислене на човека. Но ако не му харесва света, такъв какъвто го е направил, той просто трябва да си промени мечтата, защото “животът е такъв, какъвто го мечтаеш”.

Според езотеричната наука, човекът има енергия в себе си, за да живее най-малко 1 000 години. Но дори и това познание не му помага да се отърве от нагона си към смъртта и вместо да мисли как да опази най-ценното в себе си – душата, той се грижи само за преходната си външна опаковка, която може да сменя като стара дреха отново и отново.

Кастанеда пък ни учи, че смъртта е нашият най-голям съветник. Но тя е и най-радикалното явление, най-тоталното излизане от всякакви граници и ако гледахме живота през нейните очи, то той би бил напълно различен и необикновен. Би бил умиране за преходното, за егоистичното, за дребнавото.

Много сполучливо Светите отци наричат смъртта “будилник за смисъла на живота”.

Според източната философия, смъртта ни свързва с реалността на живота повече от всичко. Тя създава вакуум, празнота – плодородна почва за проявяването на духа. И всички дарования, творчески нагласи, открития, изобретения, произлизат оттам. Новото, творението, изобщо, има склонността да се връща в “празнотата” и да черпи оттам енергия.

Затова, не случайно, всички свети места на всички религии са свързани с погребенията, кремациите, защото само съзнанието за смъртта води до непристрастеност и установява трайно в знанието. Затова, не случайно, Шива пребивава и на Кайлаш (”там, където има само празненство”), и на Самашана (”там, където има само празнота”). Така е и в човека – в него има и празнота, и празненство.

stefano-d-anna-shkolata-za-bogoveОсъзнаването, че животът е кратък, но непреходен, вечен, внася динамика, наслаждение. Нежеланото и второстепенното отпадат. Отпада и страхът, угризението, нетърпението, бързането за резултати. Осмислянето на живота през смъртта го прави по-стойностен. А оглеждащият се в смъртта ум, се смалява, смирява, за да може да отвори място за интуицията, за духовното съживление.

Според Учителя на Мъдростта Ваклуш Толев, смъртта е живот. Отецът дава смърт на най-святото си – на сътвореното. Смъртта е свързана и със смирението – една от най-големите мистерии. То се движи от два основни закона: на материалната еволюция и на безсмъртието. Материята трябва да умре, за да освободи духа. Затова Каин (символ на астрала) убива Авел (символ на материята).Затова Господ го защитава с думите Си:”Който убие Кайна, седмкратно ще си отмъсти.”

Затова Ваклуш вижда разлика между умиране и смърт. Човекът продължава да умира, защото умирането е съдба, еволюция, казва той. Но при смъртта страданието е осветено, защото в нея има смирение, доверие в Този, който ти я дава за ново рождение. Но това смирение не е скромност, която е недостатък на дързост. Докато смирението не е добродетел, а живият Бог и огромна духовна мощ, посвещение.

Смъртта е безсмъртие, автограф на Възкресението. Христос победи смъртта. Превърна я в култура на бъдещето. Затова духовните учители учат хората с утешността на първите стъпки за смирение. За щастие, твърди Толев, смирението изпреварва света и самите нас, изпреварва будността.

NuriИ този Изгрев, според духовната учителка Риния, възлиза и слиза, завърта се, за да освети и мрака, и всяко кътче от света. Тържествува в Себе си. За да покаже, че Виделината е растеж. Движение на Духа през всички царства, фази, не че има светлина и мрак, а само различни състояния на развиделяване.

Затова Христа, според нея, означава раста, растежът, изкласяването на листата, стеблата и накрая короната на Дървото-живот. Смирението пък е това, което най-много разлиства живеенето.

По-съвременните квантови обяснения на света разглеждат смъртта като биологична регресия. При т.н „класическата смърт“, след изключването на неокортекса, съзнанието се връща в риненцефала. Затова могат да се наблюдават изживявания на границата на смъртта – прословутото NDE. И хората, преживели ги, могат да си спомнят за тунела от Светлина, поради съществуващите още химически връзки между неокортекса и риненцефала, След това съзнанието се връща към рептилния мозък и още по-назад към клетките и към ядрото на ДНК, която е образувана в началото на света, и съзнанието възприема Първичния свят.

Трактатът „Тибетска книга на мъртвите“, обясняващ загадката на смъртта, твърди, че животът на душата след смъртта се определя от това как е живял и умрял човекът, от неговите постъпки, от това какви са били последните му минути и първите му мигове в отвъдното. Книгата дава уроци и напътствия за правилно поведение по време на настъпващата смърт и веднага след нея. И “Пхова” е практиката на правилно умиране, която се учи още приживе.

По време на експерименталното й учене монасите можели да разместват костите на черепа си и да направляват кръвта си да излиза през темето, наричано „отверстието на Брама“. Те смятали, че душата излизала именно през него, ако се спазвали насочващите правила. И така тя попадала в сферите на чистия Космос, откъдето се освобождавала много бързо. Но душата можело и да излезе от другите девет отвора на човека, но това било свързано с много мъчения.

Три дни покойникът бил свързан чрез енергетична нишка с небето, за да бъде прочетена цялата записана информация в тялото му, след което тя се прекъсвала. На четвъртия ден душата излизала от тялото през канала Сушумне. Затова кремацията на трупа не се разрешава преди това, а едва след петото денонощие от смъртта. И починалият не се докосвал през трите дни от смъртта му, за да не напусне душата му през докоснатите места и човекът да се потопи в сън без съновидения. И така да се лиши от възможността да стане бог.

Smertyu-smert-poprav-01Иисус също показа на кръста, че смъртта може да се победи със смърт. Затова в пасхалния тропар се пее: Христос воскресе из мертвих, (смертию смерт поправ) и сущим во гробех живот даровав. Христос възкръсна от мъртвите,/ със смъртта си смъртта победи и на тия, които са в гробовете, дарува живот! А чрез Него и ние имаме победата над нея чрез смъртта на Божия Син. Защото Христос ни остави заветът Си” “Аз съм пътят и истината и животът; никой не идва при Отца, освен чрез Мен.“ /Йоан 14:6/.

Затова Неговият Дух е Духът на живота /І Коринтяни 15:45: „Така е писано: Първият човек Адам „стана жива душа”, а последния Адам (б.а.- Исус) стана животворящ дух.” Т.е. Той твори живот чрез Светия Дух. А в Йоан 1:18 ни дава обещанието: „Не бой се, Аз съм първият последният и живият; бях мъртъв, и ето, сега живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и ада

В тази връзка старецът Никон Светогорец припомня надписа в някои светогорски манастири: „Ако умреш преди да умреш, когато умреш, няма да умреш”. Той говори за двата вида смърт – телесна и душевна. Потвърждава, че думите на Бог към Адам: „В деня, в който ще ядете от този плод, ще умрете“, са истинни. Затова Адамовото поколение не е умряло, ставало е дума за душевната смърт. То “умряло”, защото се е откъснало от Бога, искало да съществува без Бога, независимо от Него.

Старецът Никон от Света Гора обяснява, че смъртта на тялото идва, когато умрем за Бога, значи със смъртта на душата настъпва и смъртта на тялото. Но можем да “умрем” и за греховното, несправедливото, можем и отново да се родим за Бога, като се пречистваме, постим, изповядваме се, взимаме причастие. Можем да преминем към Божия живот, “умирайки” за света, за преходното в него.

Така, “умирайки” по този начин, преди телесната смърт, душата не загива. Така човекът е спасен от душевната смърт, душата съхранява живота си, укрепва и тялото. Докато тялото прави обратното – подкопава устоите на душата. Но здравата душа оздравява и него. За този процес особено много помага усърдното, търпеливо и настоятелно слизане на ума в сърцето. Както и вярата в това, че всичко е истинно, диахронично и вечно.

Лияна Фероли

Умирането и смъртта като част от истинното, диахронично и вечно битие
3.6 (72%) 5 votes

Enjoyed this post? Share it!

 

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *