Самата реалност е изкуство, казва режисьорът Васко Христов, (20-г.)

Кърджалиец, второкурсник в НАТФИЗ, завършва втория си филм. Той е убеден, че упованието в младите хора е една малка крачка към просветлението в тъмнината

Още в текста: Ω Самата реалност е изкуство и добрите творби се доближават до него, като надничат през прозореца на духовната и емоционална интелигентност в човека. Ω Преминаването през вратата на житейската клада също води към тази най-истинска, духовна реалност

Васко Христов - 02

Васко Христов

Васко Христов е второкурсник в НАТФИЗ.

Харесва свободата на авторските решения в тази специалност. Няма още и 20 години, а завършва вече втория си филм.

Успява да се справя с трудностите в живота, благодарение на майка му, която живее и работи в Гърция. Занимава се с изкуство, откакто се помни. Писал е разкази, есета, песни, книги… После решава да превърне любимата си режисура от хоби в средство за препитание.

– И така, Васко, много скоро след влизането ти в академията, правиш първия си филм „Ако е писано, ще стане“, как се реши да направиш и новия, който ще бъде завършен в края на септември?
Васко Христов

Васко Христов пред лаптопа

– Ами, именно заради това, че първият се прие изненадващо добре. За новия филм ме провокира историята на едно семейство, с което се запознах в Гърция. Така че отчасти филмът е вдъхновен от действителни събития.

– Не ти беше трудно да намериш свои съмишленици и екип, с който да го осъществиш…

– Да, аз и талантливата Виктория Димитрова, също като мен във втори курс, но в специалността Драматургия, написахме сценария. Избрахме и жанра да е драматичен трилър, за да разкаже по-емоционално, наситено и въздействащо филмовата история. Сформирах с приятели от академията и
снимачния състав, дори по време на снимките станахме като едно голямо семейство.

Двама от най-добрите, талантливи и амбициозни оператори – Ангел Юруков и Тодор Цанов, станаха част от него. Ангел пое ролята на главен оператор, а Тодор и всичко останало – осветление, звук, асистиране…

Красимир Калушев, човекът, който намирам за най-добрия първокурсник в специалността „Филмова и телевизионна режисура“, пък пое ролята на първи асистент-режисьор. Много съм благодарен за всестранната му и много ценна помощ. Най-добрият ми приятел, Георги Краев, беше зает с подготовки за приемни изпити, но все пак успя да ми помогне, включвайки се като кастинг-режисьор и статист.

Голяма благодарност дължа на Моника Ангелова, която ми помогна много при изборите на локации и снабдяването на сценографите с реквизит.

Същото се отнася и за Кики Аврониева и Наталия Петкова от специалността „Сценичен и екранен дизайн“, които поеха ролите на сценографи в продукцията. Моят близък приятел, киноман и журналист – Денис Стоянов, пък се справи с ролята си на скриптер.

Продуцент на филма стана отново Марио Орешков, който ни снабди с техника и напълно отдадено и лишавайки се от почивка, помагаше във всичко. Автор на филмовата музика стана един нов и много амбициозен композитор – Филип Герчев. Обмисляме и идеята за саундтрак. Монтажист на филма ще бъде Тарек Кожа, също от академията, който може да направи от нищото – изкуство. Много е талантлив.

– А как се справи и с актьорския състав?
Виолина Доцева натфиз

Виолина Доцева

– Доста трудно, особено в кастинга за главната роля. До последния момент не беше сигурно, че Виолина Доцева ще успее да поеме главната роля, поради нейната голяма трудова заетост. Но ни провървя и тя успя да се освободи за снимките. И въпреки, че това бе нейният първи филмов проект, тя се справи повече от страхотно в него. Вили даде на персонажа много от себе си.

Тя успя да почувства ролята и наистина да се превърне в Сара. С ролята на Алекс, братът на Сара, се нагърби Явор Гаджев. Двамата с Виолина са от един и същи клас в НАТФИЗ (на проф. Атанас Атанасов) и това също много помогна да се почувстват като брат и сестра. Явор изцяло се сля с представите ни за неговия герой.

Третият представител на клас проф. Атанас Атанасов, участващ в продукцията, е Кирил Недков, един от най-добрите актьори, с които съм работил. Определено може да изиграе и почувства всяка една роля. Гениален е. Във филма взе участие и още един студент по актьорско майсторство – Ахмед Юмер (Ози), от Кърджали, един от най-добрите актьори в академията.

Непредсказуем е. Дадох му ролята на наркоман, знаех, че ще я разнообрази с нещо от себе си, както и стана. За ролите на родителите на Сара се нагърбиха и се справиха доста добре непрофесионални актьори – Маноил Димитров и Маргарита Павлова, също от Кърджали. В началото и двамата бяха доста плахи, но на финала ме накараха да се замисля за това, че желанието да играеш добре, не зависи толкова от професионалната подготовка.

И другият непрофесионален персонаж, поредният неприятел на Сара, беше Мадлен Караиванова, пак от Кърджали, в чиито актьорски качества не се съмнявах, играехме заедно в детската театрална школа към читалището, тя също изгради много колоритен образ. Изобщо всички заедно изживяхме големи емоции, придобихме безценен опит, който се затвърждава най-вече от допусканите по време на работата грешки.

– Освен че взе доста кърджалийци във филма си, го снима изцяло в родния си град. Защо?
Кирил Недков

Постерът с Кирил Недков

– Главно защото съм живял последните десетина години в Кърджали и най-добре се чувствам, когато работя „на своя земя“. Познавам града по-добре от самия себе си. В него има специфични локации, които липсват другаде (дори и в столицата), а и хората тук са много благоприятни, много отзивчиви и добронамерени.

– Би ли разказал накратко какво се случва във филма ти “Какво се случи, Сара?”

– В него става дума за едно съвсем обикновено седемнадесет годишно момиче. Но когато брат й, главната опора в живота й, умира при катастрофа, тя излиза от обичайното русло, всичко около нея се срива и се обръща с главата надолу.

Подсъзнателно се смята виновна за смъртта на брат си и това съсипва живота й. В главата й се раждат много кошмари и целият й свят се обръща срещу нея. Накрая осъзнава колко далеч е стигнала, водена от чувството за вина, без да може да се освободи от нея.

– И кое е главното му послание?

– Това, че всички ние понякога чувстваме вина за неща, които са отвъд нашия контрол. Най-често за трагедиите, случили се в наше отсъствие. Тогава се замисляме какво е щяло да бъде, ако сме били там, а така и поемаме вина за отсъствието си. Но най-вероятно с или без нас, резултатът е щял да бъде един и същ. Т.е., би трябвало да не се чувстваме виновни за всичко случващо се около нас. Защото, ако животът е решен да ни отнеме близък човек, той ще го направи. Единствено можем да го отложим за кратко, но никога не можем да избягаме от съдбата си.

– Какъв отговор се очаква на питането в заглавието на филма?

– Това е доста сложен въпрос. Драматургичният му отговор се крие в самия сюжет и по-точно във финала на самата история. Но това може да бъде разгледано и двусмислено, като всеки един от зрителите, ако успее да се свърже с персонажите, да обърне въпроса към себе си: „Какво се случи с мен ?“

– Филмът ви засяга един от най-важните въпроси в нашия живот – този за вината, най-самоунищожителният механизъм, чрез който търсим оправдание за егоизма си. Защото всичко е наше дело, на ума ни, на съзнанието. На затворения в теснотата на материалното ни битие дух. На нашето его…

– Това е един кръговрат, който е заложен в битието ни – капан без изходи и възможности за бягство. Поради това, ние хората не сме способни да прозрем отвъд егоизма на заслепяването.

– Много удачно психологическо решение сте намерили в това, кошмарите на Сара да се случват в нейната глава, т.е. на едно иреално ниво – намек, че ние самите създаваме своята хипнотичност и заслепеност. Но пък промъкналото се хубаво, достойно през процепите и пукнатините на тъгата и отчаянието, блести по-силно и се цени повече, нали?

– Да, Сара е подвластна на своите демони. Нейното съзнание я отделя от обкръжаващата я среда и се обръща срещу самата нея. Но в този капан и най-малкото усилие може да преобърне преградите на безразличието, да даде началото на една непрестанна вътрешна, духовна борба.

– Един наш мъдрец беше прозрял, че когато се опитваме да разберем т.н. “зло”, да видим, че зад него се крие безсилие, безволие, отчаяние и не му придаваме характеристики на непоправимост, ние му даваме възможност за развитие, за положителна трансформация…

– И аз съм размишлявал често в тази посока. За това как злото си проправя път чрез негативните помисли и жаждата за власт. Но хората са толкова слаби, че не могат да разберат неговия урок и се оставят отчаянието да ги пречупи. А осъзнаването на случващото се би могло да доведе до много прозрения. Но пък, само минавайки през развалината и кладата на живота, можеш да оцениш просветлението.

– Попитахме участници в екипа ти за това къде виждат лек за болката на Сара, станала нарицателна за толкова много хора. Но, за да я лекува някой, той трябва да я познава и разбира. А това май не се случва? И защо ли?

– Не всички преживяваме идентични болки, затова е трудно да „излекуваш” някого, понеже понякога средствата, които лекуват едни, вредят на други. А и повечето хора виждат само резултата от болката, например – сломен, пропаднал човек, но не се замислят какво е довело до това състояние.

– Хубаво е, че доброто изкуство наднича именно през болката, опитва се да разбира защо се допуска тази негативна житейска канава, през която да откриваме вече все по-оскъдното добро…

– Изкуството е именно този прозорец, който кара човек да погледне през призмата на човешкото и да достигне до неговата емоционална интелигентност.

– Виолина Доцева е толкова лъчезарна, а пък има много тъжна поезия. Срещайки многото капани на неразбирането, младите хора, с присъщата им чистота, сякаш се раздвояват между светлите си пориви и трудните условия за тяхното осъществяване. Това познато ли ти е?

– Това е така. Зад всеки успешен резултат се крият множество преодолени капани. Всяка цел изисква жертви, за да бъде постигната. Всеки един от нас има някаква цел, която да подпомага развитието му, но при изпълнението й срещаме трудности и се питаме защо?

Защо ни се случват лошите неща? Защо когато сме толкова близо до целта, изведнъж се случва нещо, което ни отдалечава от нея? А постигната цел не винаги е само победа, понякога е само опит. В крайна сметка, колкото по-трудно постигаме дадена победа, толкова по-сладка е тя и толкова повече ни помага да се развиваме духовно.

– Имат ли младите хора, в частност и ти, надежда, че тъмнината няма да може да обхване светлината, че по-скоро ще стане обратното?

– Трудно е, защото осезанието за тъмнина притиска хората, пречупва съзнанието им. Но аз лично силно се надявам любовта да вземе превес над тъмнината и да я просветли.

– Надеждата на нас, възрастните, е във вас младите хора, че тъкмо вие ще промените непоклатимото статукво. Че вашето поколение на индиговите деца ще се справи със старите догми, а още по-младите, т.н. слънчеви деца, ще възцарят любовта между хората…
Васко Христов 04

Работен момент

– Упованието в младите хора е една малка крачка към проникновението и към просветлението в тъмнината.

– Чарлс Буковски казва, че разликата между живота и изкуството е в това, че изкуството е по-поносимо. Но това не значи ли, че то омаловажава проблемите? Или тъкмо обратното?

– Относително. Аз съм на мнение, че самата реалност, в която живеем, е изкуство. Поносимото и непоносимото е само въпрос на гледна точка или на това как ти е показано. Ако разказвачът показва на зрителя всичко през розови очила, то наистина ще е по-поносимо, но според мен, главната цел на хората, занимаващи се с изкуство, е да се опитват максимално да се доближават до реалността с творбите си.

Защото най-трудно се показва най-очевидното – хората толкова често го виждат, че отказват да го прозрат.

– Ти откъде се учиш на прозрение, какво обичаш да гледаш и четеш?

– Гледам доста филми, главно на Дейвид Финчър, Кристофър Нолан и Стенли Кубрик. Обичам да чета книги, свързани с психологията, както и трилърите на Саймън Бекет. Също така убивам доста голяма част от времето си, смеейки се над книгите на Иво Сиромахов, този човек, според мен, е един от най-добрите съвременни български автори.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Блиц-анкета с участници, част от екипа на филма “Какво стана, Сара?”

Поискахме мнението им за това до колко далече може да стигне вината на Сара и на всички млади хора в нейното положение? И какво, кой подхранва днес вината, страха,негативите, които разяждат душевността на младежите? И има ли лек срещу тях?

Системата заличава душевните качества в младите хора, а подавайки й се, те я подхранват несъзнателно

Отчаянието и несправедливостта разпокъсват на парчета душевността на младежта

Виолина Доцева:
Виолина Доцева още една снимка

В. Доцева

Имам брат и сестра и когато Васил ми каза да си представя какво ще изпитам, ако загубя един от двамата, аз изобщо не знаех какво би могло да се случи с мен. В процеса на снимките, обаче, успях да доловя това разтърсващо чувство, тази обсебваща и прокрадваща се толкова бързо в ума на моята героиня вина, която обръща целия й живот.

Но защо загубата на обичан и близък човек е така непоносима? Липсата на разговори по тази тема в семейството, в средата ни на живеене, я прави непреодолима. Макар че и аз не приемам лесно загубата на близките, поне в такива моменти се окуражавам с това, че смъртта не е краят, че неприемливото и неправдивото за нас е въпрос на съдба и може да я облекчим с вярата в нея, с подкрепата на близките, приятелите, родителите.

Явор Гаджев:
Явор Гаджев натфиз

Явор Гаджев

Чувството за вина, като това в случая на Сара, може да поведе човек по най-пагубния, шоков за един млад и мислещ човек път на саморазрушението, подсилен от затварянето в себе си, липсата на приятелски кръг, на някой, на който да имаш доверие. Тогава неминуемо стигаш до вината за смъртта на единствения ти близък в живота човек.

И подривният страх от евентуалната загуба те лишава напълно от доверие, дори и в самия теб, защото губейки своята опора, ти губиш и част от себе си. Единственият начин, според мен, да се отървем от страха и вината, е да се опитваме всеки ден да бъдем по-честни един с друг и терминът „брутално честен“ вече да престане да е валиден. И да няма нужда да сме брутални, когато сме честни.

Мадлен Караиванова, Мис Кърджали 2016:
Мадлен Караиванова 002

Мадлен Караиванова

Живеем в много динамично време и вината в него не винаги заема върха на нашите емоции. Младите хора са изпълнени с гняв и незначителни приоритети. С образа на Сара се идентифицират единици от новото поколение, тези, които имат душа и състрадателност, вътрешна красота, която обществото се старае да заличи.

Вината и страха понякога са едно и също нещо, а друг път съвсем различно – системата е така изградена, че те изпълва със страх, заради което се чувстваш виновен, защото не можеш да избягаш от него. За мен всичко движи в двете крайности. Или си силен, или си слаб. Силата не се изразява в агресия или в ярост към същата тази система, която ние несъзнателно подхранваме.

Силата се крие в това да имаш смелостта да превъзмогнеш случващото се и да се стремиш в бъдеще да направиш нещо по-добро. Тези, които си мислят, че няма лек за душевната болка – аз наричам слаби хора. Лек има и винаги ще има. Но, за да намериш какво ще излекува именно твоята душа, трябва да намериш мястото си сред всичко случващо се.

Мануил Димитров:
Маноил Димитров - 01

Маноил Димитров

При Сара вината стига до психически срив, а младите доста често стигат и по-далече от нейните преживявания, до това, например, да посегнат върху собствения си живот. Източниците и факторите, довели до там, са много.

Вина можеш и сам да си вмениш, а може такава и да ти бъде вменена, с цел изгода и контрол. Със страха е по същия начин. Дали човек ще се подаде, зависи от неговата психическа стабилност или лабилност. Но лек срещу това няма.

Филип Герчев:
Филип Герчев 02

Филип Герчев

Не мисля, че вината и страхът разяждат душевността на младите хора, по-скоро са крепящата техния характер част, показваща човечността им.

Виктория Димитрова:
Виктория Димитрова - 01

Виктория Димитрова

Вината е лепкава материя, която полепва по небцето ни и пари. Не свикваш с нея. Не можеш просто да я игнорираш. Тя е черна дупка, която обгръща ума ти, моделира съзнанието ти. Вината ни връща към миналото, лишава ни от енергия в настоящето и не ни позволява да се движим към бъдещето.

В контекста на „Какво се случи Сара?”вината е самоналожена и е опит да промени историята, пожелавайки друго развитие на нещата, но станалото е станало, времето не може да бъде върнато назад и нищо не може да се промени. Липсата на контрол върху ситуацията кара Сара да изпада в низ от състояния, които я довеждат до дъното. Чувството на вина не е присъщо само на младите. То е познато на хората от всички възрасти. Може да се лекува, ако се достигне до нейния първоизточник.

Денис Стоянов:
Денис Стоянов - 01

Денис Стоянов

Вината поразява и разяжда инстинктите ни. Преминавайки през етапите на коварните изпитания и кошмари, съзнанието губи контрол над мислите и създава свои собствени прегради. Отчаянието и несправедливостта са факторите, които разпокъсват на парчета душевността на младите хора. Остава само надеждата в ума ни, че ще можем да променим това статукво.

Маргарита Павлова:
Маргарита Павлова 01

Маргарита Павлова

Всички млади хора, преживели подобни на тези на Сара изпитания, могат да стигнат много далече в реакциите и действията си. В днешния забързан свят родителите имат все по-малко време да разговарят с децата си. И тази липса на внимание прави младите хора неуверени, неразбрани, необичани и несигурни, лишени от сила да се справят със случващото се.

Тогава изходът става още по-непредвидим и с тежки последствия, особено когато и родителите са далече, когато се допускат лъжи, липса на искреност и добронамереност, когато доверието е разклатено… Дано поне младите хора могат да осъзнаят, че не трябва да изпитват чувство за вина за неща, които не зависят от тях.

Георги Краев:
Георги Краев 02

Георги Краев

Вината на Сара, на младите хора, изобщо, е просто една малка част от връхлитащите ни преживявания, които идват, за да се справим с проблемите и изпитанията си. Но едно е сигурно – самите ние подхранваме тази вина и сме единствените, които могат да се справят с нея, задавайки си следните въпроси: „Ами аз? Аз виновен ли съм?“

Самата реалност е изкуство, казва режисьорът Васко Христов, (20-г.)
5 (100%) 2 votes

Enjoyed this post? Share it!

 

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *