Джошкун Ибишев: Днешната „демокрация“ е по-страшна и от диктатура

Но провокираният хаос се обръща срещу неговите автори. Кърджалиецът Джошкун Ибишев е завършил руска филология, но философията е неговото най-голямо му увлечение.

Допълнение към представянето на събеседника ни ще намерите най-долу в текста. Друго хубаво интервю с автора ТУК: Джошкун Ибишев: Възклицанието „Бог умря“ и тероризмът днес.

Книгата на Джошкун Ибишев “Битието като произвол” дава обяснение за живота, за света като управлявани от една предзададена воля, която направлява движението на Свободата, на свободния избор към края, към Нищото, където се е зародило всичкото. Към обективната възможност за изравнени проявления на доброто и злото, които могат да работят за една и съща цел.

Хаосът и безпорядъкът, според него, са плод на субективни фактори, а предзададеният Произвол е единството в разнородността, диалогът, съвместността, съхранението и поддържането в хармония на трите основни елемента на битието – съществуващото, съществуването и същността. Като доброто и злото са част от него, които като се срещат с противоположното на себе си, но в определени и допустими граници, се самоидентифицират, запазват разнородността, за да може Произволът да запази единството на Цялото.

Джошкун, не смяташ ли, че сега човечеството се движи към този Произвол-битие, но е и на последната права в Сизофовския си труд да повдига безуспешно камъка на тоталната си хипнотичност и безсъзнателност?

– Много мрачни прогнози, като тази, си останаха само прогнози. Фукуяма оповести преди време „края на историята“, после се извини, самата история го опроверга, имаше и апокалиптични предсказания за „края на света“. Хайдегер открито заявяваше необходимостта от „второ начало“ с неговата фундаментална онтология.

Но пророкуваният „край на света“ през 2012 г. се оказа просто край на определен времеви цикъл, защото всеки възвестен край се явява като едно ново начало. А, всъщност, винаги се стига до вечния кръговрат, до „вечното възвръщане на едното и същото“. Още Парменид определи битието като „кръгло“. Затова Сизиф търкаля отново и отново нагоре вечно сгромолясващия се върху му огромен камък.

Помагащите на този процес хипнотичност и безсъзнателност също са обвеяни в мъгла и съвсем не са еднозначни като същност и функция. Примерите в тази посока са безброй. В състояние на хипноза великият Едгар Кейси вижда картини от бъдещето, които остават скрити за нас, бодърствуващите. Менделеевата таблица, картините на Салвадор Дали и другите сюрреалисти са зачевани в състояние на „безсъзнателност“, плод са на съня, на интуицията, на вътрешното зрение.

Ние, бодърствуващите, според индуизма, сме подвластни на мая, т.е. на триизмерната вселена на двойствените явления, чиято цел е скриването на Брахман – Абсолютната реалност, на трансцендендалното Аз/Его, Съзнание, според терминологията на Хусерл. Т.е. ние живеем в една непрестанна илюзия, предопределена от ограничените ни в триизмерността възприятия и представи.

Ето, възприемаме небето като синьо, но то ще си остане загадка за нас, поне дотогава, докато обитаваме „тукашния“ свят. И ще продължаваме да се питаме кое е всъщност реалното, истинското, автентичното – онова, което е плод на интуицията, на „вътрешното зрение“ или онова, родено от разума, умозрението? Може да прегърнем и тезата на Ницше, че истина няма, че има само „интерпретации“.

Не може и да се очаква, че в края на най-мрачната епоха (Кали Юга) с най-ниски нива на съзнание може да се говори за някаква по-масова пробуда, но пък, вероятно, духовното ускоряване, подемът, започват от точно тази най-ниска точка

– Съвсем логично и закономерно е, според теорията за цикличността, да предположим, че достигайки дъното, най-сетне ще се оттласнем нагоре. Искрено се надявам, все пак, „последната четвъртина“ добродетели (съгласно Кали Юга) да не се е изпарила окончателно.

Изглежда, че пробудата в човека все още настъпва с помощта на външни природни и космически сили /митът за възкресенския кадуцей/, но така и с манипулации, заблуди. Днешните събития и страдания, обаче, запалват вътрешната “запалка” на човека, на неговия дух. Това ли е тъгата и цената на познанието, на просветлението?

– Нека си припомним как се е пробудил първият Пробуден, принц Сидхарта Гаутама (Буда). Изтощеният от глад, медитиращ под дървото принц дочува разговора между учителя по цитра и неговия ученик. Учителят проповядва, че струните не трябва нито да са разхлабени, защото няма да произведат звук, нито пък да са прекалено обтегнати, защото ще се скъсат.

Така в бъдещия Буда се заражда идеята за Средния път, за Златната среда, явяваща се фундамент на неговото бъдещо учение. Буда стига до простата аналогия, че подобно на цитрата и тялото не бива нито да се „разхлабва“ чрез прекалени страсти и удоволствия, нито пък да бъде „обтягано“ чрез прекалена суровост. Затова пробудата е двустранно явление, като всичко в нашия дуален свят.

Ясновидците и екстрасенсите също получават дарбите си след преживени инциденти, катастрофи и различни психо-физически травми. Хората, преживели състояния на т.н. „клинична смърт“, придобиват абсолютно ново отношение към живота. Помирявайки доброто и злото, тъмнината и светлината, скръбта и радостта, стават благи, хармонични, не изпитват вече страх от смъртта.

А до познанието и просветлението се стига по най-различни пътища. Страданието, болката, тъгата са едни от тях. Различими са три основни източника на познанието: съмнението (Декарт), удивлението (Айнщайн) и страданието (Достоевски). Но като цяло всеки един познавателен процес носи белега на страданието.

Такъв е вселенският закон, такъв е вселенският „алъш-вериш“: даваш, за да ти бъде дадено, защото безплатен “обяд” няма. Най-много ни събуждат, обаче, екстрените ситуации, когато сме „на границата“, когато ни грози опасност. Едва тогава ставаме солидарни, съпричастни с мъката, отзивчиви, любвеобилни, добродетелни.

Да, човекът, който е сътворен с потенции да бъде съвършен, е трябвало да изстрада и заслужи дози дар. С проверка за вярност, вероятно

– Но минимална част от тези потенции биват обективизирани, осъществени, както е при Сократ, Платон, Моцарт, Бетовен, Гьоте, Хьолдерлин, Рембранд, Ван Гог… Всички те знаят и за какво са на тази земя, какво трябва да свършат по най-добрия начин. С Божията помощ, разбира се. Някои от тях, като Платон, знаят и откъде са. Но каква е нашата функция, нашето предназначение на нас, „обикновените хора“, с усреднени възможности, за какво сме тук?

Може би ще си отговорим на този въпрос, едва след като разберем защо за оплождането на една яйцеклетка се впрягат милиони сперматозоиди, след като е нужен само един от тях. Теориите за земното духовно усъвършенствуване будят доста недоумения. И как да се случи, след като предишният ти вътрешен опит е старателно „забулен“, възприятията ти са ограничени в рамките на триизмерността…

Затова основният въпрос за нас е откъде сме, за какво сме тук на тази земя ние, „обикновените хора“. Но той надали скоро ще намери отговор. Или, може би следва да приемем смелата теза на Сартр, че „само по себе си съществуването е лишено от смисъл, защото приема оня смисъл, който ние самите му даваме“.

Дали пък смисълът, ценността на всеки човек, на всяко съществуващо е не в неговите способности, заложби, дарби, функции, а просто в неговата уникалност, неповторимост, различие, участващо във всеобщата мозайка на многообразието и поливариантността на вселената. Нали ключовата характеристика на битието е тъкмо Различието, в отличие от ключовата характеристика на Нищото – абсолютната Неразличимост.

Тогава да се грижим за битието, ще рече да се грижим за опазването тъкмо на това Различие, на богатството от форми и съдържания, върху чиято основа се гради и битието, и вселената, като цяло. Не случайно Хайдегер ни нарича „пазачи на битието“. Много е вероятно тук да има някаква изключително тънка ирония, сякаш Творецът ни казва: „На някои (гениите) дадох повече, но взех от тях повече, на други дадох по-малко, но и взех по-малко.

Така че не се сърдете, всичко е справедливо. Живейте и се развивайте, доколкото можете, имате пълната свобода. Само една препоръка имам: не унищожавайте Различието, Другото. Иначе ще ви пратя преждевременно в Неразличимото /Нищото/.“

Според Гурджиев, живеем в един напълно кошмарен сън наяве, в който човек не си спомня за себе си, рефлектира като машина на случващото му се. Затова и не приема адекватно войните, безмилостните изтребления

Георги Гурджиев

Георги Гурджиев, философ

– Той определя 4 състояния на съзнанието: сън, сън наяве, относително пробуждане и пълно пробуждане. И всички те са субективни, защото истинската, духовната реалност е скрита зад стената на илюзорното въображение. А при „съня наяве“ се наблюдава голяма смесица от реалност и илюзии, поради което човек не може да осъзнава обективно случващото се.

Но поне различава „същността“, това което сме по природа и „личността“, придобитото отвън. Но често придобитите чрез подражание идеи, настроения, навици, модели на поведение, вкусове са крайно негативни и формират у нас една „лъжлива личност“. Тъкмо тази негативна тенденция е в основата на симптомите при „съня наяве“ – машиналност, автоматизъм, липса на трезва оценка, фалшиво опиянение от илюзорни ценности.

Много помагат за “съня наяве” и силното пристрастяване към алкохола, наркотиците, хазарта, влюбването… Вследствие на тях настъпва една свръхконцентрация на съзнанието върху даден обект на базата – подобното привлича подобно. И това става за сметка на цялата обкръжаваща действителност. А всичко вън от обекта на желание е просто някакъв „фон“, на който изпъква още по-релефно желаното.

Съвсем естествено е тогава да не може и да става дума за реална, обективна оценка на действителността. Но няма и как нещата да не са толкова неясни, мъгляви и противоречиви, след като учените вече доказаха, че съзнанието е вън от нас, от мозъка ни и е абсолютно независимо от нас. Това твърдеше в началото на миналия век и основателят на трансцеденталната феноменология (наука за чистото съзнание) Е. Хусерл.

Затова той определя субективността и интенционалността (съзнателното възприемане и опознаване), като най-автентичното, най-заслужаващото нашето доверие. Т.е. истинското не е около нас, в действителността, а онова, даденото в съзнанието ни, защото битието е крайно, а съзнанието е вечно.

Попитан дали е възможно войните да бъдат спрени, Гурджиев отговаря – несъмнено да. И било достатъчно хората да се събудят от предизвикания и поддържан от обкръжаващите го условия и обстоятелства сън. Като преди това се убедят, че спят – много по-реално, отколкото в нощния си сън.

– Тази негова теза ми звучи твърде идеалистично. Още Хераклит, а след него и Шопенхауер заключават, че ние сме в една непрестанна „война на всички срещу всички“, заради вечно неудовлетворената ни воля. И тъй като единната, абсолютна Воля се обективира в милиарди персонални воли, конфликтите, противоречията стават просто неизбежни.

Така че сме доста далече от дълбочинното и обективно осъзнаване на битието. И илюзиите все така ще бъдат част от него. Но поне трябва да се стараем да различаваме безобидните, не дотам негативни заблуди и тези, чийто последици са твърде опасни и драматични.

Доста хора вече са убедени, че световната война е започнала, а към реалната й повсеместност ще доведат започналите отдавна пропагандни, медийни, информационни войни

– Да не дава Господ т.нар. „хибридни“ войни да прераснат в горещи и кръвопролитни. В това отношение има само едно успокояващо нещо – това че сега суперсилите дрънкат оръжия, но притиснати от опасността от евентуален ядрен конфликт, мащабните войни се затварят в сферата на виртуалното. Само екзистенциалът „ядрен конфликт“ е безкомпромисен и стряскащ самозабравилите се войнолюбци. То се видя, че моралът и етиката са безсилни да ги възпрат.

До неизбежните световни сривове доведоха и тоталната политическа мимикрия и дегизираният зад маската на либерализма и демокрацията деспотизъм

– Тя премина през т.н. „арабски пролети“, които окончателно дискредитираха неолиберализма, както и през т.н. износ на “демокрации”, но срещу нефт, газ, ресурси… Съвсем естествено последваха събитията в Париж, Ница, Брюксел, Мюнхен… Да доиш чуждите природни ресурси и да предизвикваш хаос, глад, войни и мизерия сред местното население – това ли е либерализъм и демокрация?

Та тази „демокрация“ е по-страшна и от диктатурата. Не случайно арабите живееха сто пъти по-добре при диктаторите си. Нещо повече, при диктаторите емигрантските вълни бяха просто немислими. След всичко това кой наивник би повярвал, че неолиберализмът е най-прогресивната и хуманна доктрина?

С т.н. политики на идентичността и мултикултурализма също се манипулираха и объркаха много мислещи хора, които започнаха да подкрепят някои фалшиви ценности и образи на известни лидери и държавници.Но всичко бе в услуга единствено на “погребалната политика”, целяща оцеляването само на привилегированите избраници. Но добре е, все пак, че човек предполага, а Бог разполага, нали?

– Да, някои мозъчни тръстове в Щатите бяха решили да предизвикат „контролиран хаос“, с цел извличане на максимални политически и икономически дивиденти. Сметките им обаче се оказаха криви, хаосът се оказа неконтролируем. Зачестилите терористични актове все повече поставят под въпрос свободното движение на хора, стоки и капитали, но и на терористи.

Това обстоятелство пък се явява сериозна пречка пред лелеяната мечта на Щатите за т.н. Трансатлантическо споразумение. Другата сериозна пречка е, че на затъналия до гуша от вътрешни проблеми Брюксел (Брекзит- „патриоти“, кандидати за „екзит“, предстоящи болезнени реформи) едва ли му е точно сега до въпросното споразумение. Та, ето как провокираният хаос се обръща срещу авторите си.

Явно „привилегированите избраници“ са забравили Третия закон на Нютон – на всяко действие има равно по сила и противоположно по посока действие. Само така можем да си обясним наивните им надежди, че ще заобиколят бурята и хаоса, които самите те предизвикаха. Но, наистина, е добре че човек предполага, а Бог – разполага.

С толкова много политически маньоври целият свят напълно се дезориентира, дезорганизира, няма ги вече и дисидентите, няма я еретическата мисъл, разбиваща непроницаемото мълчание и овчедушие.

– Безспорно, дезорганизацията, неконтролируемият хаос са факт. И всичкото това ще ескалира, ако вярата и разумът не си подадат ръка, Но все пак, критическата мисъл, гласът на здравия разум не са изцяло загърбени.

С всичките им кусури и утопични послания, в голямата си част критиките на т.н. „национално-консервативни“ сили („патриотите“), по отношение на бюрокрацията, на диктата на Брюксел и загубата на значителна част от националния суверенитет, на полуколониалната зависимост на ЕС от Щатите, на бежанската политика, са напълно основателни.

Даже Доналд Тръмп заяви, че ще следва политиката на изолационизъм, а не на експанзия – нещо, за което преди време призоваваше и Хънтингтън. Нека си припомним и критичния патос на „брекзитърите“, които критикуваха Брюксел и Лондон, че са загърбили обикновените граждани, че надутият им бюрократичен апарат тъне в охолство, за сметка на данъкоплатците.

Неслучайно Тереза Мей декларира при встъпването си в длъжност като министър-председател, че ще работи не за някакво привилегировано малцинство, а за огромната част от трудовите хора в страната.

Всъщност, никога не е имало власт на народа в т.н. демокрация, но дали тя винаги е била и толкова драстично анархистична, че и отгоре на това и гарнирана с демагогия, колкото сега? И това ли е нейният пик, или още има накъде да расте?

– Демагогията, популизмът, лъжата са изкуство. В това си качество те определено имат хоризонти за развитие и усъвършенстване. Впрочем, за този процес допринася и все по-маргинализиращото ни се общество, което го мързи да мисли със собствената си глава, а предпочита да се осланя на това какво казват по вестниците и по телевизията. Нека чете, нека гледа, но същевременно и да мисли, да анализира, а не да приема за чиста монета прочетеното и видяното.

Защо му трябваше на тероризма да заиграва с религиозните подбуди, след като преследва само икономически интереси? Или така по-лесно се стига до така нужния му фанатизъм?

– Организаторите на терора използват религиозната святост, за да придадат ореола на значимост, на ценност както на терористичния акт, така и на извършителите му. По този начин актът се възприема от терористите като нещо свещено, съкровено, а самите те се възприемат като герои, мъченици, светци. Тогава разстоянието до фанатизма е доста кратко, а когато той е захранен и с наркотици, стига и до френетичност.

Все се търсят корените на радикализацията. откриват ги в религиозните, политическите, антропологическите и социално-икономическите причини, но все когато са станали необратими

– Видяхме как се е развила радикализацията на атентатора от Ансбах, пребивавал в страната ни преди 3 години като сирийски бежанец. Бил тих и притеснителен, живеел в мизерия, изпитвал страх от несигурното бъдеще. Портретът на този сирийски младеж хвърля светлина върху социалнопсихологическите причини, довели до еволюцията му от „тих и притеснителен младеж“ до терорист-камикадзе три години по-късно. Тук е налице феноменът „баналност на злото“, описан великолепно от Хана Аренд.

Обикновеният във всекидневието Айхман изведнъж се натъква на нацистката идея, маршируваща гръмко и бодро из Германия и в нея съзира прекрасната възможност за изход от апатията, тривиалността и безперспективността на всекидневието по посока на необикновеността и изключителността. Тъкмо тази илюзорна представа на Айхман, че прегръщайки нацистката идея, ще стане необикновен, изключителен, „герой“, е причина за еволюцията му от обикновен гражданин до един от палачите на еврейството.

В действителност той си остава същата посредственост, както и преди, но вече в качеството си на брънка, винт от тоталитарната нацистка машина, лишен от собствената си воля, от собствената си личност, лишен от способността да различава добро и зло, поставен изцяло в услуга на волята на Фюрера. По същия начин тихият и притеснителен сирийски младеж е в плен на опасната илюзия, че прегръщайки радикалната ислямска идея, ще се превърне в „герой“. На практика обаче той, подобно на Айхман, еволюира до поредния винт от радикалната ислямска държава.

Така вакуумът за тийнейджърите без работа, без социална реализация, без каквито и да е перспективи, умело и хитро се запълва чрез „офертите“ на терористичните босове. До голяма степен тази порочна практика би могла да бъде преодоляна, ако съответните власти се постараят да ангажират социално в една или друга степен младото поколение от гетата.

Наш известен психиатър нарече ставащото субкултура на опустошението с театрален почерк. А т.н. опустошители не са ли само инструментариум, канал, по който протича вътрешната радикализация на хората?

– Да, опустошението е факт. Колкото до „театралния почерк“, той бива афиширан чрез склонността на терористите към публични изяви – видеообръщения, интервюта, публично поемане на отговорност за извършени терористични актове и др. Да, преките извършители на атентатите са инструмент, маша в ръцете на организаторите и на религиозните водачи. Колкото до последните, то те са по-скоро едни „зли таланти“, трансформиращи радикализацията-идея в радикализация-действие.

С оглед на това, те могат да бъдат определени като завършени, стопроцентови „практически нихилисти“. А този театрализован почерк е тъжно-иронично илюстриран добре с един разказ на Киркегор. По време на театрално представление ненадейно се запалват декорите на сцената и един от актьорите започва да вика „Пожар, пожар!“. Публиката вместо да се изнесе незабавно от залата, започва бурно да ръкопляска, възприемайки виковете на актьора като част от сценичната постановка.

При тези мрачни картини – имаме ли, останаха ли, все пак, някои правилни пътепоказатели по пътя ни към истинската свобода – тази в Бога?

Хайдегер

Хайдегер

– Всеки път към свободата води натам. Макар че свободата е сложен феномен. Традиционните представи я свързват с правото на избор, с отговорността, с осъзнатата необходимост. А по-нестандартните трактовки за нея я определят като “съдба”, като „оставяне на съществуващото да бъде“ (Хайдегер, Сартър). Някои я определят като състояние на духа, ценност за смелите и инициативните, бреме за слабите и инертните. Затова няма универсален път към свободата. Той е дело на всеки един от нас.

Моят път към свободата, например, преминава през волята за знание, себепреодоляване и самодостатъчност. Да не работиш върху себе си, да не мислиш със собствената си глава, да не вземаш нещата в свои ръце, а да се надяваш някой друг да ти решава проблемите, това ще рече, че ти си на територията на несвободата.

Свободата е усилие, воля, характер – тъкмо по тази причина мнозина избират илюзорния уют на доброволното робство, подобно на кучето, на което се дава храна и вода, но е вързано за синджира.

Разговора води: Лияна Фероли

Кой е Джошкун Ибишев?

Публикува десетки културно-философски текстове.

  • Книгата му  от 1990 “Битието като произвол” прави изключително сполучлив опит за постмодерна интерпретация на философията.
  • Романът му “Без място”,
  • постингите в блога му (lion1234.blog.bg) “Повърхностната задълбоченост”; “Онтология на любовта”; “Феноменология на вярата“; “Новата география и старите истини”; “Йеронимус Бош: в света на демоничното” и др. се радват на хиляди прочити.

В момента живее и работи в Лондон.

Вярва, че каквото и да се случва в нашата дуална вселена, на неизбежните полюси, всичко води към недуалната вселена на Духа.

Джошкун Ибишев: Днешната „демокрация“ е по-страшна и от диктатура
5 (100%) 2 votes

Enjoyed this post? Share it!

 

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *